Джейн Фийдър
Теменужени очи (16)

15

Рано на следващата сутрин Тамсин се събуди под цяла планина от завивки и в първия момент не можа да разбере къде се намира. Очите й бяха затворени, тялото й още не беше напълно будно, но всички сетива й казваха, че е настъпила някаква промяна. Усещаше приятна топлина. Тя отвори бавно очи, защото я беше страх, че сетивата са я измамили.

Навън грееше слънце. И не беше само един отделен слънчев лъч или два, цялата стая беше заляна от златната светлина на слънцето. В лъчите танцуваха фини прашинки, намерили път през двойния прозорец, а шлифованите стъклени кани на скрина блестяха като сини и червени диаманти.

Тамсин отметна завивките и скочи от леглото. Изхлузи нощницата през главата си и се протегна, наслади се на слънчевата топлина върху голото си тяло. Кожата й прие с благодарност топлите лъчи и Тамсин имаше чувството, че е излязла за първи път от тъмна пещера след неколкомесечен зимен сън.

Тя изтича до прозореца и го отвори. Погледна панорамата, която се простираше пред очите й, и спря да диша от възхищение. Снощи пристигнаха по тъмно и тя не можа да види почти нищо от къщата и околностите й. Прибраха се веднага в къщата, за да избягат от дъжда, и Тамсин видя само запалени свещи, които хвърляха сенки по тъмната дървена ламперия, гипсови тавани, огън в огромни камини и широка двойна стълба, която водеше към втория етаж.

След като представи гостенката си и придружителите й на персонала, Сейнт Симон побърза да се извини и изчезна. Отведоха Тамсин в голяма ъглова стая, обзаведена с огромно легло с балдахин, стените тапицирани със скъпоценен плат, блестящият под от дъбови дъски покрит с дебели килими. Очевидно любопитни, но мълчаливи слуги й донесоха гореща вода и табла с ядене, докато Хосефа изваждаше от куфарите дрехите, които бяха накупили в Лондон. Много скоро Тамсин се отпусна с безкрайно облекчение в удобното легло. След нощите, прекарани в крайпътните странноприемници, тя се наслади на чистите, приятно ухаещи чаршафи и удобния матрак и потъна в дълбок сън.

А сега стоеше пред отворения прозорец и виждаше съвсем друг свят. Пред очите й се простираха безкрайни ливади, разделени с лехи от ярки цветя, зад тях се виждаше морето, което светеше ясносиньо под утринното слънце. От двете страни се простираше брегът, който тук образуваше силно вдаден навътре залив. Белите скали се открояваха ярко на фона на морето и небето.

Тамсин отиде до източния прозорец и отвори и него. Опря лакти на перваза и се наведе навън. И тази гледка беше великолепна. Изгряващото слънце позлатяваше водите на река Фоуей; лодките, закотвени в устието, искряха във весели цветове, покривите на малкото рибарско село Полруан от другата страна на реката също блестяха.

— Прекрасно — промърмори зарадвано Тамсин и пое дълбоко аромата на розите, които цъфтяха под прозореца й. В лехите растяха най-различни цветя. Това беше родината на майка й, красивата зелена земя, за която Сесил говореше с безкраен копнеж под палещото испанско слънце.

Тамсин облече бързо панталона си и една риза и хукна боса по коридора. Къщата беше тиха. Ако се съдеше по слънцето, вероятно беше едва пет часът. Освен това беше неделя и всички щяха да си поспят по-дълго.

Резето на масивната входна врата се отвори много трудно, но Тамсин напрегна всичките си сили и се справи. След като успя да отвори вратата, тя застана на прага и примигна срещу великолепното утро. Сърцето й се отвори към топлината и светлината. Малкият преден двор беше обърнат на изток и излизаше към реката.

Тамсин мина под сводестата порта в стената, която заграждаше двора, и отиде в градината, която се простираше чак до морето. Тя вдигна поглед към прозореца си и едва сега забеляза, че е спала в четириъгълна кула, цялата обрасла с бръшлян.

Полковник Сейнт Симон има великолепен дом, каза си с искрено възхищение тя. Цялата къща излъчваше богатство и власт.

Тези две понятия имаха друго значение в неспокойния живот на една бандитка, те не се изразяваха в притежанието на тухли, камъни и земя, но Сесил й беше разказвала, че англичаните ценят извънредно високо тези си притежания.

Седрик Пенхалан беше „кралеубиец“. Сесил й бе обяснила, че огромното богатство му давало възможност да упражнява широко политическо влияние. Без да разполага с богатство, нито един мъж, дори надарен с безмилостното честолюбие на лорд Пенхалан, не можел да се възкачи на този таен престол на властта. А гордостта от благородния му произход укрепвала властта, която упражнявал над всички хора от рода Пенхалан, дори над най-далечните роднини. Само собствената му сестра се осмелила да се разбунтува срещу тази власт и трябвало да бъде жестоко наказана.

Седрик няма да се справи с дъщерята на Сесил, каза си с мрачна усмивка Тамсин и хукна през ливадата към морето, което я примамваше. Без да обръща внимание на добре поддържаната алея, настлана с чакъл, тя тичаше направо през тревата и се наслаждаваше на приятното усещане. Най-младата издънка на рода Пенхалан щеше да се справи с могъщия Седрик, да го победи със собствените му оръжия. При тази мисъл тя отново си представи лицето на вуйчо си и потръпна. От този човек се излъчваше неукротима енергия, подобна на лавина, която помиташе всичко, посмяло да се изпречи на пътя й. Той я видя на стълбата и застина на мястото си. В очите му имаше смайване, неверие… и ужас. Той я позна и за миг изпита нещо като страх — Тамсин беше готова да се закълне в това.

Не, той не можеше да знае коя е тя. И никога нямаше да узнае истината, докато тя не сметне, че е дошъл моментът да я разкрие — пред цялата общественост. Духът на Сесил изискваше възстановяване на справедливостта и отмъщение и тя щеше да нанесе удара си бързо и безмилостно, като удар с кама. А дотогава той щеше да я среща и да се измъчва от мисълта, че това момиче прилича досущ на сестра му, макар да е само невинна млада гостенка в чужда къща.

Но дали щеше да има срещи с Пенхалан, докато живееше под покрива на Сейнт Симон? Тамсин спря да тича и прехапа устни. Тя беше усетила враждебността между полковника и Седрик Пенхалан. Дълбока враждебност, ако се съдеше по гневния глас, с който Джулиън беше казал: „Погрижете се да държите племенниците си далече от земята ми, Пенхалан, иначе не мога да гарантирам за последствията.“ Кои бяха тези племенници? Вероятно са й братовчеди.

Имаше цял куп загадки, но скоро всички щяха да бъдат разрешени. Габриел щеше да събере сведения в местната кръчма. По тези места той се чувстваше като у дома си, освен това беше опитен шпионин — умееше както да събира информация, така и да я разпространява. Най-важното — играта беше започнала.

Тамсин кимна доволно и отново погледна към морето. Щом стигна до ниската стена в края на ливадата, тя спря и от устните й се отрони учудено: „О!“ Зад стената започваше стръмен склон. Вдълбаният в сушата залив беше обграден от стръмни скали, само в средата имаше малък пясъчен плаж; но най-много я учудиха великолепните цветове на морето и скалите. Тя застина на мястото си, за да се наслади на невероятната красота, после нададе весел вик и хукна надолу по склона.

От прозорците на стаята си Джулиън беше проследил утринната й разходка по влажната поляна. Тъкмо беше започнал да се облича, когато някакво цветно петно привлече вниманието му към прозореца. Сега стоеше без риза, пъхнал палци в колана на панталона си, и наблюдаваше гостенката си със смесица от гняв и радост. Тя беше нарушила строгите правила за облеклото, които й беше наложил. Едно беше да свали полата си насред жестоката битка на борда на военния кораб и да се покаже в мъжки дрехи, и съвсем друго да тича боса и с кожен панталон в мирния, старомоден Корнуол.

И без това щеше да има достатъчно клюки около присъствието й в дома му и слава богу, че слугите му бяха добре обучени и нямаше да дават храна на слуховете. Сигурно беше, че местното добро общество нямаше да я приеме в този вид, да не говорим за висшите аристократични кръгове. Това момиче не знаеше що е срам! Е, ако не се подчиняваше на правилата му, той имаше пълното право да развали договора.

Джулиън излезе от спалнята си, мина мълчаливо покрай съненото слугинче, което отиваше в кухнята, за да запали огъня преди слизането на готвача и другите прислужници. Тя се поклони учтиво и се изчерви цялата, защото негово благородие не беше облякъл ризата си. Джулиън й кимна кратко. Никога не я беше виждал и си отбеляза, че трябва да поговори с икономката за персонала, който е бил назначен по време на отсъствието му.

Той излезе от къщата през една странична врата и тръгна през поляната. Несъзнателно следваше стъпките на Тамсин, които се очертаваха ясно във влажната трева. Свежият въздух на ранното утро, дъждовните капки, които блещукаха на слънцето, и прекрасният аромат, който се издигаше от цветните лехи укротиха гнева му, докато бързаше към ниската стена.

Той мина през портичката, спря и се загледа надолу. В първия момент не откри никъде Тамсин. Не, тя трябваше да бъде някъде долу, ако не се беше покатерила по някоя от стръмните скали, които обграждаха малкия залив. Скоро откри блестящата сребърно-руса коса и разбра, че младата дама беше стигнала почти до морето. Остатъкът от тялото й беше скрит зад буйно растящите цветни храсти.

Сейнт Симон тръгна надолу по склона, пробивайки си път през храстите.

— Тамсин!

Тя се обърна и му помаха със сияещо лице. Теменужените очи го погледнаха възхитено над огромния букет, който беше набрала.

— Прекрасни са, нали? Никога не съм виждала такива невероятни цветя! — извика тя и се втурна към него.

— Ако съдя по дрехите ви, очевидно сте престанала да се интересувате от договора, на който настоявахте с цялата си проклета упоритост — отбеляза делово той, когато тя се изправи пред него.

Даже да беше чула забележката му, Тамсин остана спокойна. Тя пъхна носле в букета.

— Как се казват? Никога не съм виждала такива цветя.

— Напръстник — каза Джулиън.

— Слънцето грее, морето е невероятно синьо. Прекрасно е, наистина прекрасно. Никога не бях помисляла, че Англия може да бъде красива! — Тамсин отметна глава назад и се наслади на топлите слънчеви лъчи. Стройната й шия се издигаше гордо от бялата яка, ресниците бяха спуснати като полумесеци върху огряваните от слънцето бузи. — Сесил ми е разказвала за Корнуолските лета, но през последните дни бях започнала да мисля, че спомените й са неверни. — Тя се засмя и сякаш зазвъняха сребърни звънчета.

Тази малка жена излъчваше дълбока чувствена радост. Джулиън беше дълбоко трогнат въпреки всичките си усилия да й се противопостави — тя беше глухарче, което протягаше златната си главица към слънцето. Той прогони далече тази неканена мисъл и продължи с подчертана грубост:

— Имате ли изобщо представа какви клюки ще предизвикате, като се разхождате в това облекло? Кажете ми поне една причина да спазвам моята част от този смешен договор, след като вие очевидно нямате намерение да спазвате дори основните правила.

— О! — Тя вдигна очи и го погледна невинно. — За мен няма никакво значение дали ще нося тези неща или не, милорд полковник.

Още преди Джулиън да е отговорил, тя разпери ръце и изсипа целия букет червени цветя отгоре му. След това свали ризата си, смъкна панталона и застана гола сред червеното цветно море. На лицето й играеше дръзка усмивка.

— По-добре ли е така, сър?

— Велики боже — промърмори мъжът и обърканите му чувства го заляха като порой. Разумът и съпротивата бяха забравени, той беше като лодка, загубила котвата си и люляна от вълните.

Това момиче беше родено от слънцето и морския вятър, от сладкия аромат на дивите цветя. Тя сложи ръце на хълбоците му, отвори копчетата на панталона. Връхчето на езика й се подаде между устните, погледът и се впи в голия корем, проследи тясната линия тъмни косми, която се спускаше от пъпа надолу. Тя свали панталона му съвсем бавно и освободи втвърдения му член от меката материя. После направи крачка напред, притисна плоския си корем към коравата, пулсираща мъжественост, мушна ръка между бедрата му, вдигна поглед и се засмя замайващо. С другата ръка отстрани стръкчетата цветя от гърдите му.

— По-добре ли е така, милорд полковник?

Джулиън не можеше да разбере защо не я спря по-рано. Защо не я отблъсна, защо не вдигна панталона си и не се отдалечи. Трябваше просто да се върне в къщата и да потисне огромната си възбуда. Това проклето момиче беше нарушило правилата — и той нямаше да му позволи да продължи да го манипулира.

Вместо това той остана като закован на мястото си и се загуби в пламъците на очите й. Слабините му тежаха от желание, тялото му трепереше от допира на меката й плът. Ръцете му обхванаха хълбоците й и тя се разтрепери като лист. Връхчетата на гърдите й щръкнаха и се притиснаха до мускулестите му гърди.

Тамсин се отпусна бавно върху постелята от червени цветя. Ръцете й се плъзнаха по хълбоците му и тя коленичи пред него. Сведе глава и пое пулсиращия му член в устата си, одраска го съвсем леко със зъбите си и го помилва с езика си. От гърлото на мъжа се изтръгна дрезгав стон. Пръстите му се заровиха в сребърно-русата коса и той сведе глава към главата й, проследи прелестната извивка на шията, спусна се към плешките и меката линия на гръбначния стълб, към задника и позеленелите стъпала. Коленичила пред него, тя му даряваше най-невероятното удоволствие на света. Той пое дълбоко дъх, за да се върне в действителността, после коленичи до нея, взе лицето й в двете си ръце и притисна устни в топлата й уста. Вкуси солта на собственото си тяло, вдъхна аромата на кожата й, усети възбудата й.

После я притисна да легне върху червените цветя. Тялото й блестеше розово и нежно на фона на необикновената постеля. Бедрата й се отвориха с готовност. Той проникна с пръсти в топлата й женственост и извика на устните й задъхани, възбудени викове. Пръстите й се вкопчиха в косата му, тя надигна хълбоците си насреща му и се наслади на горещината, която пареше тялото й. Езикът му проникна дълбоко в устата й.

Тамсин се усмихна. Очите й бяха замъглени, страстта й се разгаряше с див пламък. Той се надигна и проследи с език долинката между гърдите й, облиза солените капчици пот и отново впи устни в нейните. Ръцете му се мушнаха под тялото й и обхванаха твърдото задниче. Той я вдигна и проникна с мощен тласък в копринената ножница, която се затвори здраво около него и го заля с вълни на наслада. После и двамата полетяха към свят, изпълнен с великолепие и светлина. Телата им се задвижиха в съвършена хармония.

Някъде много отдалеч Джулиън чу тихите й ликуващи викове, когато и двамата наближиха върха на прекрасното сливане, в което щяха да се изгубят и телата им да се стопят в хладното нищо на висшето блаженство. С последните си сили той се вкопчи в действителността, достатъчно дълго, за да се държи на разстояние от нея, преди да се отпусне във вечността на висшата радост.

Джулиън дойде отново на себе си, когато усети топлото слънце върху гърба си. Все още обгръщаше с ръце крехкото й тяло. От гърлото му се изтръгна задавен стон, той се претърколи и я взе със себе си, за да я настани удобно върху тялото си. Тя се засмя гърлено и скри глава на рамото му. Чувстваше се лека като перце и готова да полети, кожата й беше влажна, а той беше изпълнен с еуфория, каквато не беше изпитвал никога преди това. Нито едно от сексуалните му приключения не му беше носило това великолепно удовлетворение, това чувство за съвършена хармония и мир.

Той я потупа леко по дупето и Тамсин вдигна глава с крайно напрежение на волята.

— Как можа да се случи… все едно какво беше това… — Тя се усмихна замечтано и го целуна в ъгълчето на устата.

— И аз не знам — призна глухо той и помилва задничето й. — Ти не си действителност.

Тамсин избухна в тих смях.

— Напротив, милорд полковник. Аз съм от плът и кръв, чак до крайчетата на пръстите си. — Тя опря ръце на гърдите му и го възседна. — И за да ти покажа, че съм истинска, ще отида да поплувам.

— Водата е ледено студена — възпротиви се той. — Макар че надали е чак като Гуардиана през март.

— Прав си. — Тамсин скочи на крака с лекота, която изобличаваше в лъжа предишната й умора. — Идваш ли с мен?

— Може би… след една минута.

Тамсин хукна към брега. Джулиън остана да лежи по гръб, сложил ръка на челото си, за да защити очите си от яркото слънце. Трябваше да погледне фактите в очите. За пореден път беше отстъпил. И докато това проклето хлапе беше близо до него, щеше да отстъпва отново и отново — особено ако й станеше навик да се съблича гола пред него на такива необичайни места, и то без да го предупреди. Може би беше по-добре просто да приеме радостите, които му даряваше тялото й, да ги приеме като напълно заслужена компенсация. Тя го използваше, значи той имаше право да поиска възнаграждение. Тя щеше да му го даде с готовност.

Той стана и се загледа след Тамсин, която навлезе безстрашно в мекия прибой на пясъчния плаж. Без да спира нито за миг, тя се хвърли с главата надолу във вълните, а той знаеше, че в това време на годината морето беше леденостудено. Тя излезе на повърхността, за да си поеме дъх, после заплува енергично към другата страна на залива. Вероятно искаше да изпробва течението.

Очевидно Тамсин се чувстваше съвсем естествено във водата, също като на гърба на коня, но това не беше учудващо, като се имаше предвид при какви условия беше живяла. Джулиън слезе на брега и потопи крак във водата. Потрепери, но преодоля себе си и продължи навътре. Щом съзря идващата вълна, побърза да се потопи под нея и в разгорещената му кожа се забиха хиляди ледени острия. Когато отново излезе на повърхността, той откри Тамсин вдясно от себе си. Тя вдигна ръка и му помаха весело, после легна по гръб и се остави на вълните да я носят.

Слънцето стопли тялото й, а меките, люлеещи движения на вълните й напомниха за движенията на тялото й в миговете на екстаза. Вече не усещаше студената вода. Беше затворила очи, слънцето пареше тялото й, скоро й стана топло и зад затворените очи затанцуваха весели розови светлини. Джулиън заплува към нея.

— Излизай най-после, Тамсин, по-студено е, отколкото си мислиш.

Тя промърмори нещо в знак на съгласие, но изобщо не се помръдна. Той й обърна гръб и заплува към брега, изскочи на сушата и — отърси водата от тялото си. Подскочи няколко пъти и скръсти ръце пред гърдите си, за да дочака Тамсин. Тя се обърна по корем и също заплува към брега, но бавно, като оставяше вълните да я носят. Да, любовната игра със сигурност беше добра компенсация за месеците безделие, които му предстояха. Докато размишляваше така, Джулиън крачеше бавно към мястото, където бяха захвърлили дрехите си. Всъщност безделие не беше точната дума за онова, което му предстоеше. Той не можеше да си представи как обществото ще реагира на необикновената гостенка, която беше посрещнал в дома си. Тамсин щеше да възбуди любопитството на всички местни хора, затова той трябваше да положи много усилия, за да заглади острите й ръбове. Представата как Тамсин пие чай в къщата на свещеника под орловия поглед на мисис Торнтън го накара да потрепери от ужас. След това избухна в смях. Разбира се, ако Корнуолските й роднини се намереха скоро, той щеше да се върне при бригадата си, но оставаше фактът, че не можеше да я представи на семейството, без да я е привел в що-годе приличен вид.

Джулиън въздъхна тежко. Чакаше го много работа и момичето трябваше да работи заедно с него. Не му се вярваше, че тя е проумяла колко тежка работа й предстои, но щеше да й се наложи да разбере.

Тамсин излезе на брега и изтича при него. Трепереше от студ, но очите й се смееха.

— Прекрасно беше. Много обичам солената вода. — Тя грабна ризата си и избърса мокрото си тяло. Зъбите й тракаха, устните бяха посинели, но очевидно се чувстваше много добре.

Джулиън я наблюдаваше с опрени на хълбоците ръце. Когато заговори, гласът му прозвуча нарочно хладно и отсечено. Опитваше се да скрие от нея с каква радост наблюдаваше естествените движения на тялото й, докато тя се бършеше между бедрата.

— Искам да разбереш едно: ако наистина си решена да продължиш тази игра, това трябва да бъде последният път, когато си се държала като испанска бандитка. Докато живееш под моя покрив, ще се държиш като английска лейди. Ясно ли се изразих?

— Не съм съвсем сигурна — отговори замислено Тамсин и нахлузи панталона си. — За какво по-точно говориш, милорд полковник? — Тя навлече мократа си риза и потрепери от студ. — За дрехите ми или за това, че слязох да плувам, или може би за онова, което преди малко направихме върху цветята?

Тя закопча ризата си и наклони глава настрани, за да го погледна в очите. Очите й блестяха дяволито, защото очевидно бе решила да го накара да признае, че иска да продължат любовната игра.

— Това беше публична недискретност, глухарче — отговори ухилено той. — Точно за нея говоря. — После й обърна гръб и се запъти нагоре по склона към градината. Беше пъхнал ръце в джобовете си и си подсвиркваше весело.

Тамсин се усмихна разбиращо. Той беше успял да се измъкне от неловката ситуация, без да признае каквото и да било, като едновременно с това си беше оставил всички пътища отворени. Тя се затича след него.

Когато стигна до стената, Джулиън спря и я изчака. Красиво закръглените гърди се очертаваха примамливо под тънката риза, щръкналите от студа връхчета бяха ясно видими.

— Мисля, че е по-добре да останеш тук, докато ти донеса наметка — каза строго той. — Не можеш да влезеш в къщата в този вид, защото само след час цялата околност ще знае какво си правила рано сутринта. Предупреждавам те, това е последният път, когато понасям твоята… твоята… — Очите му се впиха в гърдите й, но след миг той сложи ръка на главата й и я обърна с гръб към себе си. Свободната му ръка се плъзна по хълбоците към задника й. — Сигурен съм, че ме разбираш.

— Няма как да не те разбера, сър. — Докосванията му бяха някак обидни, сякаш беше решил да й отмъщава за нещо. Тамсин се отдели от него, скръсти ръце пред гърдите си и приседна на стената. — Ще те чакам тук.

Тя се загледа към безкрайното море и зарита с крака дребните камъчета. Тази сутрин беше успяла да го накара да се любят, но все пак не го беше спечелила окончателно.

Тя вдигна рамене и се опита да си внуши, че това не я тревожи особено. Не беше важно как се държи той, стига само да продължава да работи с нея. Не, тя наистина нямаше намерение да се кара с него. Двамата си приличаха твърде много, свързваха ги и много общи преживявания — бруталността и триумфът на войната, бяха се радвали един на друг, и то не само по време на любовната игра. Тамсин имаше чувството, че ги очаква цялото щастие на света, но не беше сигурна дали щяха да преодолеят неговия отказ и собствените й тайни намерения.

Тя вдигна глава към скалите, които се издигаха в близост до Фоуей. Изведнъж смръщи чело и примигна срещу слънцето. Две фигури на коне се очертаваха ясно на фона на безоблачното синьо небе. Бяха твърде далече и тя не можеше да види лицата им, но й стана ясно, че са мъже. Конете им бяха расови, с елегантни форми, на седлата им висяха пушки. Откога ли стояха там и какво бяха видели от случилото се в залива? Сигурно не бяха видели любовната сцена на постелята от цветя, защото двете сплетени тела бяха скрити зад храстите, но със сигурност бяха забелязали двете голи фигури, които плуваха в студените морски води.

Докато тя наблюдаваше внимателно двамата чужди ездачи, те пришпориха конете си и препуснаха в галоп. Най-после Джулиън се върна с наметката й, но Тамсин не спомена за двамата възможни зрители, защото се страхуваше да не го разгневи още повече.

— Увий се в наметката и се върни в спалнята си, без да говориш с никого — заповяда хладно той. Сега носеше риза и ботуши и изглеждаше напълно прилично. — Повечето слуги спят и с малко повече късмет няма да срещнеш никого. След закуска те моля да слезеш в библиотеката, за да започнем уроците. Облечи някоя от утринните рокли, които купихме в Лондон. Ще поработим над стойката ти.

— Над стойката ми? — попита възмутено Тамсин, но той вече й беше обърнал гръб и вървеше с големи крачки към къщата. Нямаше никакво съмнение, че не желаеше компанията й.

Каква стойка, по дяволите? Какво беше измислил? Тамсин се втурна след него, влезе в къщата през страничната врата, но той влезе веднага в стаята за закуска и тя беше принудена да се изкачи сама и намръщена в стаята си.

Вратата към стаята й беше открехната и тя чу как Хосефа разгорещено обясняваше нещо на едно от момичетата, което беше донесло на гостенката табла с горещ шоколад и бисквити.

Тамсин се уви по-плътно в наметката, за да скрие необичайното си облекло, и влезе в стаята с весело изражение.

— Буенос диас, Хосефа — поздрави весело тя.

— О, мис! — Момичето се обърна облекчено към нея още преди Хосефа да е отговорила на поздрава й. — Тъкмо се опитвах да обясня на слугинята ви, че закуската се поднася в малката стая зад библиотеката, но тя не разбира нито дума от нашия език.

— Боя се, че сте права — отговори Тамсин и се усмихна. — Но аз ще превеждам винаги когато има проблеми. Габриел също ще помага.

— Това е онзи грамаден мъж, нали, мис? — Очите на момичето изразяваха страхопочитание.

— Добро описание — съгласи се весело Тамсин. — Той е неин съпруг. — По-добре да разкаже обичайната лъжа.

— Много добре. Ще кажа на мистър и мисис Хиберт — това са портиерът и икономката — обясни бързо тя. — Не бяхме много сигурни как точно стоят нещата, мис. Вие пристигнахте така внезапно, а негово благородие не обича да дава обяснения. — Изведнъж тя се изчерви, очевидно усетила, че е прекрачила границата. Обърна се бързо към вратата, направи реверанс и излезе навън, мърморейки, че трябва да донесе вода.

— Господи, господи, никога няма да науча езика на мъжа ми — изплака Хосефа. — Какви са тия завъртени думи? Три пъти казах на момичето, че искаш гореща вода, но то само ме зяпаше като малоумно.

— Тя просто не те разбира, миличка, също както ти не я разбираш — успокои я засмяно Тамсин и свали наметката, ризата и панталона. — Габриел, полковникът и аз винаги ще ти помагаме, повярвай. Е, коя от онези глупави рокли да облека?

Тя застана гола пред гардероба си, като на минаване взе чашата с шоколад. Огледа замислено окачените грижливо рокли и загриза една бисквита.

Беше прекарала пет дни в Лондон, в хотел „Крийон“. След като се настаниха в стаите си, полковникът изчезна и се появи едва когато стана време да потеглят към Корнуол. Беше й оставил списък на шивачки и модистки и й беше описал подробно как си представя гардероба на една бъдеща дебютантка. А после й предостави да избере сама дрехите си.

Тамсин се умори безкрайно, докато съставяше гардероба си, но свърши работата си с мрачната решителност, с която се захващаше за всяко трудно начинание. Вечерта, преди да отпътуват, полковникът направи преглед на гардероба й и заяви, че е доволен от избора й. Всичко останало, както й нещата, които бяха забравили, щяха да купят от Сейнт Аустел или Лостуайтъл.

Тамсин чу шум зад гърба си и се обърна стреснато. Мери влезе в спалнята с тежка медна кана с гореща вода. След като й благодари с усмивка, младата жена продължи да разглежда роклите си. Не харесваше нито една, особено ненавиждаше муселинената, украсена с избродирани клончета, която полковникът беше похвалил специално. Тя извади роклята от гардероба и я поднесе към прозореца. Наистина беше красива, в бледолилаво с тъмни цветя и кремав ешарп.

— Пфу! — промърмори отвратено тя и хвърли роклята на леглото. — Мисля, че ще облека тази.

— Роклята е прекрасна, мис — промълви плахо Мери и с възхищение попипа плата. — Ще подхожда отлично на тена ви.

— Възможно е — съгласи се небрежно Тамсин и се обърна към скрина, където Хосефа пълнеше легена с топла вода.

Тя насапуниса кърпата и се изми от главата до петите, за да отстрани солта от кожата си. Тялото й се освежи и пламна и чувството беше много приятно. После се зае с уморителната задача да облече долните гащи, чорапите и ризата. Колко много дрехи, при това бяха напълно ненужни, ако времето беше топло като днес. Тя навлече батистената фуста и сърдито приглади гънките.

Хосефа нахлузи роклята през главата й и Тамсин гневно напъха ръце в късите буфан-ръкави. Старата жена я предупреди да внимава, за да не скъса нежната материя, и ядът й нарасна. Закопчаха роклята й на гърба, завързаха ешарпа под гърдите и Тамсин се огледа в голямото огледало. Изобщо не приличаше на себе си.

— Косата ми е станала много дълга, Хосефа, непременно трябва да я подкъсиш. — Тя прокара пръсти през копринената руса грива. — Стигнала е до тила, а отпред ми пада в очите.

След като хареса външността си, доколкото това беше възможно при тези обстоятелства, тя слезе в стаята за закуска. Полковникът беше излязъл отдавна, на кръглата масичка пред прозореца към градината имаше само един прибор. Сутрешните развлечения бяха събудили апетита й и тя погледна въодушевено лакея, който влезе в стаята с голяма табла, на която имаше яйца, шунка и гъби.

— Кафе или чай, мис?

— Кафе, моля.

— Вашият слуга би искал да размени няколко думи с вас, мис — съобщи слугата. — Да му кажа ли да почака, докато закусите?

— Ти няма какво да ми казваш, момко. — Габриел застана на вратата и я изпълни цялата. — Освен това искам да ми донесеш една табла със същите неща. Добро утро, малко момиче.

Лакеят пое възмутено въздух и се ядоса още повече, като видя как Габриел си придърпа едни стол и седна срещу Тамсин. За да го умилостиви, младата жена обясни бързо:

— Габриел не ми е слуга. Той е нещо като телохранител. Сигурна съм, че лорд Сейнт Симон ще ви обясни всичко.

— Разбира се, мис. — Лакеят изгледа злобно грамадния мъж, но той като че ли не го забеляза, защото се облегна удобно назад и сложи двете си ръце на масата.

— Бих искал и кана бира, ако обичате.

Лакеят въздъхна примирено и се оттегли с цялото достойнство, на което беше способен. Великанът се изсмя гръмогласно, взе си едно хрупкаво хлебче и го намаза с масло.

— Очевидно ще се наложи да въведа малко ред в тази къща — заговори провлечено той. — Персоналът не знае как да се държи с мен. Най-добре е да поговоря с полковника.

— Да — съгласи се с отсъстващ вид Тамсин. — Вчера видях Седрик Пенхалан.

Габриел я изгледа с присвити очи.

— Къде?

— В странноприемницата в Бодмин. Не можах да ти кажа, защото полковникът щеше да чуе.

— Права си. — Габриел потъна в мрачно мълчание и дочака завръщането на лакея, който грубо остави пред него голяма кана с бира, а после се обърна и пое таблата от ръцете на момчето, което го следваше. Лакеят изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се взриви. Момчето потисна с мъка хиленето си и избяга бързо, преди Том да е излял лошото си настроение върху него.

— Говори ли с него? — Габриел набоде на вилицата си една гъба и я потопи в жълтъка.

— Не, но той и полковникът размениха няколко думи. Очевидно се познават.

— В тази област всички се познават.

— Стори ми се, че не се обичат много, Габриел. Бих казала дори, че се мразят. — Тя му предаде съдържанието на подслушания разговор и му описа впечатленията си.

— Ще се опитам да събера някои сведения — каза великанът. — Ще поразпитам в кръчмите. Племенниците сигурно са ти братовчеди.

— Така изглежда. Вероятно са деца на по-малкия брат на Сесил. Вече не помня имената им, тя ми ги каза, но само веднъж. Според нея малкият брат изобщо не е бил важен член на семейната йерархия.

— Вече ми стана ясно, че в това семейство е важен само Седрик — заключи Габриел и отново надигна каната с бира.

— Засега, Габриел — отговори със заплашителна усмивка Тамсин. — Засега.

 

— Проклет да бъда, ако това не беше Сейнт Симон! Кажи ми, братко, наистина ли видяхме него и уличницата му в студените вълни на залива? — Чарлз Пенхалан се прицели и пушката му изгърмя. Една врана излетя от върха на скалата.

Дейвид погледна ухилено брат си и вдигна своята пушка. Стрелбата по враните беше досадна работа, но все пак по-добра от тази по зайците, а и в този сезон на годината беше единственият разрешен спорт.

— Навсякъде ще позная тези червени коси — продължи той. — Само дето ми се стори още по-едър и силен.

— Е, поне е загубил част от строгите си нрави — изсмя се Чарлз и окачи пушката на седлото. — Или е това, или открай време е бил лицемер. Само че онази малка мръсница не ми хареса особено. Много е мършава, не намираш ли?

— А на мен ми се стори, че беше момче. — Дейвид също отпусна пушката си. — Може би, откакто е в армията, полковникът е променил вкусовете си.

Двамата се изсмяха грубо. Имаха тесни, остри лица, тънки устни и малки, дълбоко разположени очи, корави като камъни. И двамата бяха слаби, с издадени рамене и тесни гърди, но умееха да компенсират липсващата им физическа привлекателност със злобни, жестоки номера. Когато близнаците Пенхалан се появяваха някъде, мъжете минаваха от другата страна на улицата.

Виждаха ги твърде рядко сами, те говореха със загадки и се държаха толкова предизвикателно, че даже малкото им приятели не ги обичаха.

— Питам се дали чичо знае, че Симон се е върнал в Трегартън — промърмори Дейвид и смръщи чело. — Мисля, че вече е пристигнал в Бодмин.

— Ако не го е узнал, ще го научи много скоро. А ние с теб е най-добре да изчезваме от земите на Сейнт Симон — предложи колебливо Чарлз. — Не искам някой да ни види и пак да пусне злобни приказки по наш адрес.

Чарлз пришпори коня си и препусна към границата на имението Трегартън. Брат му го последва с мрачно изражение на лицето.

— Сейнт Симон е известен като строг блюстител на морала, но е лицемер — настоя той. — Един ден ще го накарам да се гърчи в праха, да го знаеш!

— И аз ще участвам — обеща решително Чарлз. — Един ден двамата с теб ще му дадем да разбере.