Джейн Фийдър
Теменужени очи (15)

14

— Момчето току-що донесе пощата, скъпа. Струва ми се, че почеркът е на Сейнт Симон. — Сър Гарет Фортескю влезе в стаята за закуска, като разглеждаше писмото в ръката си с необичаен интерес. — Изпратено е от Лондон, виж ти! А аз си мислех, че брат ти няма да се върне в Англия преди края на войната.

Той остави писмото до чинията на жена си и погледна с отвращение съдовете, наредени на масата.

— Колко пъти съм обяснявал на проклетия готвач, че искам беконът ми да е препържен и хрупкав! — Той набоде едно парченце на вилицата си и изпухтя. — А този е бял и влажен като свинско шкембе.

Люси Фортескю се изчерви и с тихо, стъписано мърморене отмести стола си.

— Много съжалявам, Гарет, но изобщо не съм забелязала. Искаш ли да позвъня за Уебстър и да му наредя да ти изпържи друг бекон?

— Не, не си прави труда. — Мъжът й се отпусна тежко на стола от другата страна на масата и въздъхна с театрално примирение. — Ще си хапна от котлетите.

Люси се поколеба; гореше от нетърпение да прочете писмото на брат си, но не смееше да пренебрегне съпруга си при тази необичайна утринна среща. Помътнелият поглед и повехналото лице показваха, че той не се чувстваше много добре. Тя не беше сигурна къде Гарет бе прекарал миналата вечер или дори цялата нощ. Не беше лягал в собственото си легло и със сигурност не беше идвал в нейното. Онова, което ставаше в брачното им легло, не я радваше особено, но то беше важно за всеки брак и не беше много прилично от страна на мъжа й толкова често да я оставя да спи сама.

Тя въздъхна и веднага след това се изчерви смутено, защото мъжът й вероятно беше чул неприятния звук. Гарет не понасяше, когато тя беше в лошо настроение. Нещастният й вид винаги го караше да мисли, че е недоволна от съдбата си и от съпруга, когото си беше избрала.

И двете неща бяха верни, но Люси бързо скри бунтовните си чувства. Майка й винаги й обясняваше, че свещено задължение на съпругата е да подкрепя съпруга си във всички ситуации, да му се подчинява безпрекословно и да приема без мърморене живота, който той й отреди. А Джулиън, който след смъртта на баща им беше единственият мъж близо до нея, очевидно застъпваше становището на майка си. Освен това той беше против връзката й с Гарет още от самото начало и тя не можеше да очаква съчувствие, че бракът не й беше донесъл мечтаното удовлетворение.

За съжаление животът й ставаше все по-труден. От устните й отново се отрони въздишка. Люси беше осемнадесетгодишна, омъжена само от десет месеца и понасяше много трудно самотата си, безкрайните дни и нощи, през които мъжът й се посвещаваше на многобройните си обществени задължения или се веселеше с приятелите си, забравил младата си съпруга.

— Е?

Тя вдигна глава и погледна виновно съпруга си, стресната от острия му тон. Гарет я погледна намръщено и вдигна чашата с бира.

— Какво ме попита, Гарет?

— Какво пише в писмото на брат ти?

— О, но аз още не съм го прочела. — Люси се усмихна плахо и счупи печата.

— О! — повтори изненадано тя. Писмото беше съвсем кратко, като всички останали писма на брат й, и тя го прочете само за половин минута.

— Е?

— Джулиън пише, че ще прекара няколко месеца в Англия. Имал важни поръчения в конната гвардия и в Уестминстър, възложени му от херцог Уелингтън, а после щял да прекара лятото в Трегартън.

— Велики боже! Какво, ли се е случило? Да не се е уволнил от армията?

— Не, не вярвам — отговори замислено Люси. — Но пише, че е довел със себе си една… една испанска дама. — Тя погледна объркано мъжа си. — Пише, че дължи услуга на баща й, който е починал. На смъртното си легло го помолил да вземе под своя закрила дъщеря му и да се погрижи за въвеждането й в английското общество. Тя имала някакви връзка с Корнуол и се надявала, че роднините й ще я признаят.

Порцеланово-сините й очи се разшириха от учудване.

— Това звучи малко странно за човек като Джулиън, не намираш ли?

Гарет изпухтя презрително, после се изсмя развеселено.

— Ако ставаше въпрос за друг офицер, щях да кажа, че си е довел някакво леко момиче от войната, но брат ти е такъв строг пазител на морала, че никога не би омърсил свещените зали на Трегартън с незаконна връзка.

Люси се изчерви до корените на косата си и отпи голяма глътка чай. Горещата течност опари гърлото й и тя се закашля мъчително.

— Я не се прави на глупава, Люси — посъветва я приятелски мъжът й. — Ти познаваш живота, макар и само отчасти. Вече си омъжена жена. Сейнт Симон има гореща кръв като повечето мъже, само дето е дяволски потаен, когато трябва да задоволи естествените си потребности.

— Да… да, мисля, че си прав. — Люси отмести стола си и стана от масата. — А сега те моля да ме извиниш, Гарет, трябва да говоря с готвачката за менюто.

Тя напусна бързо стаята и предостави на мъжа си да размишлява дали съпругата му щеше да бъде малко по-отзивчива партньорка, не само в леглото, но и във всекидневието, ако брат й не беше толкова строг. Сейнт Симон беше с десет години по-голям от сестра си, седем години преди брака й беше неин настойник и представите му за почтеност и приличие, когато ставаше въпрос за поведението на член от семейство Сейнт Симон, бяха дяволски строги.

Това беше истински позор. Гарет напълни отново чашата си с бира и облекчено установи, че махмурлукът му е почти изчезнал. Люси беше красиво малко същество и той намираше меките й женствени заоблености много привлекателни, но тя изобщо нямаше представа как да достави радост на мъжа си. Нищо чудно, че отново беше започнал да търси удоволствия там, където ги беше намирал преди брака си.

Когато споменът за миналата вечер бавно изплува от мъглата на изпитото бренди, той се намръщи още повече. Мажорити отново се бе държала нахално. Непрекъснато му искаше пари. Диамантената огърлица, която й бе подарил, не била първо качество… новата шивачка не разбирала нищо от дамска мода, наложително било още утре да отиде при Лутес. Парите бяха нищо — особено ако той наистина държеше да я запази… а нима тя не го правеше щастлив? Много по-щастлив, отколкото заслужаваше?

Гарет се намести по-удобно на стола си и усети познатото присвиване в слабините. Мажорити наистина умееше да го ощастливява като никоя друга, но цената й беше прекалено висока — и се увеличаваше всеки ден.

Той огледа недоволно елегантната стая и си представи цялата елегантна къща, в която живееха. През прозорците се виждаше обширна, добре поддържана морава. Имението на семейството му беше много западнало и сигурно щеше да се наложи да го продаде, ако не се беше оженил за Люси Сейнт Симон. Зестрата й му послужи да обнови къщата и градината, тя задоволяваше и скъпите прищевки на Мажорити… а може би и собствените му скъпи навици.

Слаб полъх на отвращение обезпокои обичайната му самоувереност. Обзе го учудващата мисъл дали пък да не се опита да се откаже от някои прекалено скъпи навици. Все пак беше женен и имаше задължения към съпругата си.

А купчината сметки от кредиторите му растеше и растеше… Шивачи, търговци, обущари и шапкари. Трябваше да плати на търговеца на коне в уговорения срок, дълговете на честта също не можеха да чакат. За щастие търговците все още не го притесняваха особено; бракът му беше сключен скоро и засега кредитът му беше осигурен. Но мисълта, че ще се наложи да помоли брата на Люси за малък заем, за да може да плати дълговете си, никак не му харесваше. Сейнт Симон вече беше платил цяла планина от сметки като част от брачния договор.

Работата беше там, че полковникът щеше да му даде парите и сигурно дори нямаше да направи забележка за прахосничеството на зетя си. Той само щеше да вдигне едната от гъстите си златно-червени вежди и да го погледне с типичното меко неверие на човек от високопоставено семейство.

Не, той трябваше да направи и невъзможното, за да избегне този неприятен сблъсък. Гарет бутна стола си, стана и се протегна. В главата му бавно се оформи интересна мисъл, която разпръсна мъглата на махмурлука от предишната вечер. Защо да не посетят Сейнт Симон в дома на предците му? Провинциалната усамотеност беше, разбира се, досадна, но така щеше да се отдалечи за малко от изкушаващата Мажорити, от масите за игра и конните състезания, да не говорим, че щеше да се отърве от кредиторите си. А може би щяха да си прекарат добре там. Сигурно щеше да бъде много забавно да се запознае с испанската дама, която Сейнт Симон беше взел под крилото си. В тази история имаше нещо странно… нещо много странно.

Освен това корнуолският въздух щеше да се отрази много добре на Люси. В последно време жена му изглеждаше бледа и замислена. Тя обичаше Корнуол и спомените за детството си. Щеше да бъде много щастлива от перспективата да прекара там няколко седмици през лятото заедно със старите си приятелки.

Убеден, че действа изключително в интерес на жена си, Гарет Фортескю излезе от стаята за закуска, за да уведоми Люси за своето блестящо и благородно решение.

— Но, Гарет, Джулиън изобщо не ни е поканил! — Люси скочи от малкото писалище в дневната си. Беше толкова уплашена, че изпусна перото на килима. — Не е редно да се явим в Трегартън неканени.

— Я не говори глупости! — Гарет махна величествено с ръка, за да разсее съмненията й. — Той ти е брат и ще се радва да те види. Не сте се виждали от сватбата ни, дори тогава посещението му беше съвсем кратко, защото бързаше да се върне в бригадата си.

— Да, но… Не мога да разбера каква е тази испанска дама. Ако Джулиън искаше да я видим, щеше да ни покани.

— Брат ти е достатъчно деликатен и не би се осмелил да те помоли да промениш заради него плановете си за лятото, това е всичко. А би било много добре да му помогнеш в задачата му да представи дамата в обществото — обясни успокоително Гарет. — Все пак ние едва се върнахме от сватбеното си пътуване. — Той се усмихна и сложи пръст под брадичката й. — Можеш да вярваш в преценката ми, Люси. Сейнт Симон ще се радва да те види, а ти ще му помогнеш да забавлява гостенката си. Освен това приличието изисква в къщата на ерген да има и други дами, когато му гостува млада жена, макар че той е нещо като неин настойник. Твоето пристигане ще сложи нещата в пълен ред. — Той се приведе към нея и я целуна небрежно. — Хайде, бъди добро момиче и уреди пътуването. Искам да заминем в края на следващата седмица. Ще пътуваме на етапи, за да не се преумориш.

— Божичко! — прошепна нещастно Люси, когато вратата се затвори зад съпруга й. Макар че и беше много приятно да види Гарет толкова весел и внимателен, тя познаваше брат си и знаеше, че той няма да погледне с добро око на неочакваното им посещение. Освен това не беше съгласен със съпруга, който тя си беше избрала. Понякога младата жена имаше твърде опасното чувство, че брат й хранеше към съпруга й дълбоко недоверие и дори се отвращаваше от него. Когато говореше с Гарет или споменаваше името му, брат й ставаше хладен и безстрастен. И винаги се отнасяше към него с преувеличена учтивост, като към далечен познат.

Люси беше виждала брат си с приятелите му, беше чувала разговорите им и знаеше, че той презираше непочтените и наглите хора и се отнасяше с пренебрежение към онези, които пилееха времето си в клубовете на Сейнт Джеймс или по цели нощи танцуваха с красавиците и дебютантките на сезона. Даже според нейната, обременена с много предразсъдъци преценка, Гарет се причисляваше към тази категория мъже. Той беше съвсем различен от Джулиън, който беше човек на делото и убежденията. Но това не беше необикновено. Ако се вярваше на общественото мнение, различният беше Джулиън.

Люси въздъхна и отново седна зад писалището си. Извади лист горещо пресована хартия в любимия й светлосин цвят, захапа крайчето на перото и се опита да намери най-подходящите и тактични думи, за да уведоми брат си за предстоящото им посещение в Трегартън.

Каква ли беше испанската дама? Дали беше красива? Млада или попрехвърлила годините за женитба? Сигурно беше млада, след като баща й е бил приятел на Джулиън. Брат й не обичаше да поема подобни поръчения, но чувството за дълг и отговорността не му бяха позволили да откаже. Може би бащата на дамата беше спасил живота му или нещо подобно.

Дали испанката беше красива?

Какво ли щяха да си помислят за нея в строгата, дори сурова среда на Корнуол? Там не обичаха чужди лица. Хората в родното й място живееха просто и не поддържаха връзки със света. Ами ако испанката не говореше английски?

Случилото се беше наистина необикновено. Тласкана от любопитство, Люси започна да пише. Изказа предположението на Гарет, че щом ще посрещне в дома си млада жена, Джулиън ще има нужда от компаньонка. Писа, че ще бъде много щастлива да поеме това задължение, за да угоди на милия си брат, и че много ще се радва да го види отново след толкова дълга раздяла. Писа още, че се надява да се е върнал в добро здраве и че му изпраща най-сърдечни…

Тук Люси спря и се замисли. Какво му изпраща? Любовта си? Не, това звучеше твърде преувеличено. Джулиън беше винаги мил с нея, но се държеше на разстояние. Никога не се колебаеше да отстоява авторитета си като неин по-голям брат и настойник, особено при редките случаи, когато тя се опитваше да се съпротивлява срещу строгите правила, които той и майка му бяха наложили за дъщерята на рода Сейнт Симон.

Тя се задоволи с най-сърдечни поздрави, посипа хартията с пясък, издуха го, сгъна листа, запечата го и тръгна да търси Гарет, за да го облепи с марки. Джулиън сигурно беше вече в Корнуол, тъй като писмото му беше изпратено миналата седмица. Следователно нейното писмо щеше да пристигне няколко дни след отиването му в Трегартън. Твърде късно, за да й изпрати отказ, пък и той беше много учтив, за да ги отпрати след пристигането им в Трегартън.

Лошото беше, че брат и можеше да бъде много хладен. Люси прогони тази неприятна мисъл и се зарадва на разнообразието, което щеше да й предложи това пътуване. А и Гарет щеше да бъде през цялото време с нея. Вече нямаше да отсъства по цели нощи и да ги прекарва кой знае с кого. Може би тя щеше да се научи как да му доставя малко повече радост… или поне да се преструва, че не се отвращава от сливането на телата им.

Когато отиде в спалнята си, за да се порови в гардероба си и да реши кои дрехи ще вземе в Корнуол, Люси беше много по-весела, отколкото сутринта.

 

Дали в тази ужасна сива страна най-после щеше да престане да вали? Тамсин стоеше до прозореца на малката си спалня в странноприемницата на Лоунстоун и се взираше в покривите от сиви плочки, които блестяха от дъждовните капки. Дъждът валеше непрекъснато, откакто преди две седмици бяха хвърлили котва в Портсмут. Това не беше силен, бурен дъжд като в Испания, а постоянен ръмеж, и студът беше толкова влажен, че проникваше до мозъка на костите й.

Хосефа, която събираше вещите им, непрекъснато мърмореше под носа си. Тя също не беше доволна от пътуването в тази студена сива страна, където никога не грееше слънце, но дъщерята на Ел Барон беше казала, че трябва да отидат в Англия, и думите й имаха същата тежест, както ако бяха произнесени лично от Барона.

На вратата се почука и в стаята влезе Габриел. Трябваше да се наведе, за да не се удари в касата. От дебелата му наметка се стичаше вода.

— Готова ли си с куфарите, жено?

— Ами да — промърмори Хосефа, докато се мъчеше с коланите и ключалките. — Ще се радвам, когато най-после пристигнем там, закъдето сме тръгнали.

— Всички ще се радваме — изръмжа Габриел. Голямата му ръка помилва рамото й в знак на съчувствие, но бързо се отдръпна. Той поне беше роден в тази страна, но за селянката от голите планини на северна Испания това беше невероятно преживяване. Хосефа му се усмихна плахо, после кимна и се наслади на изненадващата му нежност. Габриел беше нейният мъж, нейното слънце, тя вървеше винаги на две крачки след него, думата му беше закон за нея.

Габриел вдигна куфара на рамото си.

— Момиче, днес ще пътуваш в колата. Така заповяда полковникът.

— Откога е почнал да дава заповеди? — попита сърдито Тамсин. Това беше капката, която преля чашата на търпението й. — Нямам намерение да се мятам по седалките и да дишам спарения въздух. Ще се разболея!

Тя слезе след Габриел по скърцащата стълба, прекоси оскъдно осветеното антре и излезе в мрачния двор на гостилницата, където ги чакаше пощенската кола, с която бяха тръгнали от Лондон. Оборските ратаи тъкмо запрягаха конете пред колата и завързаха Цезар зад тях.

Полковник Сейнт Симон стоеше до тях и наблюдаваше внимателно приготовленията за тръгване. Наметката му беше потъмняла от дъжда, от шапката му се стичаха вадички, но очевидно лошото време не му създаваше проблеми.

— Добро утро — поздрави учтиво той. — Надявам се, че спахте добре.

— Аз винаги спя добре — отговори тя. — Даже когато чаршафите са влажни. Дали някога ще престане да вали?

Мъжът се изсмя сухо.

— Да, разбира се, непременно ще престане. Една сутрин ще се събудите и ще видите през прозореца блестящо синьо небе и ярко слънце, птиците ще пеят и ще забравите дъжда. Това е едно от своеобразията на Англия.

Тамсин изкриви лице, защото не му повярва. Загърна се в наметката си и сърдито приглади мократа си коса.

Това не е време за малкото глухарче, помисли си внезапно Джулиън и му стана весело. Момичето изглеждаше повехнало и тъжно. Светлата коса беше потъмняла от дъжда, крехкото тяло беше скрито под тежката наметка, цялото й предизвикателно нахалство беше погребано под мрачния климат. Но като си помисли какво правеше в този момент бригадата му, доброто настроение отлетя някъде много далеч. Ако времето в Англия не й харесва, тя трябва да обвинява само себе си.

Колко ли време е трябвало на Тим, докато вразуми затъпелите след оргиите в Бадахос войници? Дали вече бяха потеглили на дългия път към Кампо Майор? Колко от приятелите му бяха живи и здрави? Тези въпроси не преставаха да го измъчват и трябваше насила да съсредоточи вниманието си върху предстоящото им тръгване и непосредствените си задачи.

— Искам тази сутрин да пътувате с Хосефа в колата — заяви кратко той.

— Габриел вече ми каза, но аз не искам. Предпочитам да се намокря до кости, но няма да се изпочупя крайниците в тази воняща тясна дупка. — Тя отиде при коня си и понечи да го отвърже.

Джулиън я задържа за рамото.

— Настоявам да седнете в колата, Тамсин.

— Защо, за бога?

— Ще прекосим тресавището Бодмин — каза той, сякаш това беше достатъчно обяснение.

Тамсин смръщи чело. Бяха пристигнали в Лоунстоун вчера рано следобед и полковникът беше настоял да нощуват там. С почти същия тон като сега беше обяснил, че на следващия ден ще прекосят тресавището Бодмин.

— Е, и какво от това, милорд полковник? — Тя изтри дъждовните капки от лицето си и го погледна с високо вдигнати вежди.

— Ами това, глухарче — отговори със същия тон той. — Моля ви да се качите в колата и да пазите проклетото си богатство. Ние с Габриел ще яздим до прозорчетата, за да го защитаваме, а вие ще се возите в колата с готово за стрелба оръжие.

— О! Значи в мочурището върлуват бандити? — Лицето й се оживи.

— Ние ги наричаме пътни разбойници — поправи я той с уморена усмивка. — Но те са също така диви и безогледни като вашите планински разбойници или разбойническите барони.

Тамсин реши да не отговаря на злобния му намек.

— Оръжията ми са у Габриел, отивам да ги донеса. — Тя се отдалечи бързо с леки крачки, окрилена от перспективата за малко разнообразие, което да съживи уморителното пътуване под дъжда.

Джулиън затропа с крака, за да прогони студа, и вдигна яката на наметката си. В мислите си провери запасите от оръжия. „Влезеш ли в Бодмин, излизаш от този свят“, казваха местните хора, когато се подготвяха да прекосят пустото тресавище, в което бушуваха ураганни ветрове. С изключение на годините в училище, Джулиън беше отраснал в Трегартън, провинциалното имение на семейство Сейнт Симон, с поглед към река Фоуей, и се чувстваше кореняк корнуолец също като собственика на гостилницата в Лоунстоун. Той буквално се беше сраснал с нравите и традициите на тази земя. Обичаше всяка тревичка, всяко цветенце в живите плетове. Радваше се, че отново ще види имението си, ще обиколи къщата си и ще препуска на воля из ливадите си. Трябваше да бъде честен към себе си и да признае, че този принудителен престой в Трегартън си имаше и добрите страни и му предлагаше подобаващо обезщетение.

Докато бяха в Лондон, той бе постигнал известен напредък по делата на Уелингтън. Обясни подробно на лордовете в Уестминстър защо херцогът спешно се нуждае от повече войници, оръжия и пари. Те го изслушаха със забележително внимание и му предложиха да се яви отново след месец, за да отговори на евентуалните им допълнителни въпроси, а те щели да обсъдят изискванията на херцога помежду си. Мелницата на правителството работеше бавно и Джулиън не очакваше да получи незабавен отговор. Той писа на Уелингтън, за да му съобщи новините; през юли възнамеряваше да се върне в Лондон и се надяваше да получи конкретни отговори. Знаеше, че политиката е важно нещо, но тя беше твърде бавна и досадна за мъжа, който обичаше мириса и шумовете на оръдията, предизвикателствата и лишенията на дългите преходи, шегите и дързостите, смелостта и глупостта на обикновените войници. Даже перспективата да заживее отново в собствения си дом и любимата страна не можеха да компенсират тази загуба.

Ако не беше тази ужасна издънка на испанския разбойник, той щеше да остане при бригадата си и да продължи да воюва. Уелингтън никога нямаше да му възложи тази дипломатическа мисия, ако не беше благоприятният случай с Тамсин.

Тамсин не подозираше нищо от мислите му, когато седна в колата при треперещата от студ Хосефа и огледа внимателно сандъците със злато и скъпоценности, скрити под седалките. Колата беше много тясна. Досега Тамсин не беше забелязала това, защото през повечето време яздеше любимия си Цезар, а Хосефа седеше сама на задната седалка. Но днес щяха да прекосят някаква дива и опасна местност и полковникът имаше право да вземе предпазни мерки. Затова тя се сви в един ъгъл на седалката и остави колкото се може повече място за Хосефа. Двата заредени пистолета бяха близо до ръцете й. Ако ги нападнеха, Хосефа щеше да ги зарежда един след друг.

Габриел провря глава през прозореца.

— Тръгваме. Наред ли е всичко вътре?

— Колко време ще пътуваме през мочурището? — поиска да узнае Тамсин.

— Нямам понятие. — Той отдръпна глава. — Полковник, момичето иска да знае докога ще пътува в каретата.

— До Бодмин са двадесет и една мили — отговори Джулиън и възседна коня си. — След това може отново да язди, щом така й е приятно. След тресавището до Трегартън остават само дванадесет мили.

Тамсин кимна доволно. Беше ранно утро и до вечерта щяха да изминат оставащите им тридесет и три мили; по пътя от Лондон дотук бяха изминавали по около четиридесет мили на ден, макар и по павирани пътища с редовна смяна на конете.

Когато оставиха зад себе си полуразрушената кула на замъка Лоунстаун, стана ясно, че тесният, неукрепен път през тресавището Бодмин не беше особено добър. Това беше прастар път, известен като цинковия, защото някога по него са пренасяли глина и цинк от мините на Фоуей през тресавището към Южна Англия. От двете страни на пътя чак до хоризонта се простираше тъмна мокра земя. Оскъдните дървета бяха разкривени от вечния вятър, гъстите храсти и жилавите треви се бяха вкопчили в торфената почва. Кочияшът поддържаше добро темпо, но когато изкачваха стръмни възвишения, а после отново се спускаха към равното тресавище, трябваше да забавя. Железните колела превръщаха влажната земя в езеро от тиня. От време на време колата се хлъзгаше, а понякога дори спираше за малко.

Винаги когато затъваха в тинята, кочияшът ругаеше с най-груби думи и плющеше с камшика си. Той се оглеждаше страхливо, пушката лежеше на коленете му, готова за стрелба. Габриел и Джулиън яздеха от двете страни на колата. И те бяха приготвили пушките си, пистолетите в коланите им също бяха заредени. Широкополите шапки бяха спуснати над очите, яките на наметките вдигнати, за да ги пазят поне малко от дъжда и пронизващия вятър.

Двамата яздеха в мрачно мълчание, постоянно нащрек. След цели пет часа, които им се сториха една малка вечност, най-после прекосиха тресавището, без да видят дори следа от опасните разбойници. Не срещнаха и други пътници.

Конете изгърмяха надолу по стръмния хълм и влязоха в градчето Бодмин. Тамсин скочи с облекчена въздишка от каретата, когато спряха в двора на странноприемницата. Чувстваше се много зле от друсането, главата й бучеше. Огледа се, за да види нещо от града, но под непрекъснатия дъжд можа да различи само неясните очертания на сиви шистови покриви и сиви стени, които покриваха ниския хълм.

Полковникът слезе от коня си и отиде при нея. Погледна внимателно в лицето й и установи, че е бледа, а под бадемовидните очи са се врязали дълбоки сенки.

— Уморена ли сте?

— Не, всъщност не. Май ми се повръща. Сигурно е от друсането в колата. Не понасям да пътувам по този начин.

— Ще признаете обаче, че днес беше необходимо.

Тя вдигна рамене.

— Не видях нито един от вашите пътни разбойници, полковник.

— Все пак предпазните мерки трябваше да бъдат взети — отговори сдържано той. — Влезте в странноприемницата и поръчайте отделна стая и храна. През това време аз ще се погрижа за конете.

— Тъй вярно, милорд полковник. — Тя отдаде подигравателно чест, после се поклони.

— Крайно време е да се научите да правите реверанс, глухарче — продължи той със същата небрежна сдържаност като преди. — Само оборските ратаи и полските работници вдигат ръка до челото си. Домашните прислужнички правят реверанс.

— Аз не съм прислужничка!

— Разбира се, че не сте — съгласи се той. После й обърна гръб, без да обръща внимание на опасните искри в очите й.

Тамсин прехапа сърдито долната си устна. След малко се обърна и се запъти към топлата странноприемница.

Собственикът не направи опит да скрие учудването си при вида на новодошлите. Закръглената испанска дама, загърната в безброй шалове и дантели, изля поток от неразбираеми оплаквания, на които огромният мъж отговори със също така неразбираеми думи. На всичкото отгоре той бе затъкнал в яркочервения ешарп на кръста си огромен двуостър меч. За негово облекчение дребната придружителка на двамата говореше английски и изказа съвсем обикновената молба за отделна стая, освежителни напитки и храна. Но и тя изглеждаше като чужденка. Дали заради късата коса или заради походката — с големи, полюляващи се крачки, които никак не подхождаха на жена. Костюмът й за езда беше най-обикновен, но начинът, по който го носеше, му се стори необикновен, макар да не можеше да обясни защо.

След тях обаче влезе лорд Сейнт Симон и гостилничарят веднага престана да си блъска главата. Завтече се към него, поклони се и изрази с внимателно подбрани думи радостта си, че вижда отново най-големия земевладелец в страната.

Джулиън свали ръкавиците си и отговори на поздравите с търпелива учтивост.

— Отведете ни в отделна стая, Сойер — помоли той. — Пътуването през тресавището беше ужасно и умираме от глад.

— Да, разбира се, милорд. — Гостилничарят отново се поклони.

— Веднага ще наредя да извадят от избата бутилка бургундско. Имам великолепен „Алокс Кортон“, останал ми е още от последната среща на господата. А… дамите… желаят ли чай?

— За мен кана ром — обяви тържествено Габриел, преди Джулиън да е успял да отговори. — И за жената също. Дупката в корема ми е като направена от оръдие. А ти, момиче?

— Чай — отговори Тамсин. — А може би ще изпия и чаша вино от запасите на полковника, ако той няма нищо против. — Тя дари смаяния гостилничар с ослепителна усмивка и той побърза да им отвори вратата към елегантно обзаведена стая с изглед към улицата. — Дано това успокои стомаха ми. Чувствам се като пребито куче. И за всичко е виновен ужасният път през онова прокълнато от бога тресавище.

Гостилничарят я зяпна смаяно. След малко се овладя и хвърли уплашен поглед към лорд Сейнт Симон, но той само каза:

— Бързаме, Сойер. Донесете ни табла с пастети и напитки.

— Тъй вярно, милорд. Веднага, милорд. — Гостилничарят се поклони дълбоко и излезе забързано от стаята.

— Моите поздравления, Тамсин. Успяхте да събудите любопитството на Сойер — каза Джулиън и иронично изкриви уста. — Ако сте имала намерение да се покажете като подозрителна млада личност и да предизвикате буря от клюки, успяхте да го сторите по най-добрия начин. Остава ви само да чакате бурята.

— Разбирам — промърмори отчаяно Тамсин. — Една английска лейди не говори такива неща.

— Почти никога — потвърди Джулиън и хвърли ръкавиците си на пейката под прозореца. После свали наметката си. — Но, както мама винаги казваше, от свинско ухо не можеш да направиш копринена чанта.

— О! — извика обидено Тамсин и възмущението изтри цялото й отчаяние. — Аз не съм свинско ухо!

Габриел стоеше с гръб към огъня и се топлеше. Вслушваше се в размяната на остроти с израз на умерен интерес. Още преди време беше решил, че не е необходимо да се намесва в защита на момичето, когато то страдаше от хапливите забележки на полковника. В много случаи дори го разбираше. Ако човек не беше свързан с душа и тяло със семейството на Ел Барон, беше съвсем естествено да се противи против въвличането си в това лудо приключение.

— Но сте още много далеч от Копринената чанта — отвърна хладно Джулиън.

— Е, това е ваша задача, нали? — попита разгорещено тя. Мъжът отговори само с небрежно кимване.

— Моята задача е да опитам. А вие се постарайте да запомните, че никога не съм ви обещавал успех.

В този момент влезе гостилничарят и я освободи от необходимостта да отговори. Тя отиде до прозореца и седна на пейката. Пред обкования с желязо прозорец, който гледаше към улицата, се виждаха хората, тръгнали по работата си. Дъждът очевидно не им пречеше, те бяха свикнали с него, защото тук валеше постоянно и това беше един от фактите на живота.

Докато се взираше навън, пред вратата на гостилницата спря ездач, едър мъж, загърнат в тежка наметка. Явно го познаваха, защото двама лакеи в ливреи се втурнаха да го посрещнат и поеха коня му веднага след като спря. За момент непознатият остана под дъжда и огледа внимателно оживената улица. Тамсин усети как космите на тила й настръхнаха. Този мъж беше заобиколен с невидим ореол на власт и могъщество. След малко той се обърна и влезе в гостилницата. Свали от главата си мократа боброва шапка и разкри гъста желязно-сива коса, след което изчезна окончателно от погледа й.

Странните тръпки се засилиха и Тамсин реши, че й е станало студено. Тя се обърна инстинктивно и се огледа със задоволство в удобната и добре затоплена стая, за да забрави влажния, студен ден. Мистър Сойер тъкмо изваждаше тапата от бутилката, докато слугинята нареждаше масата пред огъня. Габриел пъхна носа си в каничката с ром и изръмжа доволно. Ромът не можеше да се мери с грога, с който беше свикнал по време на пътуването с „Изабел“, но му се отрази много добре и го стопли отвътре. Той хвърли поглед към Хосефа, която се беше настанила в креслото до огъня и стискаше с две ръце своята каничка. След като беше успяла да избяга от дъжда, тя не изглеждаше толкова нещастна и погледът й беше насочен с очакване към таблите с топли, препечени до златисто Корнуолски пастети, наредени на перваза на камината.

Хапнаха в мълчание. Единственият опит на Тамсин да поведе разговор получи едносричен отговор и тя също потъна в мислите си. Непременно трябваше да смекчи гнева на полковника. Откакто бяха пристигнали в Англия, този гняв непрекъснато растеше. Сякаш идването в родната страна окончателно го бе убедило, че няма изход от обърканата ситуация, в която беше попаднал. Глупости, ситуацията съвсем не беше толкова объркана. Тя щеше да намери начин да направи живота му поносим и дори приятен. Очите й почиваха замислено върху лицето му. Пламъците хвърляха трепкащи сенки върху остро изсечените му черти, но не можеха скрият коравата линия около устата му и сърдито вирнатата брадичка. Тя си припомни как изглеждаше, когато се смееше с искрена веселост, а не със саркастичния тон, който не го напускаше през последните дни. Припомни си изненадващата нежност, с която се бе погрижил за нея на „Изабел“. Сигурно имаше начин да пробие защитната обвивка и да проникне в душата му.

— Ако сте готови, бих искал веднага да продължим пътя си. — Гласът на полковника проряза тишината и Тамсин се стресна, защото помисли, че е усетил пронизващия й поглед. — Ще отида да дам нареждане да запрегнат конете. — Той отмести стола си и стана. — Слезте, щом свършите закуската си.

Вратата се затвори и тежките, енергични крачки се отправиха към стълбата. Габриел и Хосефа станаха веднага, Тамсин реши да потърси тоалетната. Когато след пет минути тръгна надолу, чу Джулиън да разговаря с някого.

Тя спря на площадката и се вслуша напрегнато. В гласа му имаше нещо, което я накара да застане нащрек. Ледена учтивост, която напомняше за замръзналата тундра. Тя се доближи до парапета и с изненада установи, че пристъпва на пръсти и е затаила дъх, макар да нямаше понятие защо. Спря до самия парапет и се приведе надолу. Гласът на Джулиън идваше от тъмно помещение с дървена ламперия, осветено само от една газена лампа на тавана.

Джулиън говореше с мъжа, когото беше видяла преди малко от прозореца. Без наметката си непознатият изглеждаше още по-внушителен. Беше започнал да напълнява и коремът му издуваше скъпата жилетка, бедрата изпълваха кожения панталон, раменете опъваха жакета за езда. Въпреки това не изглеждаше дебел, той просто беше силен мъж, от цялото му същество се излъчваше властност. Даже Сейнт Симон изглеждаше дребен в негово присъствие, макар че съвсем не беше лека категория. Ала полковникът беше строен и мускулест и по тялото му нямаше нито грам мазнина…

Тамсин прогони образа, който изникна в съзнанието й, и отново се вслуша, за да чуе какво си казваха двамата мъже. Ала тъкмо в този миг сивокосият мъж вдигна глава към стълбището и я видя. Черните му очи се присвиха и Тамсин усети отново странното пробождане в тила си. Тя остана неподвижна, като муха в паяжина, а паякът стоеше и я гледаше.

Седрик Пенхалан видя Селия, застанала в сумрака на стълбището. Сребърно-руса коса, големи тъмни очи, пълна, чувствена уста, леко отворени устни, прелестно стройно тяло. Но Селия беше мъртва. Селия беше умряла преди двайсет години.

Джулиън се обърна към стълбата, проследи погледа на събеседника си и видя застаналата на стълбата Тамсин, стиснала конвулсивно дървения парапет. С другата ръка придържаше полите си, готова да направи следващата крачка. Въздухът вибрираше от напрежение и той изпита абсурдното чувство, че Тамсин и човекът, с когото беше разговарял, са били ударени от гръм.

Разбира се, това беше абсурдно. С късата си коса и чуждестранния си вид Тамсин беше необичайна гледка в това отдалечено място и интересът на лорд Пенхалан със сигурност беше предизвикан от това. Джулиън реши, че не е нужно да ги представя един на друг.

— На вашите услуги, Пенхалан — проговори учтиво той, поклони се леко и тръгна към изхода.

— Сейнт Симон. — Седрик с мъка откъсна поглед от жената на стълбата. Лицето му беше загубило обичайния си цвят. — Да се надявам ли, че ще се срещаме по-често отпреди, щом възнамерявате да прекарате лятото в Трегартън?

— Може би — отговори със същия леден тон Джулиън. — Но се погрижете да държите племенниците си далече от земите ми, Пенхалан. Ако се осмелят да се явят пред очите ми, не мога да гарантирам за последствията. — Той излезе навън, без да чака отговор.

Ала Седрик не беше чул нищо. Погледът му отново потърси фигурата на стълбището, която се раздвижи, спусна се с леки стъпки по стълбите и взе последните две стъпала наведнъж. Тя се мушна покрай него и последва Сейнт Симон в двора.

Седрик отиде до вратата, за да проследи как Сейнт Симон помогна на младото момиче да възседне великолепен бял арабски кон. После им обърна гръб и се върна в гостилницата.

Селия се беше върнала в Корнуол. Или духът на Селия.

На излизане от двора Тамсин обърна глава и претърси с поглед прозорците на гостилницата, но не видя нищо. Вуйчо й беше някъде вътре. Кръвта зашумя в слепоочията й. Седрик Пенхалан беше жив и тя щеше да му отмъсти за злото, което беше сторил на майка й.