Джейн Фийдър
Теменужени очи (11)

10

Тамсин седеше в задната стая на модистката, докато една млада шивачка подгъваше муселинената рокля. Джулиън събу единия й ботуш и отиде да търси подходящи обувки.

Добре се наредих, повтаряше си мрачно Тамсин, докато наблюдаваше момичето, чиито сръчни пръсти работеха с учудваща бързина. Полковникът беше намерил съвършеното оръжие да постигне победа по всички спорни точки. Но тя беше много по-заинтересована от него за изпълнението на договора и беше принудена да изпълнява покорно всичко, което се искаше от нея.

Имаше случаи, когато тя нямаше нищо против да задоволява капризите му и смяташе, че любовната игра ще бъде най-подходящото обезщетение за усилията му. За съжаление обаче лорд Сейнт Симон изглеждаше решен да устоява на прелъстителското й изкуство. Макар че засега не постигаше кой знае какъв успех.

Тази мисъл подобри настроението й и тя стана, за да изпробва роклята още веднъж. Дължината беше обявена за задоволителна и Тамсин се разгледа отново в огледалото.

Не, тя наистина не приличаше на себе си. Почувства странно безпокойство, сякаш главата й беше поставена върху чуждо тяло. Но в никакъв случай нямаше да позволи на полковника да се опива от победата си. Щеше да го посрещне с весело лице и да одобри новата си премяна, А ако хората й се смееха, и тя щеше да се смее заедно с тях.

Когато Джулиън се върна с чифт светлокафяви обувки от дивечова кожа, Тамсин го поздрави със сияеща усмивка и дружелюбно му протегна краче, за да изпробва обувките. Даже му обясни, че ги намира много красиви.

Джулиън я изгледа недоверчиво, но видя само нежната й усмивка. Тя стана и се разходи из магазина, заяви, че обувките й стават, и помоли сеньората да опакова старите й дрехи и ботушите.

— Запазете си ботушите — обади се полковникът, — но мисля, че нямате нужда от останалите неща.

— Аз вече няма да ги нося във ваше присъствие, милорд полковник — отговори невинно Тамсин, — но ще ги задържа като спомен от миналото.

Мъжът вдигна рамене и извади от джоба си няколко банкноти.

— Помолете сеньората да напише подробна сметка, милорд полковник — напомни му Тамсин. — Неприятно ми е да имам дългове.

— О, не се притеснявайте, глухарче, аз ще се погрижа това да не се случи.

— Не ме наричайте така — помоли тихо Тамсин. Обичайната й войнственост се пробуди.

— Тогава и вие не ме наричайте милорд полковник — отговори той и мушна банкнотите в ръцете на чакащата сеньора.

Този мъж е достоен и равностоен противник, помисли си Тамсин и тръгна към вратата. Навън вечерното слънце вече хвърляше дълги сенки върху тясната улица. Въздухът беше приятно хладен, лекият вятър помилва ръцете й. Тънката рокля се развя около тялото й и тя се почувства почти гола. Чувството беше наистина обезпокояващо.

— Ето, мисля, че е добре да загърнете раменете си. — Джулиън й подаде копринена мантиля. — Сеньората беше загрижена да не изстинете.

— Никога в живота си не съм настивала.

— Вярвам, но сега сте облечена твърде непрактично…

— Аха, ето че се съгласихте с мен! — извика възбудено тя. — Това е най-непрактичното, най-смешното, най-неудобното облекло, което мога да си представя.

Той се изсмя тихо и тя разбра, че номерът му е успял: беше я накарал да разкрие истинските си чувства. Вбесена, тя вдигна крайчето на роклята си и закрачи с големи крачки към главната улица, сякаш все още носеше панталон. Джулиън я последва бързо. Когато полата й се закачи в едно камъче, тя я дръпна грубо, после изрита камъка с красивата кожена обувчица и полковникът изтръпна.

— Тамсин! — Той я сграбчи за рамото и я принуди да върви по-бавно. — Жените не се движат така. Трябва да държите с една ръка полата и фустата… вижте, ето така. — Той й показа какво да прави, като хвана панталона си между палеца и показалеца и направи крачка напред.

— Мисля, че не видях добре — отговори със сериозно лице Тамсин. — Бихте ли ми показали още веднъж?

— Много е просто — отвърна нетърпеливо той. — Просто трябва да издърпате плата малко настрана… По дяволите! — изруга той, когато Тамсин избухна в луд смях и се хвана с две ръце за корема. Ръката му се вдигна от само себе си и я плесна по дупето. Гневът му се бореше с представата колко смешен е изглеждал.

Тамсин се овладя бързо и погледна засмяно в лицето му. После с преувеличено внимателно движение хвана крайчето на роклята между двата си пръста и направи малка крачка напред, при което вирна носле и отправи поглед към небето.

— Така ли, милорд полковник?

— Ако не гледате къде стъпвате, глухарче, скоро ще се озовете седнала в калта — отговори развеселено той.

Тамсин се ухили и пусна полата. Не биваше да забравя, че вече не й е разрешено да го нарича „милорд полковник“.

— Вземете ръката ми — заповяда той, улови ръката й и я постави върху лакътя си. — А с другата ръка придържайте полата си, за да не се влачи в калта. И внимавайте къде стъпвате.

Двамата се запътиха бавно към широката улица, докато Тамсин се оглеждаше смутено. Надяваше се, че няма да срещнат нито един познат. В собствените си очи изглеждаше толкова смешна, та не можеше да си представи, че някой би могъл да я хареса.

— За бога, това не е ли Габриел? — попита внезапно Джулиън. Добре познатата фигура на великана, възседнала огромния грозен кон, се подаде иззад ъгъла. Той водеше със себе си две тежко натоварени мулета, следвани от трето, на което седеше едра жена, забулена в наметки и кърпи.

Тамсин извика от радост и пусна ръката на полковника. Забравила новата си рокля, тя се втурна надолу по улицата. При това вдигна полите си с две ръце, за да не се препъне.

— О, Габриел, колко бързо се върна!

— А ти какво очакваше, малко момиче? — попита сериозно исполинът и скочи от коня си. — Божичко, дете, какво си облякла?

— Това е част от плана ми — обясни бързо тя и се освободи от прегръдката му. — Знам, че изглеждам глупаво, но полковникът настоява да се държа като дама. По-късно ще ти обясня всичко.

— Хайде, хайде — обади се спокойно Джулиън. — Да вярвам ли, че Габриел, не е част от вашия план? Това ме учудва.

Габриел огледа внимателно полковника.

— Както виждам, грижили сте се добре за детето.

— Разбира се. Макар че не беше толкова лесно — прибави хапливо Джулиън.

Габриел кимна.

— Не съм и очаквал друго. — После се обърна към мулетата, където беше отишла Тамсин. Тя разговаряше оживено с жената, която седеше на последното муле. Габриел я вдигна от седлото, сякаш беше лека като перце, макар че Джулиън беше готов да се закълне, че жената съвсем не е от леката категория.

Когато стъпи на краката си, непознатата махна някои от наметките си и под тях се показа дребна, но доста пълна жена. Тя свали мантилята си и разкри кръгло, добродушно лице с малки черни очи, тъмни като цариградско грозде. Прегърна майчински Тамсин и от устата й потекоха поток нежни слова. Габриел погледна двете жени и кимна доволно.

— Ей, жено, я престани да бъбриш и остави момичето на мира — проговори след малко той, очевидно сметнал, че посрещането е продължило достатъчно дълго. — Крайно време е да се приберем в къщи и да разтоварим багажа. Не мога да го оставя на улицата, нали?

— Ще му намерим добро място — увери го Тамсин. — Тук няма от какво да се безпокоим, все пак сме в главната квартира на английската армия. Освен това сме под закрилата на един английски джентълмен, нали, лорд Сейнт Симон?

— Точно така — потвърди кратко той. Нямаше отново да се улови на въдицата й. — Бих предложил да оставите животните в обора при Цезар, а после ще видим дали сеньора Браганца може да приеме още двама гости.

— Чудесно! — извика въодушевено Тамсин. — Ще приберем сандъчетата в моята стая на втория етаж, а животните ще бъдат на сигурно място в обора. Къщата на вдовицата е сигурна.

— Покажи ни пътя. — Габриел взе юздите и кимна. — Погрижи се за твоето муле, жено.

Тамсин тръгна напред. Джулиън побърза да я настигне.

— Коя е тази жена?

— Хосефа, съпругата на Габриел — обясни Тамсин.

— Съпругата му?

Тамсин изкриви устни и се замисли.

— Бих казала, че въпросът е основателен — отбеляза най-после тя. — Всичко зависи от гледната точка. Тя споделя леглото с него, откак се помня. Беше ми бавачка. Ще я заведем с нас в Англия като камериерка или дуеня… наречете го, както щете. Всички млади дами от испанската аристокрация имат дуени. Виждате ли, помислила съм за всичко.

— Оценявам високо предвидливостта ви — промърмори Джулиън. — Значи и Габриел ще дойде?

— Разбира се. Никога не би допуснал да замина сама — обясни просто тя, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

— Да приема ли, че още не сте го уведомили за намеренията си?

— Не съм — отвърна весело Тамсин. — Тази вечер ще ги посветя в плана си. В момента Габриел е много загрижен за съкровището и няма да ме изслуша. Ще се успокои едва когато види, че всичко е прибрано на сигурно място.

— Съкровище?

— Да, наследството ми. То ще финансира плана ми, полковник. Нали ви казах, че няма да ви създавам финансови затруднения.

Джулиън я погледна втренчено.

— И от какво се състои това… съкровище?

— Това са плодовете на един разбойнически живот, сър — обясни кратко тя. — Не знаете ли какви са те? Злато, сребро, бисери, дукати, франкове. Стойността им е неоценима.

— Велики боже! — промърмори смаяно Джулиън. — Ами бандата дезертьори…

Лицето и помръкна.

— Разбира се, те бяха дошли точно за това — обясни глухо тя. — Всички знаеха за огромното богатство на Ел Барон. Но не намериха нищо. Барона не беше глупак. Само той и Габриел знаеха къде е скрито съкровището. Барона знаеше, че нито един от двамата няма да издаде тайното място, дори да им съдерат кожата от бой.

— Разбирам. — Друг отговор не беше нужен.

— Вероятно имате намерение да прекосите Португалия с конвой войници?

— Още не съм мислил за това. Но с такъв товар… бих казал, че колкото повече войници имаме, толкова по-добре. — Той изкриви лице и се опита да си представи отговорността, която поемаше. Нямаше да му бъде лесно да прекара ценния товар през планините около Лисабон. Португалците бяха мирно настроени и бяха благодарни на английската армия за освобождаването си от Наполеон, но планините бяха пълни с разбойнически банди.

— О, Габриел вероятно ще събере подходящи хора — успокой го Тамсин. — Сигурна съм, че няма да бъдат войници. Попитах дали ще има конвой, защото според мен това не е добра идея. Габриел не обича войниците… също като мен… и понякога… — Тя помълча малко. — Ами, когато е пил, той става непредвидим.

— Какво искате да кажете с това „непредвидим“? — Джулиън веднага си припомни как мечът на великана се бе опрял в голото му тяло, припомни си и израза в очите на Тамсин, докато разговаряше с Габриел в отчаян опит да го убеди, че е участвала по своя воля в забавлението край реката.

— Разгорещява се — обясни тихо Тамсин и си каза, че думата съвсем не отразява истинското състояние на Габриел, но голата истина само щеше да развълнува ненужно полковника.

— Велики боже — промърмори Джулиън. Предстоеше му дълго и опасно пътуване с няколко сандъчета, пълни с безценни богатства, с изкушаващата Ла Виолет, която не преставаше да го вбесява, и на всичкото отгоре с един мъж, който ставаше непредвидим, като се напиеше.

— Това не се случва често — увери го бързо Тамсин. — Хосефа умее да го успокоява… разбира се, ако го улови навреме — добави с усмивка тя. Скоро стигнаха до къщата на сеньора Браганца.

Джулиън се въздържа от отговора.

— Ще ви оставя тук. Когато взема необходимите мерки и приготвя всичко за пътуването, ще ви се обадя.

— О! — Тамсин смръщи чело. — И кога ще стане това?

— Скоро ще узнаете. Бих предложил през това време да попълните гардероба си. Ще ви е нужен костюм за езда, ще ви трябва и дамско седло. Надявам се, че ще можете да яздите Цезар и с дамско седло? Ако не, ще ви потърся друг кон.

Той й обърна гръб и заговори с Габриел.

— Искам да ви попитам нещо, Габриел. Възнамерявате ли да наемете охрана за… това? — Той посочи мулетата. — Искам да кажа, докато стигнем в Лисабон?

— В Лисабон ли отиваме? — попита смаяно Габриел, после небрежно вдигна рамене. — Значи ще се наложи да наема няколко души. Ще ги намеря тук, в града.

— Бихме могли да пътуваме с конвой войници. Движението между Лисабон и главната квартира е много оживено, непрекъснато тръгват куриери или кервани с ранени.

Габриел поклати глава и се изплю на улицата.

— Не обичам войниците, полковник. Разбира се, присъстващите се изключват.

— Да, разбира се — усмихна се хладно Джулиън. — Е, добре, предоставям решението на вас. Имате на разположение няколко дни.

Той хвърли бърз поглед към входната врата, където Тамсин и новодошлата разговаряха оживено със сеньора Браганца, размахваха ръце и въртяха очи.

Габриел проследи погледа му.

— Жените ще се оправят, сигурен съм — промърмори той. — Моята работа е да разтоваря багажа, не ми харесва да стои дълго на улицата. Доскоро, полковник. — Той вдигна ръка към шапката си, после се обърна към първото муле и свали от гърба му сандъчето, обковано с желязо.

Джулиън понечи да му предложи помощта си, но бързо се отказа. Колкото и необичайна да беше задачата му, тя не включваше разтоварването на съкровища. Затова се обърна и се запъти към главната квартира.

Тамсин се загледа след него със смръщено чело. Не й хареса, че я бе изоставил с толкова лека ръка.

Тя предостави на Хосефа и сеньората да уточнят подробностите около стаята и се затича към вратата. При това избягна умело Габриел, който беше натоварил сандъчето на рамото си и крачеше тежко към къщата.

— Ей, момче! — Тя махна с ръка на хлапака, който си играеше наблизо. — Виждаш ли онзи полковник? — Тя посочи Джулиън, който скоро щеше да се скрие зад ъгъла. Момчето кимна. — Изтичай след него и проследи къде ще прекара вечерта. Може да се върне във войнишкия лагер, може и да остане в главната квартира. Щом разбереш нещо, върни се тук и ми кажи и ще получиш една монета.

Момчето се ухили и хукна след полковника. Видя го да влиза в главната квартира и се разположи удобно до отсрещната стена, за да наблюдава.

Джулиън нямаше представа, че е обект на преследване, и влезе спокойно в кабинета на Уелингтън. Главнокомандващият беше заобиколен от щаба си и го поздрави с приятелска усмивка.

— Сейнт Симон, ще вечеряте с нас. Тъкмо размишлявахме какво точно да поискаме от онези в Уестминстър. Дали да настояваме за максимума и полека-лека да отстъпим, или да поставим разумни изисквания, които няма да настроят министерството срещу нас?

Джулиън отмести настрана мислите за Тамсин, богатството й и непредвидимия Габриел и придърпа едни стол. Макар да не беше особено въодушевен от дипломатическата си мисия, той осъзнаваше значението й.

Момчето почака навън, докато се стъмни. Полковникът не се появи, но в сградата влязоха цяла редица прислужници, понесли табли и супници, пълни с храна. През отворените прозорци се чуваше звън на чаши и прибори, чуваха се и гласовете на мъжете, които вече бяха насядали около масата.

Момчето се върна в къщата на сеньора Браганца и почука на кухненската врата, която беше открехната. Надникна вътре и погледна в осветената от многобройни свещи кухня, където Тамсин вечеряше с Габриел, Хосефа и вдовицата. Вечерята им беше много по-проста от сервираната на херцога и офицерите, но сравнението не тревожеше хората, които седяха около масата и се хранеха с видимо удоволствие.

— Ето го и момчето — извика весело Тамсин, която го забеляза първа. Тя бутна стола си и стана. — Къде е полковникът?

— Вечеря с офицерите в главната квартира, сеньорита. Оттук отиде направо там и оттогава не е излизал. Нито за миг не съм изпуснал вратата от поглед, повярвайте.

— Много добре — кимна Тамсин. — Габриел, имаш ли едно крузадо за мен?

Великанът бръкна в джоба си и хвърли на момчето една сребърна монета.

— Какво пак си намислила, малко момиче?

Тамсин пъхна в устата си една маслина и се усмихна.

— Нищо важно. След половин час ще отидеш в главната квартира и ще кажеш на полковника, че искам да говоря с него.

Габриел откъсна едно пилешко бутче и го загриза.

— Щом настояваш…

Тамсин кимна. Изплю костилката и я хвърли в градината.

— Трябва да направя някои приготовления. Не забравяй, че след половин час трябва да тръгнеш. Дотогава ще са се навечеряли.

Тя се качи в стаята си и остави тримата да си доядат. Никой не се разсърди на нарежданията й, нито на внезапното й излизане. Тримата продължиха да ядат най-спокойно.

След половин час Габриел стана от стола си.

— Май е време да вървя в главната квартира.

Жените кимнаха и започнаха да разчистват масата. При това разговаряха оживено на смесица от испански и португалски, която не им пречеше да се разбират отлично.

Габриел закрачи към главната квартира. Изкачи се по стълбата и поздрави с кратко кимване бригадния майор.

— Вътре ли е полковник Сейнт Симон? — Той посочи вратата, пред която седеше младият Сандерсън.

— Да, но сега вечерят — обясни надменно Сандерсън. Той беше безкрайно учуден от появата на огромния, тромав посетител, облечен в кожени панталон и жилетка и с риза от груба ръчно предена вълна. Кърпата около шията му не беше съвсем чиста. Сивата коса беше вързана на конска опашка на тила. — Кой сте вие?

— Това изобщо не ви засяга, момко — отговори приятелски Габриел. — Отивам да взема полковника.

— Не! — Сандерсън скочи и препречи пътя му. — Не можете да влезете там!

— Разбира се, че мога, момко — отговори все така любезно Габриел, сграбчи го за яката и го вдигна високо във въздуха. — Не съм дошъл да се карам с теб. Ще влезеш ли да кажеш, че съм дошъл, или да вляза сам?

Когато Сандерсън отвори уста да повика подкрепление, Габриел го сложи отново на стола му.

— Е, тогава ще съобщя сам за себе си — обяви весело той. Двама пехотинци се изкачиха задъхани по стълбата, но Габриел вече беше изчезнал в светая светих на командващия.

Когато великанът влезе, мъжете около масата вдигнаха смаяно глави. Джулиън затвори очи за момент и въздъхна примирено. След Габриел в помещението влязоха Сандерсън и пехотинците.

— Простете, сър, но не можах да го спра.

Уелингтън вдигна лорнета към очите си и огледа с интерес новодошлия.

— Разбирам, че ви е било трудно да го спрете, Сандерсън — отбеляза хапливо той. — С кого имам честта?

Габриел не си направи труда да се представи.

— Съжалявам, че ви попречих на вечерята, господа — проговори меко той. — Но съм дошъл да взема полковник Сейнт Симон. Момичето иска веднага да говори с него.

— Момичето е Ла Виолет — обясни провлечено Джулиън. После се облегна назад в стола си и вдигна чашата с вино. — Какво иска пак, Габриел?

Великанът сви рамене.

— Нямам представа, полковник. Каза ми само да ви доведа.

Джулиън изпразни чашата си и отмести стола си.

— Нали ще ме извините, господа? Дамата не бива да чака. — Гласът му преливаше от сарказъм и Габриел смръщи чело.

— Това не беше обида за момичето, полковник, или все пак?

— Това същество, което непрекъснато наричате „малко момиче“, е един коварен малък дявол — отговори прямо Джулиън. — И ако ви се иска да поспорим за това описание, бих предложил да излезем навън.

За момент в стаята се възцари тишина, после Габриел избухна в гръмогласен смях и чашите зазвъняха.

— Не ми се вярва, че ще се скарам с вас, човече. Е, тръгваме ли?

Джулиън кимна. Поклони се сковано пред офицерите от щаба на Уелингтън и тръгна след Габриел. Сандерсън и двамата пехотинци го последваха.

— Е, малката запозна ли ви най-после с безумния си план? — попита полковникът, докато двамата вървяха по осветената главна улица.

— Още не — отговори спокойно Габриел. — Ще ми го каже, когато реши, че е настъпил моментът.

— Не сте ли поне любопитен?

Великанът поклати глава.

— Аз ще я последвам и накрай света, какво има да говорим толкова?

Когато стигнаха до къщата на вдовицата Браганца, Джулиън се поколеба. Двете жени продължаваха да разговарят в кухнята.

— Къде е тя?

— Мисля, че се качи в стаята си — отговори Габриел. — Аз ще остана в градината да изпуша една лула. — Той кимна на полковника и изчезна в кухнята.

Джулиън изруга тихо. Малката бандитка отново му беше погодила номер, можеше да бъде сигурен в това. Хвърли бърз поглед към виещата се стълба, поклати глава и се изкачи на втория етаж. Почука на вратата й и тих глас го покани да влезе.

Джулиън пристъпи прага и спря като закован. Не можеше да повярва в гледката, която се разкри пред очите му. Слаба светлина падаше от малкия закръглен прозорец към стаичката, която се беше превърнала в пещерата на Аладин. На пода бяха оставени отворени сандъчета, за да се види съдържанието им: блестяща коприна, гладко кадифе, яркозелени смарагди и ослепително бели диаманти, тъмночервени рубини, морско-зелени аквамарини, замайващи тюркоази.

Още докато се взираше изумено в това съкровище, той чу тих смях, който идваше от тясното легло. Погледна нататък и отново повярва, че се е озовал в лудница или най-малкото сънува безумен сън.

Леглото беше покрито със злато. Златни монети и накити покриваха и тялото на Ла Виолет. Те блестяха на лунната светлина. Изглеждаха съвсем естествено върху млечнобялата кожа и се раздвижваха при всяко вдишване и издишване.

— Исусе, Мария и Йосиф! — прошепна невярващо той. — Какво правите, Тамсин?

— Изберете си нещо — проговори гърлено тя, без да става. — Заслужавате компенсация за неприятната задача, която ви възложих.

В гърдите му се надигна луд гняв.

— Заплащане ли ми предлагате? — попита с треперещ глас той. Не можеше да повярва, че е чул правилно.

— Предлагам ви компенсация — отговори съвсем тихо Тамсин. — Огледайте се. Изберете онова, което искате да имате. — Тя се раздвижи и златните монети по тялото й зазвъняха.

— Как посмяхте да ми предложите златото на един разбойник? — Той пристъпи към леглото и очите му потъмняха от гняв. — От всички обидни…

— Не си вадете прибързани заключения — прекъсна го с усмивка тя. Очите й блестяха като скъпоценностите в сандъчетата. Само лицето й не беше покрито със злато. Джулиън плъзна бавно поглед по тялото й. Нежните розови връхчета на гърдите й, които се подаваха изпод златните монети, го замаяха. Плоският й корем беше покрит със злато. На пъпа блестеше огромен смарагд, бедрата бяха покрити с дукати, на всеки нокът на краката блестеше излъскан дублон.

— Аз ви предлагам и друго богатство — прошепна обещаващо тя. — Щом отказвате златото, вижте какво се крие под него. Може би то ще ви хареса повече. — Тя разтвори предпазливо бедра и лунният лъч падна върху грамаден диамант.

— Вие сте… — Джулиън не можа да намери думи. Взря се като замаян в тъмния отвор на тялото й, неустоимо привлечен от блясъка на диаманта.

После бавно се отпусна на коляно до леглото и с връхчетата на пръстите си отстрани златните монети от гърдите й. Сведе глава и помилва едното зърно с език, а когато усети как то се втвърди под докосването му, се посвети на другото. Сладостта на кожата й, смесена с металния вкус на златото, беше неописуема.

Тамсин лежеше съвсем тихо, докато той откриваше тялото й сантиметър по сантиметър. Без да бърза, полковникът вземаше монетите и ги подреждаше на купчинки на пода. Устните му следваха пътя на ръцете и скоро не остана ъгълче от тялото й нецелунато.

Тя потръпваше от възбуда и скоро й стана невъзможно да лежи спокойно. Беше очаквала, че той ще помете монетите от тялото й с две-три нетърпеливи движения и ще се хвърли отгоре й с дива жажда. Вместо това той разкриваше голотата й с изнервяща бавност и скоро в слабините й се надигна безумно желание. Навсякъде, където минаваха устните му, кожата й пламваше, а кръвта потичаше по-бързо по вените.

Джулиън махна монетите от корема й, но остави смарагда в пъпа. После събра златото от бедрата и краката й. Накрая нежно взе в устата си всяко от пръстчетата й. Помилва с език стъпалата й и тя не можа да се удържи — простена тихо и се раздвижи неспокойно.

Джулиън вдигна глава към нея, без да изпуска от ръце стъпалата й. Диамантите в тъмния, влажен отвор на тялото й властно го привличаха.

— Магьосница — прошепна задавено той. Това беше първата дума, която бе произнесъл след като бе коленичил пред леглото.

Той се изправи и Тамсин обърна глава, за да проследи движенията му с нарастващо учудване. Джулиън се наведе над едно от сандъчетата и затърси между скъпоценните камъни. Върна се до леглото, преметнал на ръката си дузина огърлици, верижки и гривни. Коленичи отново до нея и започна да украсява тялото й, като през цялото време я гледаше право в очите. Гривните се плъзнаха по китките и глезените й, на врата грейна перлена огърлица. Златната верижка, украсена със смарагди, беше прекрасно украшение за тънката й талия, втората намери място на гърдите.

След малко Джулиън отстъпи назад и огледа делото си. На устните му играеше обещаваща усмивка. Погледна големите, гладки диаманти, които държеше в ръка, и усмивката стигна до очите му.

— Обърни се — прошепна той и гласът му беше подрезгавял от желание. — Но внимателно.

Тамсин го послуша и легна по корем. Коланът от смарагди и злато се притисна в меката кожа на корема й и тя усети приятен хлад върху сгорещената си кожа.

Джулиън се наведе над нея. Тръпки пробягаха по тялото й, когато той плъзна единия диамант по гърба, между плешките, по ребрата и още по-надолу. Когато скъпоценният камък стигна до дупето й и нежно помилва заоблените му очертания, тя заби пръсти във възглавницата и се разтрепери като лист. Джулиън отвори внимателно меките гънки и мушна диаманта в райската градина между бедрата й.

Тамсин пое рязко дъх, но на устните й изгря усмивка. Това беше любовник, дорасъл до фантазията й. Но защо продължаваше да мълчи? Когато той отново се изправи, тя се обърна много внимателно, за да не развали блестящата украса, и очите й блестяха дори по-силно от накитите по тялото й.

Джулиън се съблече бавно, сякаш имаше пред себе си цялото време на света, и Тамсин проследи движенията му с жаден поглед. Тялото й гореше от желание. Когато той застана гол пред нея, тя загледа с неприкрито удоволствие великолепното му силно тяло, което й показа гордо колко беше възбуден. Без да се бави, тя му протегна ръце.

Джулиън се наведе над нея, притисна устни в нейните, целувката му беше страстна, изискваща. Езикът му се втурна и завладя устата й. Тамсин го обгърна с две ръце и се отвори пред търсещия му език, отвори се цялата.

След малко той се отдръпна леко от нея и очите му горяха от жажда. Ръцете му съвсем бавно се плъзнаха по тялото й, разтвориха бедрата й разкриха богатството, което се криеше между тях.

— А сега, съкровище, си моя цялата — проговори спокойно той.