Ланс Хорнър
Рори Сатаната (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Клопката на капитана. Спаркс предлага необичаен дуел. Рори срещу Тим О’Тул. Наговарянето.

На сутринта, когато Рори се смъкна в задушното кътче, което споделяше със стария Стоут, изправен по целодневната работа по записване на новия товар, приет на борда, той го завари на пода пиян. Беше отворил една каса „Мадейра“. Част от виното се бе разляло и бе направило локва до главата на стареца. Може би за пръв път в живота на този скръндза се беше отворила възможност да пие, колкото иска. Рори затвори дамаджаната така, че да не се излива повече, без да забрави да отдели за себе си една порядъчна глътка. Изправи Стоут на крака, подложи чувал под главата му и седна зад масата.

Никога не очакваше работата с удоволствие, а днес тя го ужасяваше повече от всякога. Чудеше се дали не е сънувал. Ала не — видя белезите от камшика и от зъби по тялото си. Накрая, след като гледа празните телешки мехове около половин час, през който възстановяваше сцените в каютата на капитана, той въздъхна и отвори тефтерите, обряза фитила на свещите и заостри перото си. Да бе намерил и други отлагащи занимания, би се заловил за тях, защото не го влечеше душната каюта, а още по-малко монотонното драскане по тефтерите. Нещо повече — почти не знаеше какво да прави без указанията на Стоут.

Излишно беше сам да си създава грижи. След първото топване на перото в мастилницата и първото записване, за което бе сигурен, че е неправилно, на вратата се почука леко и влезе юнгата Лийзи. Детинските му черти бяха развалени от гнойни циреи, а под бледосините му очи имаше тъмни кръгове, но той изглеждаше весел и щастлив, втренчил поглед в проснатия на пода Стоут.

— Дъртакът се е нафиркал, а? — посочи го той присмехулно с пръст. — Обръчите му са се изметнали. Може ли и аз да си дръпна една глътка, след като старият Стоут вече е пробил бурето?

— Карай — позволи му великодушно Рори. — Само не си развявай байрака, Лийзи. Започнеш ли да залиташ на борда, всички ще искат да научат откъде си го докопал. А сега просто ще го запиша като разбито буре и капитан Спаркс никога няма да загрее. Но ако разберат, Стоут ще има да си пати, че и аз.

— Мъчно ми е да ви кажа, но вие вече ще си патите, мистър Махаунд. Затова съм дошъл. Капитан Спаркс ви изпраща уваженията си и пита иска ли мистър Махаунд да благоволи да го посети веднага в каютата му. Старият Бастинадо бълва огън, макар че човек не би го повярвал, защото е толкова учтив. Когато Бастинадо бълва змии, значи разсуква въжетата като на риболовно копие. Той и черната му кучка пищяха цяла нощ и тя не беше в състояние да го обслужи на закуска. Направих го аз, с всички други работи, които трябваше да сторя. Сега старият Бастинадо вика Тим О’Тул и вас, мистър Махаунд. Какво сте правили с Тими? Да не сте се цункали? — той се ухили на Рори.

— Не е твоя работа, педерастче.

— Слушам че нещо се шушне. Не е само да си пеете песнички с Тими. Изглежда Тими си играе и с нещо друго, освен с арфата, иначе старият няма да вика и двама ви. Той не дава пет пари, ако двамата си траете, ама…

— Ако не беше толкова дребен, щях да те сплескам като хлебарка — Рори остави със съжаление перото. Изгледите за скучното писане сутринта бяха далеч по-съблазнителни, отколкото да стъпи на килима в каютата на Спаркс. Дали Бастинадо не беше надушил за снощи? Не, ако Куарма не му е казала. Но изглежда, че тя се е изтървала, ако я е пердашил здраво. Все пак Лийзи бе казал, че Спаркс вика също и Тим, а Тим нямаше нищо общо със снощната случка. Е, имаше само един начин да узнае и той беше да изслуша музиката и да се надява на щастието си.

Независимо от това ръцете му лепнеха от страх, докато следваше подскачащия задник на Лийзи по палубата и после по тапицирания коридор до вратата на капитана. Лийзи почука и гласът отвътре, за голяма изненада на Рори, не прозвуча сърдито. Най-малкото не беше гласа на мъж, чиято метреса току-що му е окачила рога. В гласа на Спаркс се долавяше някакво очакване.

Тази сутрин каютата изглеждаше съвсем различна с греещото през люковете слънце. Трудно беше да си помисли, че беше мястото на сластния пир миналата нощ. Сега птичките в кафезите пееха и цветята в саксиите придаваха такава уютност на каютата, че човек би я помислил за английска вила. Струящата светлина я превръщаше в блестящо от багри кътче по килима и позлатения ореол около лъскавата перука на капитана. Но въпреки полъха на тихо блаженство в помещението носът на Рори долови следи от парфюма на Куарма, независимо че нея я нямаше. Вместо това съзря угнетената фигура на Тим. Склонил къдравата си червена коса и присвил рамене, той стоеше пред покритата със зелено сукно маса на капитана.

Спаркс погледна към Рори, а любезната му усмивка предвещаваше лоши новини. Целият екипаж се боеше от тази усмивка на капитана, въпреки че беше пленителна върху симпатичната му физиономия и допълваше стойката и крайното му високомерие. Властта му не подлежеше на съмнение. Той беше съвършен.

— Мистър Махаунд — кимна той с глава, потвърждавайки присъствието на Рори, — макар че някога казах, че занапред ще се обръщам към вас с обикновеното „мистър“, мисля, че в този особен случай ще ми позволите временно да се разделя с подобен епитет. Заобиколен само от негодяи и мошеници, рядко ми се отдава случай да се обръщам към някого със „сър“. И така, сър Родрик — с ваше позволение, разбира се, — бих желал да се извиня за моята небрежност.

— Не ви разбирам, сър — Рори бе слисан. Опита се да улови погледа на Тим, но Тим не вдигна глава.

— О, вие сте прекалено скромен, сър Родрик. Зная, че ме упреквате, но разбира се, вие сте достатъчно учтив, за да ме упрекнете за моята немарливост. Синята кръв си е синя кръв, сър Родрик. Джентълменът си остава джентълмен, дори и когато е домакин. Аз, разбира се, говоря за онази сутрин на вашето неблагополучно идване на борда и настояването за възмездие от моряка Тим О’Тул. — Спаркс се облегна на стола си и заигра с броеница от кехлибарени зърна, които прекарваше през пръстите си по копринената корда.

— Това е минало, сър. Аз не изпитвам лоши чувства към Тим за това. — Рори протегна ръка към Тим през масата, но последният не помръдна. — Всъщност едва ли Тим е виновен. Виновна е проклетата система за подмамване, сър. Тим просто я е използувал, а малкият му план сам се струпа на главата му, като видя, че нищо не излезе от него. В края на краищата нека кажем просто, че ме е завел там, където трябваше, макар и през задната врата.

— О, да — Спаркс се усмихна широко и се зае отново с броеницата. — Задната врата наистина е специалитет на Тим. Все пак човек трябва да бъде с широки възгледи на дълъг път като този и да затваря очи за законите на Негово величество. Иначе всеки матрос рано или късно ще се махне от рея и жив човек няма да остане на нито един британски кораб. Но аз се отклоних. Дойде време да си уредите сметките с Тим и макар че мога да бъда упрекнат в разсеяност, все пак аз не съм забравил. Просто изпитвах известно затруднение.

— Можем да забравим цялата работа. Сега с Тим сме приятели.

— Значи натам духа вятърът! — намигна многозначително капитан Спаркс. — Станали сте приятелка на Тим или обратното? Аха, в такъв случай ще бъде даже още по-интересно, защото, виждате ли, сър Родрик, аз съм си обещал една малка забава и всичко, което би се добавило към нея като подправка, ще я направи още по-занимателна. Толкова по-забавно, щом се цункате с Тим. Все пак трудничко беше за мен, уверявам ви.

— Но аз няма да се бия с Тим — заяви решително Рори, след което добави закъснялото „сър“.

— Разбира се, че няма — наслаждаваше се капитан Спаркс на играта си на котка и мишка. — Никой офицер от този кораб не може да се бъхти с прост моряк. Но да речем, че го стори! И да речем, че морякът се окаже по-добър боец? Той ще стане цар на бака и пръв фукльо на сушата. И нещо по-сериозно — ще нарушава реда, според който сложи ли моряк ръка на офицер, това е бунт. Нито пък е редно шотландски барон да се бие с измет като нашия Тим. Е, вярно, той може да прави други неща с него, но да се бие — никога! Виждате ли, това именно ме затрудняваше. Трябва да призная, че ме тревожеше, дори и още повече заради това, че снощи изживях едно леко разочарование. А аз не съм човек, който приема леко разочарованията. — Спаркс се изправи, избра един ключ от връзката, пристегната към пояса му, извади го и го подаде на Тим. — Моряк О’Тул, отключи малкия шкаф и дай това, което откриеш там.

Тим излезе от унеса, протегна ръка, взе ключа и закрачи към другата страна на каютата, следвайки посоката на пръста на капитан Спаркс. Отключи малката вратичка в ламперията на огромния шкаф, обкован с месинг, но когато я отвори, отстъпи назад, обърна се и погледна капитана с напрегнато лице.

— О, не това, сър! — Тим едва не се разрева. — Не това, сър. Това не мога да направя. Не мога.

— Не можеш?! — прогърмя гласът на Спаркс. — Никой не те е питал какво можеш и какво не, нито пък някой ще те пита. Изваждай каквото си намерил, донеси го и го сложи на масата!

Бавно, с разтреперана ръка Тим присегна към чекмеджето и извади два дълги, сплетени бича, навити и навързани на тънки кръгчета. Като ги пое внимателно, сякаш улавяше нажежено парче желязо, той ги постави върху застланата със зелено сукно маса. Пръстът на Спаркс посочи нишките на нещавената кожа, които се бяха преплели, и Тим ги развърза, след което Спаркс разви единият от бичовете докрай. Беше дълъг около шест фута, изтъняващ постепенно от човешки юмрук до нишка, с диаметър малко по-голям от този на канап. Плесна го пак, този път по-силно, като го накара да изгърми като пистолет, след това го захвърли на пода, където той се нави като змия.

— В Италия му казват „дуелло кон скодисчинос“ — дуел с камшици. — Усмивката не напусна лицето му. — Това наистина е рядък спектакъл. Сигурно е останало от гладиаторите. — Той се извърна усмихнат към Тим. — Честна битка, Тими, нали?

— Виждал съм я, — очите на Тим се отпуснаха към извития като змия бич на пода и той потръпна. — Да, сър, видях я два дни след като напуснахме Хавана, когато се биха Пийбълс и Мартинес. Но тогава беше друго. Те трябваше да решат — единият или другият. Между двамата имаше кръв. Да, сър, видял съм го веднъж и не бих желал да видя никога нещо подобно. Пийбълс с едно увиснало око, а Мартинес го налага, докато го направи на каша. Но между мистър Махаунд и мен няма кръвна разправа, сър, както ви каза и той.

— Но би трябвало да има, Тим. Наистина би трябвало да има, защото когато изпиташ първия удар от бича на мистър Махаунд, и той изпита същото, и двамата ще забравите интимното си приятелство. Всеки от вас ще съществува сам за себе си. Да убие или да бъде убит, макар — той махна пренебрежително с ръка — аз не бих позволил да се стигне до убийство. Трябва да напомня, че мистър Махаунд е племенник на мистър МакКейрн и че не мога да му докладвам как неговият племенник сър Родрик е бил убит от обикновен моряк. Колкото до тебе, Тим, не ми се иска и ти да умреш. Ти си добър матрос и си ми нужен. Твоите юмруци, Тими, няма да се допрат до офицер и мистър Махаунд няма да те докосне. Значи всичко е наред. Утре вечер в шест насред кораба. Ще призова със сирената всички на палубата. И тъй като тези инструменти не са използувани от дълго време, сега ще дам на всеки ви по един. Може би гьонът е станал твърд и ще трябва да се смаже. Готвачът ще ви снабди с мас и аз не бих възразил, ако се поупражнявате малко, когато сте свободни. Все пак не се опитвайте да ги загубите през борда. Няма да бъде от полза — имам и друг чифт. Вземай камшика и излизай, Тими. — Той се завъртя на стола си и посочи към вратата.

Рори остана смълчан, очаквайки Тим да излезе, и когато вратата се затвори, загледа Спаркс предизвикателно.

— Отказвам да се бия с Тим с това оръжие.

— Отказвате ли? — Спаркс се надигна от стола, подпря се на масата и впи поглед в очите на Рори. — Или ще се биете с камшика, или ще ви вържат за топа и ще ви наложат с бич. Полага ви се наказание, копеле такова, и само аз и вие знаем за какво.

— Искате да кажете…? — Рори започна да се досеща.

— Искам да кажа, че Куарма действуваше по моя заповед, когато ви домъкна снощи тук. Да, глупако, вие си мислехте, че съм на брега и искахте да бъдете гъсок на гъската Куарма. Не беше нужно дълго да ви убеждава. Не допускам да сте си задавали въпроса дали ще се понрави на Стареца да поклатите държанката му. О, не! Само сте си мислили какво да спипате и колко лесно сте го спипали.

— Изкушението беше нечестно. Знаете как би реагирал всеки мъж.

— Тъкмо това целях да разбера. Виждате ли, взех един откъс от книгата на очарователната Фани, за която ви споменавах. Много си падала по скришното надзъртане. Трябва да прочетете как наблюдавала едно от момичетата в къщата с нейния неаполитански любовник. Ха, и как надзъртала при мадамата и нейният вирнат млад пазач. После как в хана наблюдавала през ключалката играта на двамата педерасти. Така и на мен ми се прииска да понадзъртам. В края на краищата човек се уморява да повтаря всеки път едно и също и му е драго да види нещо по-различно. Честно казано, малко съм разочарован — вие постъпихте като любител.

— Наблюдавали сте ни? — възмути се Рори.

— Защо не? Но фактът, че съм би гледал, не ви оправдава. Целта ви е била да ми окачите рога и пет пари не сте давали за мен. Не мога да наредя да ви бичуват, затова че сте ме направили рогоносец, но мога да се погрижа да помислите два пъти, преди пак да се решите да блудствувате. Не че нямаше да се разочаровам, ако не бяхте. Все пак аз уредих работата, но чуйте съвета ми. Следващият път, когато се разпалите безразсъдно, осигурете изгасването на всички светлини и всички дупки по вратите. — Той посочи с пръст един малък кръгъл отвор на вратата, водеща за отделението на Куарма.

Очите на Рори проследиха посоката и забелязаха отвора. Не беше го видял през нощта, когато го занимаваха съвсем други неща.

— И така, мистър Махаунд, — капитан Спаркс вдигна от масата втория камшик и му го подаде — пет пари не давам дали искате да се биете с Тим, или не. Ще се биете непременно и аз ще ви се радвам отстрани.

Рори сграбчи камшика, почти решен да го изплющи по лицето на капитана, но това означаваше да го разпнат под кила или да го обесят. Обърна се да излезе.

— И все пак, мистър Махаунд — каза капитан Спаркс, като му се поклони учтиво, — искам да ви кажа, че съм ви крайно задължен. За хлапак, който едва ли е подмамвал нещо друго освен юница по ливадите, вие работихте забележително добре. Единственото, което ви липсва, е малко финес. Макар че накарахте кучката да вие за милост. Това е нещо, което аз невинаги мога да сторя, тъй като според нея нямало човек на света, който да я задоволи, освен чернокожият й брат в Африка. И между другото — той вдигна предупредително ръка — ако ви хрумне да споделите този малък епизод с чичо си в Ливърпул, бъдете уверен, че той ще повярва по-напред на мен, отколкото на вас. Това е всичко. Връщайте се при тефтерите си.

Тим очакваше Рори, прикрит зад куп сандъци в трюма. Двамата приклекнаха в мрака.

— Ще трябва да минем през това, Рори.

— Така изглежда, Тим. Не че изпитвам ненавист към теб и това именно го прави тежко. Да се биеш с някого в яда си е едно, а съвсем друго е да се биеш с хладен разум.

— И на мен не ми се иска, Рори. Но ти внимавай за едно, ще внимавам и аз. Пази ми очите. Налагай по раменете и гърба, по задника, ако искаш, и по краката, но гледай да не ми накълцаш лицето или да ме ослепиш. Варди ми и мъжеца, ще те пазя и аз.

— Ще се пазим, Тим. Ти си виждал такъв бой. Колко трае?

— Докато единият падне, а другият го опердаши тъй, че той да се признае за бит.

— Тогава слушай какво. Единият от нас ще падне, а другият ще е победител. Ако си навит, аз съм готов да падна.

— Не, Рори. По-естествено е ти да победиш. Ще се задържим малко, ще си метнем по някой бич да го докараме по-естествено, но дори и така ще се накълцаме здравата, колкото и да внимаваме. Този бич реже като нож, защото има вплетени стоманени нишки. После аз ще се опъна и ти ще ме цапардосаш още веднъж-дваж. Аз ще се разпискам и така ще се свърши. Ще се потрудим да не се накълцаме много и помни — да си пазим очите и мъжествеността.

— Ще запомня, Тим, верни приятелю. Това няма да ме смрази с теб. — Той се изви, затърси нещо зад себе си и измъкна една манерка. — Първокачествена мадейра. Да не отиваме веднага на работа. Да поседим тук на тъмно и си, пийнем. Няма достатъчно за едно напиване, но все пак ще ни помогне. За твое здраве, Тим. Какво беше казал старият Бастинадо? О, да. Наздраве, педерастче!