Ланс Хорнър
Рори Сатаната (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

На кораба. Измамата. Една щастлива съдбовна случайност. Прислужницата Куарма.

Рори бавно изплува нагоре през провисналите черни паяжини, които го обвиваха. Проблясъкът го застигна, после отново потъна в забърканото тресавище на полузабравата. Колкото повече се удължаваха и ставаха по-чести миговете на съзнание, той откриваше, че полага усилие да закрепи тялото си от клатушкането. Когато се опита да смени положението си, изпита болка, която го накара да провери съзнателно състоянието на главата си. Пръстите му опипаха една цицина с формата на бекасово яйце. Постепенно, с дълги периоди на остро съзнание, той изпитваше раздираща болка в главата си, която напълно заличаваше паяжините и го довеждаше до състояние да се пита къде се намира.

Когато успя да отвори очите си, мазните небоядисани дъски край главата му и отстрани, не му подсказаха нищо. Той бавно се изви в другата посока. Сред здрача постепенно различи лавици, които напомняха тази, на която лежеше. Когато очите му привикнаха с необичайната светлина, той видя, че върху някои от тях спяха мъже. Поне не беше сам. Изведнъж талпите, върху които лежеше, се раздвижиха и той се блъсна в преградата, а миг след това бе запокитен обратно. Спаси го от падане страничната преградна дъска.

Ако главата му престанеше да се мотае, чувствуваше, че би могъл да сбере мислите си, но в едно беше сигурен — никога преди не се е намирал тук. Къде беше в такъв случай? Ах, да, беше в Ливърпул. В това беше напълно сигурен. И се беше срещнал с някого. Някой си, по име Тим. Тим О’Тул! Моряк! Бяха си пийнали здраво и след това заедно се бяха набутали в един бардак. Някаква жена, раздърпана пачавра, му седеше на коленете. Сигурно е все още в къщата. Но ако беше вярно, то защо покрай него спяха само мъже и защо подът се надигаше и движеше.

Движението ставаше все по-рязко и той се премяташе от едната страна към другата. Обърна се на гръб и направи опит да се изправи, но удари главата си в ниския таван над него. Това съвсем не помогна на главоболието му, а увеличи неговата интензивност и сега се свърза с чувството за повдигане, което бъркаше каша в стомаха му и запращаше вълна от киселина към гърлото. Забеляза, че е гол — всъщност само по риза, и установи, че част от неприятното усещане се дължеше на студа. После, независимо от всичко, което правеше, повръщането разбърка стомаха му, запени се през устата и той не се притесни от това, че изцапа тялото му. Чувствуваше се напълно отпаднал и толкова замаян от непрекъснатото движение, толкова измръзнал и с пресъхнали уста, толкова забъркан, че зажадува за нещо, което би сложило край на страданията му, дори ако го запратеше пак към лепкавите паяжини, от които се беше измъкнал. Пак повърна и този път му се стори като че избълва вътрешностите си. Прекалено изтощен, той остави главата си да се полюшва и да се удря ту в едната страна, ту в другата.

Някакъв фенер, който мигновено освети полумрака, бе последван от стъпки и Рори съгледа някаква сянка да приближава към него, като по движението на краката разбра, че е мъж. Сянката го наближи и една ръка не съвсем нелюбезно го улови за рамото и го раздруса, за да се събуди.

— Рори, момко, аз съм. Двамата покорявахме рома, аз съм Тим О’Тул. Кажи ми как си със здравето тази сутрин?

Тим О’Тул? Още веднъж Рори замъчи съзнанието си да му припомни името. Тим О’Тул… Ирландецът, с когото се бяха сприятелили. Опита се да си припомни чертите му и да види дали отговаря на мъжа, който стоеше насреща му. Да, той си припомни кичура светлочервена коса, зелените очи и обезоръжаващата усмивка.

— Тим О’Тул! Моят добър приятел от снощи. Но къде съм сега, Тими! Кажи ми! Все още ли съм в бардака и ако да, какво е станало с него, че се люшка като кораб в морето?

Тим разкопча яката му, запрати я във ведрото вода на пода, а след това обърса повръщаното по тялото на Рори.

— Е, момко, както и да го кажем, тук си и толкоз.

— При старата Мама Тъпчи-кръв?

— Не, на един кораб.

— На кораб ли? Тим, какво се случи?

— Хм… Е, наречи го все едно, че съм ти спасител, приятел. Спасих ти животеца от най-страшна опасност. Да не бях аз, Рори, щеше да лежиш вкочанен в някоя канавка в Ливърпул и да са те заровили в гроб на грънчарската поляна.

— Много съм ти благодарен, Тим.

— Е, нали затова са добрите приятели, Рори. Добре, че стана така. Може да си ял нещо, или пък не си привикнал с рома. Понякога се случва така, че ромът събаря човека, когато му е за пръв път. Особено пък ако дотогава е пил само уиски. Превръща стомаха ти на пъкъл, бога ми. Тъй че тъкмо те откарвах нагоре у Мама Тъпчи-кръв с онази страхотна дърта брантия, с която бе решил да се забавляваш. Ако е съществувал някога кораб подпалвач, тя е била. Страшно се ядосах, като те гледах, Рори, момчето ми, ама ти беше жив умрял, пък искаше и аз да съм с теб. Изкачих те, след това ти изгасна върху шибания под. Тъй си прасна главата, че едва не си строши черепа. Беше свършил като прегоряла свещ. Всичките ти палуби бяха измити. Е, какво да те правя? Старата Мама Тъпчи-кръв каза да те пръждосам навън. А къде да те закарам? Успях да те измъкна на улицата и те подпрях на един зид. Да не ти бях приятел, щях да те зарежа в канавката, където или щеше да си намериш смъртта, или фантетата щяха да те спипат. Но ти ми хареса, Рори, и не исках да те оставя да загинеш. Погледнах в кесията ти и я намерих издухана, иначе щях да те отнеса в някой хан и да те оставя за нощта. Случи се и аз да нямам вече нито пени, след като платих пиенето и за брантията, с която умираше да си поиграеш. Тогава те метнах през рамото си и те домъкнах на кораба. Доста тежък си, момко, но това не е нищо за един добър приятел, нали така?

Прилив на благодарност накара Рори да сграбчи ръката на Тим и да я стисне.

— Ти ми направи добро, Тим, радвам се, като виждам приятелското ти лице и ако ми помогнеш да се изправя и измъкна и се добера пак на суша след всичкото това търкаляне и обръщане. Кой да си помисли, че един привързан за доковете кораб може да се люшка така?

— О, да — поколеба се Тим, — забравих да ти кажа, Рори. Ние вече не сме на кея. Малко след като се качихме на борда и капитанът закрещя, че отплаваме с утринния прилив. Докато се занимавахме с въжетата и изпъвахме платната, направо те забравих чак докато излязохме от залива. После се сетих, че лежиш на койката ми и при първа възможност, щом се оправи всичко, дойдох да те събудя. Вкарах те в беля, Рори, но го сторих само от приятелски чувства. По-добре да си тук с мен, отколкото захвърлен в открит гроб в Ливърпул. Тим О’Тул държи на приятелите си и аз вече говорих на стареца за теб. Той казва, че може да използува още един моряк за курса, затова ще те заведа в каютата му и той ще те запише като юнга.

Рори се надигна от койката и се залови за Тим да се закрепи. Повдигна му се, ала в стомаха му не бе останало нищо. С помощта на Тим си намъкна чорапите и обущата и закопча фустата си на кръста. Когато си окачваше кесията на колана, се досети нещо.

— Казваш, че в кесията ми нямало нито стотинка?

— Не, погледнах — Тим прояви неохота да разисква въпроса.

— Имах три фунта и няколко шилинга и една брошка, принадлежала някога на майка ми.

Гласът на Тим се стопи в медено съчувствие:

— Срамота. Брошка на свещената ти майка! Онази кучка ще да я е задигнала. Видях ръката й да шари по фустата ти, авер. Докато се е опитвала с едната ръка да ти го вдигне, другата е претърсила кесията ти. Човек никога не бива да им се доверява. Един ли моряк слиза на суша и отива в някой бардак с вдигнат сап, само за да излезе оттам без петаче.

— Бих дал брошката на майка си на някоя по-свястна жена.

— М-да, срамота наистина! Я си наплискай лицето и си среши косата, а си закопчай и палтото. Сложи си кепето, приятел, да добиеш по-свестен вид. Да побързаме. Благодари на Тим О’Тул, че кандърдиса стареца да те запише, иначе щяха да те оковат във вериги като пътник без билет ида ти тъпчат карантиите само с хляб и вода. Но твоят авер е винаги с теб, Тим винаги се грижи за теб. Винаги, приятел.

Излязъл веднъж на чистата бяла палуба, къпана от прозиращото иззад облаците слънце, под свежия въздух и воя на чайките, Рори се почувствува по-добре. Сушата бе вече мъглява синя линия на хоризонта. Той пое дълбоко дъх, протегна се и последва Тим по палубата през една врата, после по тесен коридор, след това по стръмно стълбище, по друг коридор, докато стигнаха до боядисана в бяло врата. Тим почука и един глас отвътре ги покани да влязат.

Контрастът между мръсотията и калта на предната палуба и тази свежа каюта, в която Влезе Рори, представляваха два различни свята. Дървена ламперия, боядисана в бяло, отразяваше светлината от редица оловни кърмови прозорци, по някои от които бяха окачени кафези с пеещи птички, а по другите висяха кошчета цветя. Червени турски килими пъстрееха. Столовете явно бяха от Шератон. Полиран месингов мангал, окачен на три синджира, излъчваше приятна топлина, а масичката до него беше покрита със зелено сукно, отразяващо лицето на мъжа, приведен над него. Той четеше книга и пиеше чай. Рори, направляван от Тим, застана пред бюрото му, но мина дълго време, преди мъжът да остави книгата, грижливо да отбележи мястото, докъдето бе стигнал, с копринена панделка и една тогава вдигна очи. Кимна на Тим и след това внимателно огледа Рори, докато и Рори го оглеждаше.

Ако този бе капитанът, той наистина бе младолик. Изглеждаше не повече от тридесетгодишен, макар че трудно можеше да се отсъди поради перуката от бели коси в стил „Помпадур“, пристегната с черна тафтена панделка, която скриваше напълно истинската му коса. Лицето му бе изпечено от капризите на времето, но там, където дантелата на ръкавелите му се разделяше, за да разкрие китката, Рори забеляза, че кожата е млечнобяла. Би минал за симпатичен човек, ако не бяха двете дълбоки бразди, простиращи се от носа към брадата му и подсказващи за жестокост, разсеяност, или и за двете. Беше облечен в черна коприна, бродирана със сребро и риза, гарнирана с дантели с подредени дипли, скриващи се зад широките, обърнати ръкави от коприна. Ръцете, продължаващи да галят книгата, завършваха с деликатни, добре поддържани пръсти, на единия от които се виждаше огромен диамантен пръстен. Когато заговори, гласът му беше нисък и добре модулиран, а говорът беше на образован човек. Усмихна се когато ги загледа, ала това не беше любезна усмивка — по-скоро презрителна. Той се обърна към Тим, като че Рори бе мебел, донесена от него.

— Само да можеше да четеш, Тим, бих ти препоръчал тази книга. Доста е забавна и в нея се разказват приключенията на една млада жена на име Фани Хил, която идва в Лондон от провинцията. Ех, де да беше и моят живот така приятен като този на Фани. Тя е живяла точно както би трябвало всички да живеем — богато, вместо да блъскаме непосилно. И когато собственият й живот не предлагал достатъчно вълнения, веселата Фани надзъртала да види как живеят другите. Това е книга, която гъделичка човека, Тим. Ах, но ние се отклонихме малко. Значи този селяндур си ми довел за юнга и той се е трогнал да ни удостои с услугите си, така ли?

Гласът му изведнъж се промени, стана рязък и властен, когато посочи с пръст към Рори.

— Застани мирно, Джони.

Рори автоматично се изпъна и очите му срещнаха тези на капитана.

— Така е по-добре, Джони. Първото, което трябва да научиш на кораба, е, че не си нищо освен една утайка и че капитанът е равен на бог. Никога не забравяй това.

— Ще се постарая — отвърна му Рори.

— Ще се постараеш ли? Бога ми, ще се научиш. Не само ще се постараеш, но и ще го знаеш. И още нещо: към мен ще се обръщаш със „сър“.

— Да, сър.

— Така бива. Знаеш ли защо аз съм наместник на бога на този кораб? Не ми отговаряй! Защото тук аз съм всемогъщ. Тук се прави това, което аз заповядам. Знаеш ли също, че можех да те окова във вериги, докато трае пътуването ни? Знаеш ли, че можех да те зарежа още на първото пристанище, Фунчал в Мадейра? Знаеше ли, че ако исках, можех да ти ударя четирийсет бича, загдето си побягнал, и да те пратя в затвора като се приберем в Англия, ако останеш жив на хляб и вода по време на пътя?

Пръстът, който сочеше право към Рори, сега започна да прави лениви кръгчета по бюрото и гласът му се снижи до шепот.

— Но аз няма да сторя това, Джони. Тим О’Тул, който е бил вече на четири курса с мен и комуто съм задължен, че е разговарял с теб, ми заяви че си негов приятел. Затова ще направя услуга на Тимоти и ще те запиша в екипажа, ще ти спася живота, ще те избавя от затвора. — Той натопи перото в сребърната мастилница, надраска няколко реда на лист хартия и го бутна през бюрото към Рори. — Документа ти, Джони, в който липсва само името ти и подписа, а пък ако не можеш да пишеш, както предполагам, направи само един кръст и това е достатъчно.

— Подписвай, авер — подкани го Тим като го сръга.

— Няма да се подпиша под нищо, което ми е непознато — загледа се Рори в капитана.

— Тогава прочети го, ако са ти ясни буквите — чукна с пръст листа капитанът. — Ще видиш, че е в ред. Назначавам те за юнга с дванайсет шилинга месечно и една двеста и петнадесета част от печалбата при това пътуване.

— Значи би трябвало да зная закъде сме се отправили, кой кораб е този и с кого говоря.

— Въпросите ти са правилни, Джони. Ще ти отговоря. Това е корабът „АРИАДНА“, собственост на „МакКейрн и Огилсви“, комисионери от Ливърпул, отправен за западния бряг на Африка. Аз съм капитан Хорейшо Спаркс и ако мога да бъда извинен за моето високомерие, съм най-младият капитан в търговията с роби. Вярвам, че О’Тул ще ме подкрепи — най-строгият и най-твърдият.

— Така е, капитан Спаркс, сър — затърси утвърдително глава Тим.

Рори присегна, взе листа все още с поглед към капитана и съзнателно го скъса на две. Сгъна парчетата, скъса ги още на две и продължи така, докато те се разпиляха от ръката му като дъжд от бели късчета по бюрото на капитана.

— Драго ми е да се запознаем, капитан Спаркс. Но аз не съм Джони Роу. Позволете ми да се представя. Казвам се, сър, Родрик Махаунд, лорд Килбърни и барон Сакс, племенник на мистър Джеймс МакКейрн от „МакКейрн и Огилсви“. Като доказателство за горното, ако благоволите да разпоредите на някой от моряците си да провери, той ще установи, че е изпратен на този кораб сандък багаж за същия този Рори Махаунд, който временно е решил да забрави перството си, тъй като не желае да има по-горен чин от този на чичо си, или неговия капитан. Също така, ако подсетите паметта си, капитан Спаркс, ще си припомните, че за този същия Рори Махаунд е определена каюта като домакин на кораба. Въпросният Рори Махаунд, въпреки неприятното закъснение по пътя си от Глазгоу до Ливърпул, ви докладва за явяването си.

Ако Рори бе очаквал да смути величавото държание на капитан Спаркс, грешеше. Мускул не трепна по лицето му. Изправи се и се поклони леко от кръста, като протегна ръка с искрящия на нея диамант.

— Моите извинения, сър Родрик. За последен път ви наричам така. Станало е недоразумение. Вашата каюта на кораба е вече запълнена, след като не се явихте, но аз ще направя сегашния титуляр ваш помощник. А сега, ако поседнете, мистър Махаунд, ще разгледаме няколко съществени за двама ни неща. — Той направи знак на Тим. — Можеш да си излезеш, Тим.

— А златната гвинея, която ми обеща, капитане?

— Тя беше за моряк, не за домакин.

— Значи съм бачкал за нищо?

— За нищо — съгласи се капитанът. Рори се изви, за да погледне Тим.

— Значи, в края на краищата, направо си ме подмамил, така ли? Само ми правиш гаргара, че си сърдечен приятел. А работата била в това, да ме напоркаш и замъкнеш на борда.

— Е, Рори, не… — провисна глава Тим. — Работата е, че ти ми хареса. Вярно, че те подмамих, но през цялото време си мислех, че ще станем приятели по време на курса. Честна дума, харесваш ми, Рори.

Рори не му обърна внимание.

— Имам ли позволението ви да се бия с този човек, капитан Спаркс?

— О, не — усмихна се Спаркс, — той би ви нашарил с камшика, мистър Махаунд. Тим О’Тул е най-добрият боец на този кораб.

— Може би ще успея да го надвия.

— Може би не бихте успели. — Капитанът огледа одобрително широките рамене и високия ръст на Рори. — Не ми изглеждате слабоват, но аз не позволявам на офицерите си да влизат в юмручен бой с екипажа. Може би ще можем да уредим нещо по-нататък, мистър Махаунд. На дълъг воаяж ни липсват развлечения и все ще измисля нещо. Изчезвай, Тим.

— Не съм ти мислил злото, Рори — запелтечи Тим. — Ти ми хареса, откакто те видях за пръв път.

— Мистър Махаунд е корабен офицер и оттук насетне ще се обръщаш към него като към такъв. — Спаркс му посочи вратата. — Сега се измитай и ако се забавиш още секунда, ще заповядам да те вържат на мачтата и да ти ударят десет котешки лапи. — Изчака вратата на каютата да се затвори зад Тим, посочи на Рори един стол и размаха звънчето от бюрото си.

Отвори се врата от насрещната стена на каютата и влезе едно момиче. Беше черна като катран — полирана чернота, която придаваше син оттенък на кожата й. Въпреки цвета на кожата Рори я сметна за едно от най-хубавите момичета, които бе срещал. Момиче ли? Независимо от възрастта си, тя беше истинска жена — една стройна статуя на Юнона от жива, черна плът. Под тънката копринена тъкан на дрехата се виждаха гърдите й — не кръгли и бели като тези, които бе виждал досега, а удължени и заострени, с черни зърна, които напираха да пробият покриващата ги тъкан. Тънък кръст и дълги бедра. Лицето под пищния тюрбан от разноцветна коприна бе идеално оформено, макар че устните и ноздрите й бяха леко негроидни, което добавяше допълнителна възбуда и еротика към чертите й. Вървеше бавно. Олюляващите се бедра под прозрачната материя пристъпиха към Спаркс и тя му се поклони. Но поклонът й не беше смирен. Той не й попречи да загуби достойнството си, а по-скоро унизи Спаркс, че личност като нея е благоволила да му се поклони.

Рори се радваше, че е седнал. Ако беше прав, знаеше, че въздействието на това същество върху него би се проявило очевидно. Изчака я да заговори, жадуващ да чуе гласа й, макар да знаеше предварително, че ще му повлияе по същия начин, по който му бяха въздействували физическите й качества.

— Какво е ваше желание, капитан Монго? — Гласът й носеше дълбоките звуци на камбана, а думите й бяха странно акцентирани.

— Куарма, свари чай за мистър Махаунд и го донеси.

Сякаш за пръв път откакто бе влязла в каютата тя забеляза присъствието на Рори. Изгледа го с призрачна усмивка, а ноздрите й потръпнаха леко. Въпреки че го погледна за миг, Рори се почувствува разсъблечен от погледа й и от мигновеното забавяне на очите. И разбра, че тя е открила способността си да го възбуди.

— Чаша чай за мистър Махаунд — поклони се ниско тя и обърна гръб на капитана, но все пак не се поклони толкова, че очите й да се откъснат от очите на Рори. После се изправи и излезе през отворената врата. Походката й бе напрегната и сякаш всеки мускул от гъвкавото й тяло бе в движение. Тънката коприна бе прилепнала за гърба й и подчертаваше люшкането на бедрата. Варварски сребърни орнаменти подрънкваха по вериги от сребърни звънчета и след нея остана лек аромат на мускус.

— Господи! Каква жена! — изтръгна се от устата на Рори, без да съзнава какво е изговорил. — Всеки, който би я възседнал наистина би се почувствувал мъж!

— Да, мистър Махаунд — думите на Спаркс върнаха Рори към действителността. — Съгласен съм с вас. Тя се казва Куарма. От племето йоруба, но кълна се, че има и малко йалофска кръв в себе си поради финеса на фигурата й. — Той се наведе през масата и взе едно от перата в мастилницата, с което погъделичка Рори. — Мисля, че не е нужно да казвам, мистър Махаунд, че тя е моя собственост, купена и заплатена.

— Разбирам. Наистина разбирам. Ако я бях купил аз, бих изпитвал същото.

— Поне ще има за какво да си мислите по времето на пътуването, мистър Махаунд — засмя се Спаркс. — Само при мисълта за нея пътуването би било по-приятно, нали?

Рори пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Може да направи пътуването по-приятно, сър, но сигурно ще го направи и по-тежко.

— Може би мислите за Куарма ще ви вдъхновят по-скоро да стигнете до Африка. Ще работите усилено, ала съжалявам, че ще трябва да ви предупредя. Такива като Куарма са рядкост в Африка, тъй че не се надявайте кой знае колко.

— Вие сте щастлив човек, капитан Спаркс — пак пое дълбоко дъх Рори.

— От друга страна, мистър Махаунд, тъкмо обратното. През повечето време скучая до смърт. Ще се опитам обаче да превъзмогна скуката си и може би вашето присъствие на борда ще ми помогне в това отношение.