Ланс Хорнър
Рори Сатаната (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Англичанка в покоите. Коя е Мери Фий Олбъни. Рори обещава помощ. Обладаването на девственицата.

По-голямо удоволствие беше да ухажваш някоя от шотландските Мерита, докато я кандърдисаш да падне по гръб край плета, отколкото да разполагаш с проклетите напарфюмирани хурии, които се разполагаха в леглото ти без никакви усилия от твоя страна. Не е удоволствие, мислеше си Рори, да бъдеш единственият петел в кокошарник, пълен със смирени ярки. Жадуваше още веднъж да кокетира, да се перчи и да завоюва. Да чувствува, че каквото е придобил, го дължи на собствените си способности. Нужно му беше да възвърне вярата си в своята мъжественост, да бъде победител, а не победен. Англичанката… Това му звучеше обещаващо.

Крачейки из коридорите на двореца, Баба поглеждаше с ъгълчето на окото си Рори.

— През цялото време мислиш за онова момиче нрзани и фантазираш какво ли не за нея. Така ли е?

— А? Момичето нрзани? — ухили се глупавото Рори. — Прав си, Баба, тъкмо за нея си мислех.

— Добре, чу какво ти казах! Иди си в покоите, ще наредя да ти я изпратят. Размечтал си се като жребче по изпусната кобилка. Честно казано, тя е красива, но обладава дух на червен джин. Помни какво ти казах: все още е девствена и е решила да си остане такава. Внимавай как разтваряш цветчето на тази бледа роза, има бодли.

— Тогава няма да ми се сърдиш, ако те оставя?

— Да ти се сърдя? В това състояние не си за компания. Може би след като я обяздиш, ще имаш настроение пак за делови разговори с мен. Върви! И ако те видя на вечеря с издраскано лице и да се държиш отдолу, докато пристъпяш разкрачен, ще зная, че си изкарал не по-добре от баща ми и останалите с тази нрзани. — Баба го обърна с лице към покоите му и го тласна леко — Върви!

Рори му помаха през рамо и закрачи по коридора, последван от Млийка. Изведнъж се почувствува изоставен от апатията, жадуващ за приключението. В стаята си плесна ръце за Елмира и Ома. Макар че току-що се бе изкъпал, свали джелабата и накара Елмира да натрие тялото му с есенция от мускус. Прати Млийка да подбере най-натруфения кафтан и накара Ома да му увие главата с ярдове прозрачен бял муселин, който напълно скри русата му коса. Един бегъл поглед върху зеленикавото немско огледало го увери, че с изпечените си ръце и лице може спокойно да мине за мавританец, или поне за синеок бербер. Нагласяше гънките на бродирания си кафтан, когато се почука на външната врата на покоите му.

Млийка се втурна да отвори тежката, обкована с месинг врата, където Ал Джарир държеше с огромната си черна ръка плътно за китката на едно момиче, което забулено и с приведена глава стоеше зад него. Той я дръпна към прага, след което я блъсна в стаята, но преди да успее да затвори вратата, тя бе замахнала да го срита в пищялите. Макар че бе обута в меки кожени пантофки, той премига и вдигнатата му ръка щеше да се стовари отгоре й, ако не беше се намесил Рори.

— Отивай, аз ще я дресирам.

— Ще дресираш кого? — злобно изсъска момичето. — Никого няма да дресираш, най-малкото мен!

Говореше на арабски с ужасен акцент, но разбираемо. Той изчака евнуха да затвори вратата и кимна на Млийка да спусне дървения прът и да залости вратата с желязната кука отстрани. Без да се помръдва от мястото си в далечния край на стаята, той заразглежда забулената фигура. Беше стройна, с горда царствена осанка, която я отделяше от мавританките и негърките. Можеше да разбере от бързото надигане и спускане на малките й гърди — твърде малки за подобна фигура — и свиването на ръцете й, че е или уплашена, или разгневена. От тюркоазения воал се спускаха две дълги плитки, украсени с перли. Плитките имаха цвета на собствената му коса. Приковал очи в нейните, които искряха под тънката коприна, той бавно пристъпи, докато застана пред нея, после с едната си ръка рязко вдигна воала и го прехвърли през главата й.

Беше срещал от нейния тип и преди — грациозните, бели като алабастър английски красавици. Те идваха от Шотландия за около седмица през ловния сезон есен, когато някои от големите замъци се отваряха за тях. Беше ги виждал да яздят с дългите си костюми от кадифе и шапки с пера, пръскайки кал по износената му дреха, без да благоволят да хвърлят поглед към него, застанал край някой плет, за да им стори път. Тази беше от тях. Ледено сините й очи го наблюдаваха с цялото презрение, което биха направили, ако се намираше в Шотландия.

— Как те казват? — запита той на арабски.

— Наричат ме с глупавото име Ясмин, но това не е името ми, мавър.

— Ще се обръщаш към мен с „господарю“. Ако не се казваш Ясмин, как ти е името?

— Казвам се лейди Мери Фиц Олбъни, каквото ти не си в състояние да произнесеш — поколеба се и добави с иронично презрение — господарю, ако това те кара да се чувстваш по-важен.

— Да, мога да произнеса „Мери“. — Той я привлече към себе си и тялото й се скова в ръцете му. С една ръка повдигна лицето и потърси очите й, но те гледаха над него, ледено студени и безстрашни. Устните му потърсиха нейните и за частица от секундата ги докоснаха, после той изрева и я изблъска от себе си. Беше захапала устната му и кръвта шурна по брадичката му. От тласъка тя падна и го загледа от пода.

— Проклет мавър! — заплю го тя. — Хайде! Повикай робите си! Накарай ги да ме бичуват. Бичувана съм и преди. Може да ми одереш кожата, ала няма да се дам на някой скверен мавър.

— Така ли? — Той изсмука кръвта от устната си. — Не е толкова трудно да те имам. И преди съм имал заклети девици и щом веднъж ги обладаех, са лазили по крака и ръце да ме молят пак. За мен не е важна женската девственост. Едно яко пробождане и тя изчезва. Евтино удоволствие, което мога да си купя по всяко време. — Разрови из кафтана си да намери кърпичка, с която да спре кръвта. Елмира му подаде парче батиста и той го положи на устните си. — Да ограбя скъпоценната ти девственост, за мен не е проблем — размаха той иронично пръст към нея, — стига да поискам. Но ми се струва малко прекалено кокалеста. Обичам моите жени да бъдат повечко подплатени — и той направи крачки и обхвана едната от гърдите й под тънкия воал. — Харесвам ги с малко по-големички цици. Но се надявам, че и така ще ми свършиш работа.

— Щастлива съм, че не ти се нравя, господарю мавър. Вие, варварите, мислите само за женското тяло. Никога за нещо друго.

— Например? — запита той.

— Нейната интелигентност, нейната любов, нейната привързаност.

— Моята робиня Елмира — каза той, посочвайки към нея — е интелигентна. Има здрав разум и положително проявява към мен любов и привързаност.

— Тогава защо не се придържаш към нея? Защо искаш други жени, щом си намерил в една всичко, което искаш?

Той се засмя.

— Защото съм мъж. Обичам разнообразието. Твоята бледа кожа и златисти коси дразнят любопитството ми, макар че си твърде кокалеста и костите ти се показват през кожата. Така или иначе, възнамерявам да те имам, та ако ще е само да си задоволя любопитството. Понякога в студените жени, каквато изглежда си ти, се крият непознати огньове. Иска ми се да направя опит да ги разгоря.

Англичанката го огледа внимателно.

— Аз няма да бъда изнасилена, господарю мавър, но трябва да ти кажа, че на вид си много по-добър от другите мазни негри, които се опитаха да сторят същото. Всъщност ти дори не приличаш на негър.

Той се завъртя и обърна гръб. С един сигнал показа желанието си Млийка, Ома и Елмира да останат. Когато пак се обърна към англичанката Мери, тя продължаваше да се взира в него. Храбростта й се беше стопила и в очите й потрепваше страх. Надигна се на една ръка, приковала очи в него като оградено животинче.

— Какво възнамеряваш да правиш с мен?

Той протегна ръка към нея и й се поклони грациозно е благородство, наследено от аристократичните му предци.

— Мога да употребя ласкателства, милейди, но ласкателствата не ми импонират. Моят отговор, на чист английски, е, че възнамерявам да те имам. Проста работа, която няма да отнеме повече от час. В случай че не склониш обаче, тогава ще те похитя. Имаш право на избор — изговори той на английски.

Без да се замисля, тя протегна ръка към него и той я повдигна да се изправи. Почти веднага тя се дръпна от него, клатейки глава в недоумение.

— Какво рече? — Очите й бяха разширени от удивление. Автоматично тя също бе минала на английски.

— Казах, че възнамерявам да те похитя, макар да смятах, че няма да стане нужда.

— Но ти говориш английски?

— А защо не? — сви рамене той. — Аз съм шотландец, а повечето шотландци поне се опитват да говорят английски. Рори Махаунд, барон ъф Сакс на вашите услуги, милейди. Макар че услугите, които смятам да ви направя, може да не бъдат съвсем желателни.

— Не може да е вярно! Не може! — Тя впи поглед в него, търсейки с очи някакво уверение. — Ти си брат на онзи мръсен негърски султан, или поне така ми казаха, когато ме завличаха насам.

— Действително съм такъв, но същевременно съм и Рори Махаунд. Наследник на Килбърни и пети барон ъф Сакс. Нито съм мавър, нито съм гаден. Вярно, побратимен съм с мавър, но те уверявам, че и той не е мръсен.

— Тогава спаси ме! В името на Христа, в когото и двамата вярваме, върни ме в Англия! — изведнъж тя стана подозрителна. — Да не би това да е капан? Да не се опитваш да ме измамиш? Според това, което зная, ти изглежда си един проклет мавър, научил някак си английски.

Той протегна ръка, освободи краят на чалмата и я разви бавно, докато косата му се разпиля по раменете. Блестеше светла и златиста, като нейната. Като си разкопча кафтана, измъкна си едната ръка от ръкава. Белотата на кожата му блесна на бледата светлина.

— Шотландското ми произхождение не може да се смята за прост английски, нито косата ми, която е светла като твоята. Нито кожата ми, която също е бяла.

— Вярвам ти. Ще ми помогнеш ли?

— Бих могъл, лейди Мери, бих могъл. Но ако сторя това за теб, какво ще ми дадеш в замяна?

— Баща ми ще те възнагради.

Той се засмя, опипвайки с пръсти огърлицата от злато и перли на врата си.

— Със златни гвинеи, предполагам. Уви, лейди Мери, от пари нямам нужда.

— Тогава какво?

— Тъкмо за тази дреболия говорим. Ти си я запазила от други, а тя е нещо, което би удовлетворило моята суетност. Би било по-приятно ако ми я дадеш, вместо да я вземам силом.

— Искаш да кажеш…?

— Именно.

— Всеки мъж крие в ума си същата долна мисъл. Но защо е толкова важно за теб? Предполагам, че като брат на султана ти можеш да избираш стотици момичета.

— Триста, по-точно. — Той посочи към балкона над харема си.

— Всяка от тези би била по-опитна от мен в стремежа си да те задоволи.

Той кимна в съгласие и присегна пробно за ръката й. Тя не я отдръпна.

— Тогава защо? — настоя тя.

— Наречи го суетност, лейди Мери. Моят брат султанът каза, че никой мъж не е успял да те обладае. Искам да му се похваля, че съм сполучил там, където бейове и султани не са успели.

— И ако откажа?

— Едва ли ще ти бъде от полза. Така или иначе, възнамерявам да те имам. Проявиш ли нежелание, само ще повикам Млийка и Ома да те държат. Трябва да те уведомя, че гласим керван от робини за пазарите в Тимбукту. Там бихме взели добри пари за теб. Арабските емири и шейхът на Судан предпочитат блондинки, доколкото зная.

— Заклела съм се, че никой мъж няма да ме има, освен ако е от моята раса и ако бъде мой съпруг. Това е обет, който няма да наруша.

— Трябва да си признаеш, че удовлетворявам половината от исканията ти. Стига да не упорстваш срещу факта, че съм шотландец, а ти англичанка. Колкото до въпроса за съпруга, и това може да се уреди. Дори ще се оженя за теб. Е, това няма да стане в Уестминстър, или да се извърши от Кентърбърийския епископ, но може да докараме някой имам, за да го стори според тукашния обичай.

— Презирам те! Мразя те! О, нямаш представа колко те мразя! Да бях в Англия…

— Обаче не си в Англия, лейди Мери. Шансовете ти да се добереш дотам намаляват с всяка секунда. Защото веднъж в живота си трябва да направиш нещо, което не искаш. Хайде, момиче! Ценността, която криеш между бедрата си, рано или късно някой ще вземе. Може би ще предпочетеш мен, вместо някой черен емир, който би те купил.

Тя помълча, преди да му отговори, продължавайки да го оглежда. Когато най-сетне заговори, нахалният й тон бе изчезнал.

— Ти току-що ми предложи един вид брак. Как бих могла да зная какъв си всъщност? Наричаш се барон ъф Сакс.

— Не аз се наричам така. Така ми е името. Ако някога се върнеш в Англия, можеш да ме намериш заедно с всички барони Сакс в алманаха Гота. Там положително ме има, тъй като Сакс е старо шотландско име, макар и позабравено. Не съм прибавил много към славата му, разбира се, но ако се оженя за теб, ти ще бъдеш лейди Мери ъф Сакс, вместо не знам какво име ми каза.

— Би било интересно да зная как си станал брат на султана на Саакс. — Тя се поколеба за миг. — Сакс и Саакс? Има ли някаква връзка?

— Нека не променяме темата. Чакат ни по-сериозни работи от един разговор за имената. — Той посочи към дивана.

— Не можеш ли да почакаш, докато се оженим? — Тя положи усилия да се усмихне, правейки опити да отложи. — Ти ми обеща брак, но, изглежда, си забравил нещо. Не е ли редно, когато мъж предлага брак на една жена, да спомене нещо за любов?

— Това е дума, по отношение на която съм невежа, милейди. Най-близко стигнах до нея с една уличница от Глазгоу, която сподели с мен студено агнешко бутче и топло легло. Дума, която не ме интересува особено. Дума, която за мен винаги е била без значение. Дума, с която се злоупотребява и която е безсмислена. Чувал съм я много пъти край плетищата из Шотландия, зад притъмнелите шатри на Саакс, и веднъж дори от един млад крал, както и от това момиче тук. — Той сложи ръка на кръста на Елмира и я притегли към себе си. — И всички те, дори кралят, имаха повече основания да я чуят от мен, отколкото ти, защото всички те ми предложиха с желание нещо. Не и ти! Не, лейди Мери. Позволи ми да казвам, че съм те обладал, преди да се оженя за теб И предполагам, че това е от любов, но любов към самия мен, а не към теб. Рори Махаунд никога не е намирал любов в другиго.

Гласът на Мери стана ледено студен като очите й:

— Ти никога няма да познаеш любовта. За да обича, човек трябва да дава нещо. Не само да взема. Трябва и да се дава.

— Нямам желание да давам. Предлагам ти свободата заедно с името си.

— Но ти не ми ги даваш. Ти ги купуваш. За тях аз трябва да заплатя твоето желание. За теб няма значение, дали го искам, или не. Ти искаш и настояваш да го вземеш. Мислил ли си някога колко по-благородно би било, ако трябваше да го дадеш свободно.

Той отиде до далечния край на стаята. Беше объркан и трябваше да премисли. Като блъсна дървените капаци, повдигна щорите и излезе на външния балкон. Животът на Саакс течеше под него.

Видя как един мъж налага магарето си, чийто огромен товар беше прекалено тежък за бедното добиче. Камшикът падаше ритмично върху задницата на добичето. Просяк без нозе се влачеше по прашната улица, стенейки: „Милост, в името на Аллах!“, без минувачите да му обръщат внимание. Един арабин с бял бурнус и зелена чалма, която показваше, че е хаджия, тласкаше млад негър във вериги пред себе си, ругаейки го за тромавия му ход. Пес, възседнал кучка сред праха, я тласкаше, докато група кряскащи дечурлига нападнаха двойката с камъни и пръчки. Мина носилка, влачена от двама запотени нубийци, единият от които накуцваше болезнено. В един засенчен ъгъл буен младеж повдигаше дрипавата си джелаба с една ръка над раменете, докато с другата придърпваше малко девойче на колене пред него, насилвайки го да му се отдаде.

Рори се извърна от прозореца и закрачи по излъсканата мозайка към Елмира и лейди Мери. Прогони мислите, които се въртяха от главата към слабините му, ала не можа да се отърси от напъна от тях.

Дали беше станал дотолкова мавър, че разсъждаваше като такъв? Дали също така бе завладян от жестокостта на Африка? Тази жена не беше обикновена робиня. Беше негова сънародничка и колкото и да му се искаше да я унижи заради нейната надменност, съзнаваше, че това би било невъзможно. Простото съвпадение на раждането им даваше нещо много общо. Трябваше да си признае, че се възхищава на упорството й да отстоява рождените си права срещу брачните различия, докато той сам бе пожелал да заличи своите. Тя говореше неговия език, бе познавала снеговете на Англия, зимата и пролетта й с разцъфналите ябълкови дървета, бе кичила елхи на Бъдни вечер и бе яздила кон сред пъстрите октомврийски гори. В тази гореща, жестока земя имаше какво да ги свърже. Той й дължеше нещо, но не знаеше какво точно. Внезапното съчувствие, което изпита към нея, го направи великодушен. Но не! Той беше мъж. Беше я пожелал. Мисълта за нейната бяла кожа сред толкова кафяви и черни, го хвърли в огън и неукротима страст. Имаше възможност да разкрие своята мъжественост — не само на нея, а и на себе си. Тя не беше доброволна жертва, жадуваща да го задоволи. Беше нещо, което той трябваше да покори. Да, той ще се погрижи да бъде върната в Англия. Дори щеше да се ожени за нея по закона. Но най-напред… Той й посочи дивана.

— Ще изпълниш своята част от сделката, милейди, а аз ще изпълня моята. Ще се оженя за теб и когато му дойде времето, ще те изпратя в Англия. Но разплащането ти с мен сега ще бъде доказателство за твоето доверие. Ако проявиш неохота, ще накарам Млийка и Ома да те държат, докато се задоволя с теб по друг начин. Бих предпочел да дойдеш доброволно, но…

— Можеш да ги освободиш — унищожително изсъска тя в лицето му.

— Елмира, разсъблечи я и излез.

— Да, господарю. — Тя се залови да смъква карфиците, които придържаха робата на Мери Фиц Олбани.

Рори се отдалечи и пак се загледа през прозореца. Сцената на улицата се бе променила. Бе останало обаче малкото момиченце в ъгъла на стената, разхълцано. От кожената кесия, която висеше под мишницата му, Рори извади сребърна монета и я хвърли към детето. То чу как удари в камъните и спря достатъчно близко до нея. Вдигайки поглед да види откъде е дошла, се усмихна на Рори. Сълзите й престанаха. Той й помаха небрежно, преди да се обърне към бялата фигура върху дивана. Елмира беше излязла. Бяха сами.

Смъкна дрехите си и пристъпи към леглото. Англичанката хълцаше.

— Ще бъдеш щастлива да се върнеш пак в Англия, Мери. — Това беше друга сребърна монета, която й се предлагаше.

Тя има своя ефект. Мери престана да хълца и той се наведе над нея, разтваряйки краката й. Тя не се възпротиви.

— Ще се радвам да се върна в Англия, Рори Махаунд, но това няма да прекрати омразата ми към теб. О, колко си глупав! Можеш да имаш това, което искаш, с малко обич. Но ти си глупак като всички мъже. Мислите ти не са в мозъка, а само в това. — Тя хвърли поглед надолу и потръпна от видяното.

Той полегна над нея, тя несръчно нагоди тялото си към неговото.

— Почти ме убеди — каза той и чу писъка й.

След като всичко свърши, тя го целуна и той се изненада от топлината на целувката й.