Ланс Хорнър
Рори Сатаната (5)

ПЕТА ГЛАВА

Първите дни на кораба. Няма приятели и жени. Блян по негърката. Бурна, перверзна, еротична нощ в отсъствието на капитана.

Отношението на капитан Спаркс към Рори продължаваше да бъде свръх вежливо, оцветено дори с иронично уважение, обаче Рори чувствуваше, че под учтивата изисканост на този човек се спотайва странна неприязън. При първата си схватка със Спаркс Рори бе взел връх и Спаркс се бе принудил да отстъпи, но Рори знаеше, че в крайна сметка той ще отстоява превъзходството си и че Рори ще трябва да отстъпи. Може би — но тук Рори можеше само да гадае — този човек просто му завиждаше. Рори беше по-млад, по-силен, по-висок и ако спуканото огледало в каютата му не го лъжеше, по-симпатичен и по-съблазнителен за жените. Или може би фактът, че е барон и стои на по-високо ниво от един търговец на роби. Е, може би Спаркс бе забравил всичко това, за което Рори се безпокоеше. Не чувствуваше превъзходство от безполезното споменаване на името си, нещо, което никога не го бе облагодетелствувало. Би бил глупак, ако оставеше подобно самохвалство да го накара да се изправи пред капитана и закрещи, че е барон ъф Сакс, без никаква причина, освен да унижи за миг капитана. Освен това може би Спаркс таеше злоба поради факта, че чичо му беше шеф на компанията. Да знаеше само какво малко предимство бе това! Или може би — и тук Рори почувствува, че е на вярна следа — Спаркс бе забелязал мигновения поглед, който Куарма му беше отправила първия ден в капитанската каюта и как той бе приковал очи в нейните полюшващи се хълбоци под плътно изпънатата коприна, когато излизаше да донесе чай. Допустимо беше и Спаркс да е забелязал незабавната реакция на Рори към крещящата й физика. Каквото и да беше, Рори беше сигурен, че капитанът го мрази.

Но поради всички тези причини, или която да е от тях, Рори чувствуваше, че не може да вярва на капитана, макар че поне досега не можеше да се оплаче от неговото отношение. Макар домакинът да се равняваше по чин на палубните офицери, Спаркс канеше Рори да обядва в офицерската каюта. Предостави му една от собствените си каюти, колкото и да беше малка, обръщаше се към него с мистър и понижи стария Стоут, назначен за домакин, като помощник на Рори.

Рори не можеше да се съмнява в неприязънта на Стоут към него. Старецът не съумяваше да я скрива под булото на изискано държание като Спаркс, но тъй като сам Рори желаеше да остави Стоут да върши повечето от работата и да си отчита заслугите за това, не виждаше основанията на стареца да бъде злопаметен. Работата не беше малко. Мизерна, ограничителна канцеларска работа, която включваше попълването на инвентарните списъци в регистрите и постоянно преброяване на бали, щайги и сандъци в трюма, успоредно с проверките в надписванията по баланса. Рори работеше по указанията на Стоут, макар дълбоко в себе си да съзнаваше, че никога не би бил в състояние да се оправи с тефтерите по изрядния начин, по който работеше старецът. Освен това този вид работа си му беше неприятна и нежелана. От него никога не би могло да стане канцеларски плъх, попълващ цели страници с цифри.

Друго нещо, което не му харесваше, бе това, че тя го държеше настрана от живота на палубата. Седяха със Стоут един срещу друг пред огромната чамова маса и единствената им светлина идваше от две лоени свещи на метални подложки, които се накланяха с движението на кораба и често запращаха горяща лой към пръстите на Рори и по страниците на регистрите. Стоут беше съсухрен човечец, с неприятен мирис и кожа, изглеждаща толкова суха, колкото хартията, на която пишеше. Бе прекарал целия си живот надвесен над тефтерите, за да изброява къщи и кораби, считайки за щастлив деня, когато му се отдаде възможност да се нахрани с наденички. Рори бе започнал даже да пресмята сборовете на пръсти и съгласно собственото мнение на Стоут не бе допуснал грешка. Тъй да бъде. Сам Рори знаеше, че е допуснал и щеше да допуска хиляди грешки. Ако съдбата го бе захвърлила в тази мрачна дупка със Стоут, той трябваше да се възползува от това. Разговорите на Стоут се ограничаваха до пряката работа и повечето от времето си той прекарваше в мърморене против Рори за небрежния начин, по който водел книгите, и за грешките, които допускал.

Истината беше, че Рори бе самотен — липсваха му не само всички онези Мерита, които бе оставил назад, а и приятел връстник, какъвто нямаше на кораба — най-малкото на задната горна палуба. Джони Дей, помощник готвачът, беше на четиринадесет, а Лийзи Елфин, юнгата, около две години по-голям. Независимо от длъжностите, те бяха много по-млади, за да се сближава с тях, въпреки че бяха любимците на екипажа. От офицерския състав капитан Спаркс беше най-близък по възраст с Рори, но дори и той беше десетина години по-възрастен. Първият, вторият и третият помощници бяха все мъже, надхвърлили четиридесетте. Да, Рори беше самотен и често поглеждаше през борд а към предната палуба, където можеше да види Тим О’Тул, обикновено ограден от цяла група, което свидетелствуваше за неговата популярност. Сега Рори съжаляваше, че бе възбудил неприязън между Тим О’Тул и себе си. Тим беше младеж, с когото човек би могъл да се весели задружно и да бъде, по думите на Тим, верен приятел.

Все пак войната между него и Тим О’Тул бе открито обявена от самия Рори и сега, казал, че иска да се бие с Тим, Рори на драго сърце бе готов да забрави това. Той наистина не би искал да устройва никакво зрелище за целия екипаж. Двамата с Тим биха могли да уредят разправата между себе си. Победителят щеше да си бъде победител, а победеният победен, щяха да се здрависат накрая ида забравят всичко. Обаче капитан Спаркс от висотата на величието си бе заявил, че трябва да уредят недоразумението между двамата на палубата, под негов контрол, за да се наблюдава от всички. С минаване на времето гневът на Рори охладня и той на драго сърце би се отказал от боя. Може би ако работите се бяха развили другояче и Рори беше отвлечен на друг кораб, той би държал на възмездието си за нанесената обида, но при сегашните обстоятелства той се намираше на „АРИАДНА“, така че всичко, което Тим бе сторил, се свеждаше до завеждането му на кораба по малко необикновен начин. Не, той не мразеше Тим и по начина, по който Тим го беше погледнал последния път, когато случайно се бяха срещнали, той разбра, че и Тим няма омраза към него. Цялата истина се свеждаше до нежеланието на Рори да се бие сега с него. Може би след като Спаркс не казваше нищо повече, всичко щеше да се забрави. Рори се надяваше на това. Искаше да се приятели с Тим.

А далеч повече от мислите за Тим през дългите тъмни нощи, когато си облягаше крака в ръба на леглото и протягаше тялото си, се замисляше за странно възбуждащата черна жена, която се намираше само на няколко прегради от него. Не можеше да забрави погледа, който му беше отправила през първия ден, и той рисуваше фантастични картини във въображението за това, какво ли става между нея и капитана. Представяше си, че е на мястото на капитана и че собствените му ръце се движат по гладката й черна кожа и сякаш опитваше странния вкус на устните й върху своите. Тя прогони всичките му спомени за предишните жени, дори и този за Мери Дейвис от Глазгоу. Куарма! Дори и името й го омайваше.

Куарма! Бе видял малко, но достатъчно, за да занимава мислите му. Всяка вечер тя и Спаркс правеха разходка по задната горна палуба след залез. Тя обличаше костюм от разноцветни воали, който скриваше лицето й, ала не можеше да покрие фигурата, когато вятърът увиеше тънката коприна към тялото й. Дръзките гърди, зърната, издули коприната, закръглеността на корема и великолепните очертания на бедрата й бяха повече, отколкото Рори можеше да понесе. Понякога той се чудеше дали Спаркс се перчи с нея, само за да предизвика завист в зажаднелите за жени мъже на кораба. Въпреки мечтите, в които я бе включвал предната нощ, винаги, когато я видеше отново, Рори възбуждаше нови, още по-подробни мечти. Очите го пронизваха изпод воала, тя подрусваше предизвикателно гърди или плъзгаше ръка по хълбоците си. За Рори това стана мъчение и той нощ подир нощ търсеше причина да излезе на задната горна палуба, само за да я види, когато минава, и да вдъхне нейния парфюм.

В такива случаи Спаркс винаги беше идеално учтив. „Добър вечер, мистър Махаунд“, казваше той и леко се покланяше, без да прекъсва разходката си, а Куарма пристъпяше на половин крачка зад него. Никога не проговаряше, макар винаги да повдигаше глава и бавно плъзгаше надолу очи, за да изследва цялото му тяло. Спускаше очи не от скромност. Погледът й беше тъй предизвикателен, че той винаги му отговаряше и беше доволен, че великолепната кройка на новата му униформа не можеше да скрие доказателствата. Плътните бели панталони, които носеше, бяха първите в живота му, а късото синьо палто придаваше свежест на униформата му. Забележеше ли погледа на Куарма, той понабъбваше повечко, самоуверен в своята мъжественост и въздействието, което оказваше тя на жените.

Все пак той срещаше не само погледа на Куарма. Съществуваха и нощите, в които Тим свиреше на арфата си. Колкото и да изглеждаше странно, Тим свиреше на ирландска арфа — малък инструмент, който държеше на коляното си. Свиреше печални мелодии и трепкащото нежно облигато на струните се смесваше с богатия баритон на гласа му, докато седеше на някоя от решетките на люковете. Мелодиите му привличаха екипажа и след като Рори разменяше вечерните си погледи с Куарма, се спускаше от задната палуба, заставаше до мачтата и се заслушваше. Често по мръдването на главата на Тим Рори усещаше, че той го наблюдава. Една нощ, когато Тим бе спрял да пее и моряците се бяха разотишли, Тим пристъпи към Рори, загледан уж към летящите вълни.

— Наистина ми е мъчно за номера, който ти погодих! — каза той.

— Всичко се оправи, Тим. Аз не ти се сърдя.

Тим погледна през рамо и като видя, че палубата е пуста, положи длан върху ръката на Рори върху парапета.

— Можем ли да се здрависваме, Рори, за да забравим какво съм ти сторил и как съм се опитал да те примамя?

— Разбира се, че можем, Тим! А можем и да бъдем приятели. — Рори пое протегнатата ръка.

— Но аз продължавам да си мисля, че ти страниш, копеле такова! А честна дума, не искам да се бия с теб. Стигне ли се дотам, аз имам славата на инкасатор на бъхтене. Имам и юмрук като лопата. Няма на този кораб авер, който би могъл да ми излезе. Ако дойде момент да се бия с теб, ще те праскам оттук до ада и обратно, защото разчитам само на славата си. А не ми се ще, Рори. Не искам да ти сменя физиономията. Предпочитам да бъдем приятели.

— Ние сме, Тим — Рори не изпитваше лоши чувства към младежа. — Приятели сме, макар че трябва да запазим сегашното си положение — ти на предната, аз на задната палуба.

— Не може просто така. Можем да бъдем сърдечни приятели. Виждаш ли, Рори, една от причините да те подмамя тук, е, че исках да бъдем заедно. Допадна ми ти и аз те домъкнах не само заради гвинеята и без да зная, че ще си на задната палуба. Водата и маслото не се смесват, нито предната палуба със задната, ама няма цял живот да бъдем на кораба. След два дни сме във Фунчал. Бил съм там много пъти. Зад града има планина и път, който води към нея. Има едно място по пътя, където можеш да спреш, да гледаш далеко пред себе си, да се чувствуваш като всемогъщият бог със света, прострян напреде ти. Хубаво място и аз сигурно ще отида. Можем да се срещнем на суша, Рори, а там няма задна и предна палуба.

— Ще идем, Тим, нищо повече няма да ми хареса от една разходка с теб, като се изпънем на зелената морава, с твърда почва под нас. Но едва ли ще мога да сляза на брега. Старият Стоут ще трябва да проверява фактурите за виното „Мадейра“, което ще натоварим, а това значи, че ще бъда зает. Макар че ми се иска да сляза.

— Би било екстра да полегнем под дърветата и да не мислим за нищо. Но важното за мен е, че ти се иска, пък ако не можем там, ще го сторим, когато стигнем в Ринктъм Кясъл, макар че там няма планини. Няма нищо освен една гадна, воняща река, която гъмжи от крокодили. Там ще поседим една две седмици и може да намерим някое кътче да се усамотим. Бъди сигурен. Старият Бастинадо^[1] ще се погрижи за това.

— Бастинадо ли?

— Проклетият, гаден, дърт измамник. Същински дявол! Дъртака! Капитанът! Тъй са го кръстили на предната палуба, защото той е капитанът, който налага най-много побоища от всички в бранша с робите. Харесва му. Обича да слуша плющенето на камшика и писъците на някое клето копеле. Чудим се кой ще направи сефтето на сегашното пътуване. Мина вече цяла седмица без котешките лапи, но всичко по реда си, само трай. Някой път той оставя Големият Стинджър да налага, друг път сам си върши работата. Прихващат го по средата на пътуването. Кара всеки ден да налагат някой от клетите негри. Стои, гледа, слюнката му капе по брадата, а бричовете му се изпъват. Затуй казват, че всяка нощ налагал с камшик негърката си и се надяваме, че затуй кожите ни са още здрави.

— Чувал съм писъци от каютата му. — Рори започваше да разбира смисъла на шумовете, които бе долавял.

— Точно те ни спасяват от побоя. И старият Бастинадо е от този джинс. Е, щом му се иска, нека налага негърската си курветина. Взе я при последното пътуване от Фернандо По. Купи я от един негър сводник, който най-напред я давал под наем, а му казваше че била негова сестра. Не я пусна да слезе от кораба нито в Хавана, нито в Порт-О-Пренс, нито даже в Бриджтаун. Тихо! Гледай да слезеш на брега в Мадейра. Сега ще си ходя. — Тим погледна през рамо към една приближаваща се сянка, която ги отмина. Рори се обърна, видя че е Метюс, първият помощник, и му пожела лека нощ, преди да се отправи към каютата си, където щеше да изпъне крака и да се премята в тесния дюшек. Щом заспа, Куарма го подгони с бич в ръката и когато той най-после се строполи задъхан в ръцете й, тя се превърна в Тим, чиято плът, вместо твърда и мускулеста, се оказа мека и гладка. Събуди се, плувнал в пот и задъхан. После заспа дълбоко.

Когато пристигнаха във Фунчал, както очакваше Рори, не му позволиха да слезе на брега, освен да се поразходи покрай дока. Невъобразима беше промяната на климата от студените мъгли на Ливърпул до този свеж въздух, разцъфтели цветя, цъфнали дървета с виолетови листенца и гладките хълмове от малахит и аметист, издигащи се направо от морето. Не можеше да повярва, че само преди няколко седмици той бе мръзнал.

Окото му бе зажадняло за жени. Малкото, които видя през краткия престой, бяха увити в черно от глава до пети в националната им дреха „капоте е Капелла“, която ги обвиваше плътно и ги правеше непривлекателни. Лицата им бяха закрити и човек можеше само да предполага дали са млади или стари, стройни или дебели. Това, че край кея има вертепи, той бе научил от моряците, но ако жените в тях бяха като тези на Мама Тъпчи-кръв в Ливърпул, можеше спокойно да мине и без него. Предпочитал би да направи дългата разходка с Тим. Чудесно би било да има с кого да разговаря, да чувствува пак приятното хрускане на земята под обущата си, но трябваше да се върне на борда, за да проверява бъчвите и касите с вино.

Когато последният докер докара последната каса на борда и последният моряк неохотно я постави в трюма, работата на Рори свърши, но дори и тогава той не можеше да стъпи на брега. Повечето от моряците бяха слезли и Рори беше единственият останал на борда офицер. Отговорностите му бяха малко и всъщност нямаше друга работа, освен да се мотае на борда, да се обляга по перилата и да наблюдава амбулантните търговци на кошници и бродерии, които, усетили че корабът е запустял, започнаха да опаковат стоката и да си заминават. Когато си тръгнаха, той вдигна очи към мъглявите виолетови планини и загледа бляскавите премигващи светлини на палещите се из планинските хижи свещи.

Гледката му припомни, че не е запалил фенера на мачтата, и той изкачи стълбището към горната палуба. Праханта му проблесна за миг, той присегна и за миг долови движение, което се претопи в мрака. Запали спермацетовата свещ във фенера, спусна стъклото и пристъпи назад. Изчаквайки очите му да привикнат с мрака, той пак забеляза движение край бизанмачтата.

Предпазливите му стъпки не вдигаха шум по палубата, докато се придвижваше, подготвен за всякаква среща. Каквото и да беше, то бе престанало да се движи и щом стигна до мачтата и я заобиколи, пръстите му докоснаха мека плът, а ноздрите му доловиха мириса на странен парфюм — тежкия аромат на пачули, смесен с непоносимия аромат на мускус. Източникът на излъчването остана неподвижен и тъй като пръстите на Рори продължиха движението си, те срещнаха пълните гърди и настръхналите зърна на жена, след което се плъзнаха по голия й корем. Която и да беше — някоя градска уличница, промъкнала се на борда, или по-вероятно Куарма, тя беше без дрехи, съвършено гола. После, докато пръстите му продължаваха да опипват, той бе окуражен от проникването на женските пръсти под дрехите му. Беше сигурен, че е Куарма. Положително никое друго тяло не можеше да бъде така изваяно и сластно като нейното. Докато пръстите й продължаваха да търсят, тя се наведе над него, застена разтреперана и притисна тяло към мачтата. Омаян от присъствието й, което усещаше без да види, той забрави всичко извън нейната близост и огъня на мърдащите пръсти, които сякаш го отнасяха в друг свят.

Той изпъшка, отблъсна ръката й и в своята възбуда намери само груби думи:

— Какво става тук? Какво си разголила задник на палубата?

Тя го освободи, но зашепна, притисната в него.

— Аз уморена от малката каюта, където прекарвам много дни. Искам да усетя мекия бриз по кожата си, когато я целува. Монго, той го няма. Прави каквото ми приятно. — Дръпна пръстите си от задържащата му ръка и възобнови усилията си. Рори ги посрещна с удоволствие, което изненада Куарма, и тя продължи по-активно. — Ти си млад, бял мъж със златна коса. Истински мъж! Куарма те иска и Куарма ще те вземе. Тук, сега!

Рори притаи дъх.

— Дявол го взел! И аз те искам, но ти си на капитан Спаркс и ще загазя, ако ме спипат, че душа неговата кучка.

— Казват те Рори, да? — захапа долната му устна.

— Да, ама струва ли си да опитам котешките лапи на капитана, ако се върне и ни завари тук? — Той се наведе, за да оправи бричовете си, които се бяха смъкнали под коленете. — Разголи ме и мен!

— Ама той тази нощ не връща, Рори. Капитанът, той във Фунчал и много доволен там, че има нови жени. Казва няма да върне до сутринта и аз мисля той много харесва Фунчал, защото винаги, когато дойдем тук, прекарва цяла нощ. Мисли заключил мен в каютата, ама Куарма хитра. Тя се измъква. Има ключ, който Монго мисли, че загубил отдавна. Ти идва, Рори?

— Къде?

— По-добре в капитанска каюта, да? — Хищната й уста не го оставяше на мира, докато не почувствува коленете си раздвоени.

За пръв път в живота си Рори беше с жена, при която не беше нужно да навежда главата си, за да я целува, нито бе необходимо тя да се изправя на пръсти, за да стигне устните му. Щом капитанът го нямаше, защо трябваше да бъде предпазлив? Ръцете му се стегнаха, силата му се върна, той я сграбчи и я придърпа. Този път тя направи опит да се измъкне от него.

— Ти дойдеш, Рори? Оставиш Куарма да ти покаже още нещо?

— Взел го дяволът, да! Ще дойда, където и да ме пратиш и ще направя, каквото и да ми кажеш. Направо умирам!

— Значи малък Лийзи или червенокос Тим не те обслужват добре?

— Какво? Аз не съм по педерастията и не се занимавам нито с Лийзи, нито с Тим.

— Тогава вземи мен, Рори. Вземи ме тъй, както досега не са го правили! Ела!

— Почакай, малката, да се закопчея. Тръгвай напред, но ми се струва, че моята каюта е по-подходяща от тази на капитана.

— Леглото на капитана е меко и широко, а твоето е тясно. Не бой се, той няма да се върне.

— Тръгвай тогава и аз ще те последвам.

Той изчака, видя я да се придвижва в тъмнината, видя да се отваря вратата на общото помещение, видя черния й силует, осветен при влизането й, и след това, като й остави няколко минути да стигне до каютата, тръгна подир нея. Почука леко на бялата врата на каютата и бе посрещнат от блясък на светлина, която го заслепи. Всички свещи в каютата горяха, а Куарма палеше и последния канделабър на стената.

— Какъв е този увеселителен огън? — Той би предпочел мрака, който би заличил черната й кожа и щеше да я направи като жените, които бе познавал.

— Не искаш да ме гледаш?

— Е, не, но все пак на тъмно е по-добре.

— О, с Куарма не. Куарма обича светло. Тя иска да вижда своя мъж. Иска да го вижда какъв е, когато си играе с него.

Тя изтича към него, целуна го и издърпа да свали прогнилата му от пот риза. Изтегли колана с голяма месингова тока и след като я разкопча, смъкна панталоните му. Взря се изумена, падна на колене, прегърна го през кръста и зализа тялото му с устни. Поглеждайки към нея, той развърза яркия плат, с който бе обвила главата си като тюрбан, и изумен видя, че е обръсната като яйце. Почувствува се разочарован. Пръстите му се канеха да се заровят в женски коси, а ето че гладкият череп го отблъсна. Неволно той се дръпна.

Тя долови реакцията му, тъй като се изправи, с прибран корем и разкрачени крака.

— Няма коси — ухили се тя. — Няма коси по Куарма, никъде. Обичай на нашата страна. И капитанът харесва. Даже харесва много. — Тя се извъртя като котка, дръпна едно чекмедже на бюрото и измъкна камшик. Беше изработен от фино сплетена коприна, с разпилени краища. Преди Рори да разбере какво става, тя замахна към раменете му. Жигосването го раздразни и когато тя пак вдигна ръка, той я сграбчи, само за да установи, че намазаната й с масло плът не му позволява да я задържи. Тя го погледна в очите, само на няколко фута от него, с трепкащи ноздри и тънка струйка, процеждаща се от ъгълчето на боядисаните й в червено устни. Очите й не го оставяха, когато той бавно протегна ръка и ощипа с пръсти върха на едното боядисано зърно.

— Свали камшика. Чух, че твоят господар те пердаши с него. Ти ли го научи на това?

— Както ще науча и теб. В моята страна ние не правим глупави работи, каквито правят бели мъже и жени. Ние я караме по-добре. Вие само въздишате и грухтите и всичко свършва. Ти си като всички бели хора. Ти се задоволяваш за две минути и после пет пари не даваш какво става с жената. Жената също иска задоволство. За жената е удоволствие да пердаши мъжа и да го овладее, преди той да направи това.

— Аз мога да ти дам удоволствие и без да ме пердашиш. Никога не ми се е случвало да се оплакват от мен.

Тя се дръпна от него и още веднъж, преди той да успее да я възпре, вдигна ръка. Този път бичът улучи тялото му и преди да я улови, понесе още няколко удара, докато скочи през масата, метна се отгоре й и изтръгна камшика от ръката й. Насили се да счупи зловещата играчка, но тя се оказа много еластична. Тя направи усилие да я изтръгне. Ръмжеше, хапеше и го дращеше. Дългите й нокти се забиваха в гърба му и колкото и да беше силен, тя явно му бе равностойна. Не беше вече жена, а ранено животно — диво, изплъзващо се и силно, примитивно в своя бяс. Докато се бореше с нея, за да отстрани забитите й пръсти — защото в яростта си тя бе в състояние да го кастрира — той успя да плъзне едното си коляно под нея, блъсна я и усети как тя изгуби равновесие и падна. Мигновено се намери отгоре й, възседна я през раменете и успя да прикове ръцете й към пода. Усети как се отпусна. Злобното ръмжене се стопи в гърлото й, а дивото изражение изчезна от погледа й. Изпъвайки колкото може главата си назад, тя изплези език, червен и изострен, и го докосваше като с изгарящ пламък, от който едва не му се зави свят, а притискането му се отпусна под настойчивият й апетит към него. Той се надвеси над нея задъхан, празен, преситен и омекнал.

Тя се изплъзна от изсмуканото му тяло и се претърколи в леглото, където простря ръце към него. Макар че за момент го отблъскваше, гърчовете й го хипнотизираха. Той бавно се надигна, залитна към леглото и се предостави на ласките й пасивен към необуздаността на нейните атаки. Устата й опустошаваше тялото му, езикът й разпалваше нови огньове в кръвта му — огньове, които той смяташе завинаги угаснали. Настойчивите й пръсти сграбчваха, галеха и масажираха демонично. Ръцете й, краката й се сплитаха над него, а гърдите й го задушаваха. Тялото му, опустошено и унищожено от силата на нейните атаки, инстинктивно отговаряше, докато разумът му отхвърляше нейната ярост. Огънят в него продължаваше да нараства, но този път вместо да се предаде на волята й, той я насили, въпреки опитите й да се изплъзне, и веднъж станал господар на положението, облада я както си знае — грубо и брутално. Долавяше в нея нещо, което отговаряше на неговото похищаване и я заблъска немилостиво, независимо от стоновете й. С една последна конвулсивна прегръдка той се строполи над нея изтощен. След миг, въпреки молбите й да продължи, прегръщащите го ръце и похищаваща уста, той я заряза.

Тя се изплю отгоре му и късче от слюнката й се плъзна по бузата й.

— И ти се наричаш мъж! Връщай се на предната мачта и остави моряците да си играят с теб, защото ти наистина не си мъж.

— Доказах ти го не веднъж, а два, дори три пъти, ако броим и това, което стана на палубата. — Той присегна към дрехите си.

— Фюу! — тя сви презрително уста. — Толкова бързо ли увисва мъжът? След първия път не спада, след втория му е нужен миг почивка. След третия път той си лежи мирно за кратко. След четвъртия може да му потрябва малко сън. След петия прекарва остатъка от нощта да се освежи за шестия и седмия път сутринта. Само черните мъже са истински мъже и аз като те видях за пръв път, си мислех, че може да си като тях. Бялото месо няма вкус на черното месо.

Обидите й не засегнаха Рори. Той се чувствуваше напълно празен. Нямаше вече какво да иска от нея. Какво ли ще оправдава расата си, помисли си извинително.

— Никой мъж не може да свърши тази работа. — Той стана, закопчавайки всичките си копчета погрешно.

— В моята страна го правят. Да можеше да видиш брат ми. Ай, ай, ай! Какъв мъж! — Тя се надигна, седна по турски на леглото и насочи присмехулно пръст към него. — Оправя двадесет жени за една нощ и последната пищеше тъй силно, като първата. Когато бях малко момиченце, а брат ми беше на петнайсет години, той го правеше по-добре от тебе. Смятах те за мъж, ама съм сбъркала.

— Гледай си работата! Когато капитанът се върне сутринта, пусни го да ти даде петия, шестия, че и седмия. Ако може. Аз свърших. Господи, колко смърдиш! Да не си се доближила вече до мен. Не ми се ще да опитам котешките лапи на капитана заради теб!

Отвори вратата и огледа коридора. Виждайки, че всичко е чисто, той затвори вратата и чу звука на захвърлен пантоф. Когато се изкачи на палубата, свежият въздух му подсказа, че корабът се движи. Той изтича към перилата и надникна навън, съглеждайки бялата пяна, която плетеше дантели по мазно черната вода. Проправил си път до задната палуба, той видя вторият помощник да се взира над руля.

— На път ли сме, сър? — не можа да скрие изненадата си Рори.

— Да, мистър Махаунд.

— Но капитан Спаркс? Той беше на брега.

— Капитан Спаркс се завърна преди два часа, мистър Махаунд, и ни заповяда да отплаваме с отлива.

— Но капитан Спаркс не е на борда. — Рори бе сигурен в това, тъй като току-що бе напуснал леглото на капитан Спаркс.

— Капитан Спаркс е на борда, мистър Махаунд, и аз съм убеден, че той спи в каютата си.

Рори нямаше какво повече да каже. Или сънуваше той, или помощникът. Беше сигурен, че не сънува. Фактът, че копчетата му не съвпадаха с илиците, го доказваше. Сатаната беше действувал тази нощ и този път Сатаната не се казваше Махаунд. Беше Старият Хари. Рори надушваше мириса на сяра, но знаеше, че това е следа от парфюма на Куарма. Е, какво да се оплаква. Беше получил всичко, което искаше, даже много повече. Защото най-после нямаше нужда да изпъва крака към подставката на леглото си и да си въобразява за нея. Въздъхна облекчено. Където и да беше Спаркс, той не бе нахлул в каютата си, за да види Рори как се боричка с неговата наложница. Пожела лека нощ на втория помощник и се запъти надолу.

Тихите сребристи тонове на арфата на Тим се носеха във въздуха. Рори не потърси Тим тази нощ. Отиде в малката си каюта и се затвори в нея, след което заспа. Излишно беше да мисли какво би могло да се случи. Нали всичко бе благоприятно? Но беше сигурен в едно — никога вече не би изложил сигурността си заради тази обръсната. Потръпна. Миризмата й дори сега му беше неприятна.