Ланс Хорнър
Рори Сатаната (27)

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Досадното ежедневие на кораба. Рори, Тим и Джеху. Подготовката за метежа. Опит за покушение.

Нищо освен носталгията не помрачаваше вълшебните дни под синьото небе, синия океан и яркото слънце, докато „Шейтан“ пореше вълните под постоянния вятър, гълтайки разстоянието между Африка и Мадейра. Ден следваше другия, докато бялата пяна от пръски се къдреше под златния тризъбец на носовата фигура и Рори си почиваше.

Милостиви боже! Все пак му липсваше харемът. Нощите с виолетови сенки и мекото, отзивчиво тяло край него. Допира на ръцете и устните на Елмира — всичко това му липсваше, но извън физическия глад съществуваше и друго, по-възвишено чувство. Липсваше му самата Елмира. Тя беше непрекъснато в него, изтласквайки всички безименни тела, които бе прегръщал в обятията си. Към тъгата му по нея се прибавяше и друга: да бъде отново в огромния дворец на Саакс. Да, липсваше му всичко това.

Деятелността му помогна. Ставаше сутрин при удара на шест камбани. Закусваше в приятната компания на Джеху, Тим и навъсения мистър Дженкинс. След закуска, последван от Тим и Млийка, той се спускаше през люка на средната палуба до помещенията на робите. Отворените бордови прозорчета запълваха мрачните помещения със свеж, солен бриз и затворените мъже не бяха недоволни. Умовете им бяха изпълнени с примамливите обещания. Скоро щяха да пристигнат там и те си представяха единствено сластни жени, очакващи да бъдат обладани.

Рори бе вече достатъчно опитен да разпознава негрите и когато минаваше покрай тях, поставяше покровителствено ръка върху някое атлазено рамо, потупваше друга гъсто накъдрена глава или коленичеше да размени няколко думи с някой хауса. Те му отговаряха, като протягаха ръце, душеха го или му се усмихваха, колкото да разкрият редица бели зъби в полумрака. Когато излизаха на палубата, той ги поощряваше да играят на прескочи кобила, да се борят или да танцуват под думкането на празен железен чайник, удрян с кол.

Пътуването вървеше благополучно. Нито болест, нито смърт бе засегнала някого. И най-важното, душевното разположение на черните бе добро. Преди да напуснат Африка, всички те бяха роби. Сега чистият кораб, обилната храна и перспективата за по-добър живот премахваха отчаянието, мъката и желанието за смърт, което често караше изгубилите надежда да се хвърлят през перилата.

През дългите следобеди Рори потъваше в сън, за да премине горещината под сянката на задната палуба. Каютата му, лишена от двустранното проветряване, на което се радваха робите, бе гореща и задушна. Понякога Тим подремваше край него и когато се събудеха, той се държеше като умствено неразвито дете. С голямото сърце на истински ирландец, той боготвореше Рори, защото в негово лице бе срещнал истински приятел.

От тези разговори Рори узна, че никога до срещата им Тим не бе срещал човек, който да го счита за равен. Нямаше човек, когото да уважава, да гледа и счита за приятел и той на свой ред да отвръща със същото. Докато не бе срещнал Рори. Приятелствата на бака из корабите, на които бе плавал и по различните пристанища, по които се бе отбивал, бяха случайни. Тим бе научил много от Рори. Бе научил много и в Басампо, където беше станал важна личност, а също така и след пристигането си в Саакс, където към него бяха проявили уважението на равен в султанския двор. Постепенно той се отърсваше от своя пристанищен жаргон и придобиваше вид на благородник. Дори често приличаше наистина на такъв.

С растящото си сприятеляване към Тим Рори постепенно се сближаваше и с Джеху. Докато Тим беше чиста топлота, подчертана привързаност и безкористно приятелство, Джеху бе кротък и задълбочен. Рори чувствуваше вродената му надеждност и долавяше, че сам по себе си Джеху е не по-малко привързан към него от Тим.

Вечер тримата присядаха на палубата на разговор или просто мълчаха заедно — нещо, което не се нуждаеше от думи. Понякога изкарваха неколцина от по-надарените роби да му танцуват и попеят странните си напеви, към които Млийка се присъединяваше, щом думите му бяха познати. За Рори това бе странна празнота. Беше просто съществуване, без грижи и тревоги. Време на ядене, спане и пийване на вино. Бе достатъчно да чувствуваш топлото слънце в гърба си денем и да се наслаждаваш на обсипаното със звезди небе нощем. Бе време тялото му да уталожи всички прекалявания в Африка. Време умът му да се отдръпне от прекалеността. Рори престана дори да мисли — оставяше другите да правят това вместо него. Предостави управлението на кораба на Джеху, грижите по себе си повери на Млийка, а Тим остави да се грижи за живата стока. Доволен беше да стои край Тим и да го слуша как изговаря думи, които понякога разбираше, а друг път дори не чуваше. Докато „Шейтан“ се носеше напред под непрестанния попътен вятър, Рори се потопи в тихата летаргия на „долче фар ниенте“^[1].

Една слънчева утрин, съвсем подобна на предшествуващите я, Рори различи пурпурните очертания на Мадейра, издигащи се над сините води. Раздвижи се, колкото да нареди на Млийка да изчетка и изглади дрехите му, за да прекара един ден на брега. По времето, когато прекосяваха вълнолома, той бе облечен и очакваше малкото корабче, което пореше вълните към тях, возещо началника на пристанището. Този мъж — тлъст, потен, дребен португалец със слаби познания по английски, срещна голяма трудност при разчитането на корабните книжа и съвсем не можеше да разбере как един кораб, плаващ под звездата и полумесеца на Голямата порта, може да се управлява от хора, говорещи английски.

Тим повика Маноел Барбоса, който оправи работата, тъй като младежът говореше свободно португалски, и скоро началникът на пристанището подписа документа за допускането на „Шейтан“.

Възнамеряваха да останат само колкото да попълнят провизиите и да се снабдят с вода. Рори се разпореди да натоварят на борда толкова плодове и прясно месо, колкото биха могли да запазят, а освен това да вземат и няколко говеда. След Фунчал до пристигането им в Порт ъф Спейн на Тринидад ги чакаха само водите на Тихия океан.

Капитан Джеху натовари Дженкинс да извърши необходимите поръчки и отклони поканата на Рори да слезе на брега, като заяви, че е необходимо да остане на борда. Посочи му една ярко боядисана къща на кея, като добави, затваряйки бавно едното си око, че ако там все още се намира едно момиче на име Роза, тя била най-добрата от всички. Рори кимна с разбиране. На брега видя Тим и Маноел да крачат на известно разстояние пред него. Припомни си поканата на Тим да се изкачат на планината при първото им посещение на Фунчал. Този път Тим не го бе поканил и въпреки предупреждението на Рори да не се смесва с бака, радваше се, че Тим си е намерил компания.

По-късно съжаляваше, че не е отишъл с двамата. Роза се беше оказала мръсна, дрипава и разплута, с ярки черни мустачки. Ласките й бяха професионални и престорени, докато той се събличаше, докато тя имитираше усилия на дремеща страст, забиваше острите си нокти в гърба му, стенеше, противеше се и се преструваше че я боли, като че ли я обладават за пръв път. И все пак посред гърченията тя не забравяше да му каже при всяко поемане на дъх, че понеже бил много голям, очаквала да й заплати двойна такса. Прекараните дни на въздържание по време на пътуването дойдоха на помощ на Рори и скоро схватката им свърши. Той побърза да се облече, хвърли една златна монета върху големия корем на жената и пак потърси слънцето. Това, което му се бе сторило най-странно, бе обстоятелството, че за да стигне върховния момент, трябваше да си представи лейди Мери под себе си. Обладал бе нейното тяло, а не това на уличницата, но бе доволен, че свърши. Сега можеше да поскита по калдъръмените улици под уханието на жакардовите цветчета, доволен от себе си и от света.

Мина покрай Дженкинс и моряка Барне, спрели на оживен разговор под един навес. Не бяха забелязали идването му и обикновено спокойният Дженкинс говореше разпалено на Барне, подчертавайки думите си, като удряше с юмрука на едната ръка в отворената длан на другата и след това застрашително размахваше пръст. Млъкнаха подозрително, когато Дженкинс забеляза Рори и сръга Барне. За голяма изненада на Рори Дженкинс като никога прояви склонност към разговор.

— Осигурих много храна, сър — приветствува го той и посочи към улицата.

Рори съзря чудноватата процесия от тежки дървени шейни, теглени от тромави волове. Пред всеки от тях припкаше по едно момче и пускаше потопени в масло парцали под шейните, а след като отминеха, вдигаше парцалите, изтичваше и ги поставяше отново отпред. Шейните се плъзгаха по калдъръма и Рори видя, че са натоварени с телета и пилета, отрупани кошове с плодове и мехове с вода. През целия следобед екипажът зареждаше кораба, оставяйки добитъка в сковано набързо от дърводелеца отделение, кокошките в курник, а плодовете и зеленчуците в трюма. Тим и Маноел се върнаха и по залез слънце „Шейтан“ бе натоварен и готов за отплаване. Блещукащите светлини на планината премигваха, замъглиха се и изчезнаха. Сякаш земята се изпари. Следващата, която щяха да видят, ако бъде волята на Аллах, щеше да е Тринидад.

Здравият разум казваше на Рори, че Дженкинс и Барне просто са си гледали работата, когато ги бе срещнал на брега. Дженкинс запази безизразния си вид по време на вечерята и Рори отърси смътните си подозрения към него. Може би те се дължаха просто на неприязънта, пораждаща най-лоши мисли към човека. С апатията, която му бе вдъхнала португалската уличница, той рано потърси леглото си. Заспа почти мигновено. По някое време през нощта се събуди и чу Тим да влиза в съседната каюта. Тим влезе през вратата, после пак излезе и затвори вратата след себе си. Рори заспа отново.

Една ръка се стовари върху рамото му и го разбуди и нечий глас зашепна в ухото му:

— Рори, аверче, ставай! Аз съм, Тими.

— Какво, по дяволите, искаш? — първата му мисъл беше да не би Тими да има някакви намерения към него. — Иди и намери португалското си педерастче.

— Вече го сторих. С мен е също и Млийка. — Тим щракна искра и разгоря късче прахан, поднасяйки го към свещта до леглото. — Бързо, Рори! Скачай и се обличай!

На светлината на свещта Рори видя Тим и Млийка, а зад тях дългокосият Маноел. Метна крака през ръба на койката.

— Нямаме време за губене. — Тим намери панталоните на Рори и му ги подаде, провирайки тесните крачоли през огромните стъпала на Рори. — Казваше, че не бивало да се смесват задната палуба с бака, но благодари се на бога, че се смесиха. Маноел и аз… — Тим се поколеба за миг. — Е, по дяволите! Знаеш как е. Бяхме се сгушили двамата в лодката под платното, когато чухме гласове под нас и се заслушахме. Беше Дженкинс. Разговаряше с онзи копелдак Карвър, и другия, татуирания кучи син Барне. Гласят бунт. Чакат осемте камбани, когато свършва смяната на Джеху и я поема Дженкинс. Вече са прерязали гърлата на тримата маври пазачи и са им задигнали оръжията. Сега планират да убият теб, мен и Джеху и да завладеят кораба. Нямаме много време.

— Ти чу всичко това? — Рори закопчаваше панталона си. — Чу и Маноел, нали?

— Така е, сър — заговори за пръв път младежът. — Те идват насам, сър. Ще ви надупчат с нож, сър, след като заколят черния ви пазач. Носле ще спипат Тими, а след това капитана.

Рори се облече.

— Ти, Маноел се промъкни на палубата. Ако Джеху е на руля, поговори с него и го предупреди. Дръж. — Присегна за една оловна кана от шкафа. — Вземи това с теб и ако някой те спре, кажи му че капитанът те е изпратил за кафе. Вземи румпела и му кажи да слезе до каютата си, да отключи арсенала и да те прати със саби за мен и Тим. — Погледна часовника, който му бе доставил Вольяно. — Ако изчакат до осем камбани, значи разполагаме с половин час. И ти ли си с нас, Маноел?

— С всички вас, сър. Особено с Тими.

— Тогава бързо. — Рори огледа каютата. — Можем да им устроим засада тук по-добре, отколкото където и да било. Тук е тясно и ще имаме предимство над тях. — Той сграбчи дрехите си, окачени на една кука, хвърли ги на леглото и уви одеялото си около тях, така че приеха формата на спящ човек. — Тим, пропълзи под койката. Един от тях ще влезе, мислейки ме за заспал. И ти, Млийка, излез пред вратата и легни както обикновено. Не се съпротивлявай и те няма да ти сторят нищо. Аз съм им нужен. Ще бъда зад вратата. — Изчака ги да заемат местата си и загаси свещта. Каютата потъна в мрак.

— Рори! — дочу се шепотът на Джеху от другата страна на вратата.

— Капитан, сър — потвърди Млийка.

Рори отвори вратата и Джеху се промъкна вътре.

— Маноел ми каза. Метеж, значи, а? Пък аз се доверявах на Дженкинс. Никога не съм помислял, че ще заговорничи срещу мен, след като му дадох свободата. Дръж, заредени са — той протегна ръце в мрака и като опипа, Рори усети студената стомана на пистолетите. Взе ги и мушна единия на Тим под койката, сключвайки пръстите му около него. — Върни се на палубата, Джеху. Те ще опитат най-напред при нас, преди да нападнат теб. Въоръжи португалеца. На него може да се разчита. Прати го да събуди маврите, ако вече не са мъртви.

— Желая ти успех, Рори. — Джеху се измъкна, Рори чу Млийка да изтяга дългото си тяло върху сламеника пред вратата и след малко да се преструва, че хърка. Това беше единственият звук, ако не се смяташе лекото свистене на вятъра между въжетата, скърцането на корабните талпи и плющенето на водата по корпуса. Времето, през което чакаха в мрака, без да смеят дори да шепнат, им се стори безкрайно, докато най-сетне доловиха тихото пристъпяне на коридора. Ухото на Рори долови звука на тъп удар. После настъпи тишина, която се наруши от тихи опипвания на бравата. Рори инстинктивно разбра, че Млийка е мъртъв, но скръбта му бе удавена от надигащата се ярост.

Издърпа ударника на пистолета и лекото щракане, което последва под койката го уведоми, че и Тим се е подготвил. След напрегнатите мигове на тишина, през които Рори едва успяваше да си поема дъх, той долови скърцането на метал, когато бравата се отвори и тънкия светлинен лъч на фенер пропълзя в каютата. Предпазливо, инч по инч, вратата се отваряше, докато Рори, изправен точно зад нея, съзря тъмните силуети на две глави. Последваха внимателни стъпки, после една ръка се надигна и се насочи към убитата в одеяло форма. Още няколко стъпки, потайни и предпазливи, доведоха двамата мъже край койката и Рори видя блясъка на светлина по издигнатата къса сабя и тънката кама във вдигнатите ръце.

Повече не ги свалиха. Експлозията от пистолета на Тим, почти едновременно последвана от този на Рори, донесоха пронизителния писък на единия мъж и охкането на другия, когато тялото му се строполи на пода. Останалият на краката си се олюля и продължи да пищи. Нито Рори, нито Тим имаха време да презареждат, но Рори съгледа отблясъка на сабята, която единият бе изтървал на пода. Сграбчи я и като положи назад крак за опора, скочи внезапно и мушна със сабята напред, чувствайки как я наниза в тялото на своя враг.

— Свършихме и с двамата, Тим.

Изпод леглото щракна искра.

— Подай ми една свещ.

Рори откри свещта, коленичи и я подаде на Тим. Праханта се разгоря и Тим запали фитила, после пропълзя изпод койката и се надвеси върху двете тела. Рори му помогна да се изправи на крака.

— Барне и Карвър — каза Тим, накланяйки свещта да ги разпознае. — Бога ми, улучил съм Карвър, където трябва. Ти сигурно си улучил Барне с първия изстрел, а после си довършил Карвър със сабята.

Но Рори, след като се увери, че и двамата са мъртви, изтича в коридора. Плъзна се и падна в кървавата локва пред вратата му. Главата на Млийка се търкаляше по коридора, а тялото му продължаваше да лежи изпънато пред вратата. Не можеше да стори нищо. Те се бяха промъкнали и го бяха обезглавили, докато се преструваше на заспал. Тим протегна ръка да подкрепи Рори, а с другата се прекръсти. Вдигна главата на Млийка и внимателно я положи до тялото.

— Бедният.

Гласът на Рори бе прегракнал.

— Ще ми платят за това.

Тим посочи с палец към каютата.

— Вече платиха.

— Копелета! Остава да си уредим сметките с онзи въжеиграч, Дженкинс. — Рори заизкачва стълбите и когато излезе на палубата, се препъна и едва се задържа да не падне. Тялото на Маноел бе проснато на палубата пред прага и той се забави за миг да предупреди Тим. Ръката му беше върху тази на Тим, когато чуха вика.

— Рори! — викаше гласът на Джеху откъм руля. — Пипнах го!

Те прекрачиха трупа на Маноел. Капитанът бе застанал с изваден пищов, а превит пред него на палубата, се беше свил Дженкинс.