Ланс Хорнър
Рори Сатаната (25)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Елмира желае да отиде в Англия с Мери. Капитан Портър.

Рори и Елмира продължаваха да бездействуват след закуска. Беше тази част на деня, която Рори особено обичаше. След страстите на нощта той се чувствуваше душевно и телесно облекчен. Жалузите бяха вдигнати и прохладен вятър галеше кожата му заедно с меките пръсти на Елмира.

Рори бе изненадан, че Елмира толкова често говори за Мери. Странна връзка се беше зародила между двете жени — връзка, чиито корени Рори предусещаше в себе си. При Елмира тя се пораждаше от желанието да му угажда. Нищо не я радваше повече от смирението към него. Мери, от своя страна, изглежда изпитваше особено удоволствие да го мрази и когато се срещаха, да полага усилия да го унизи.

Тази сутрин Елмира го изненада с вестта, че Мери, или принцеса Ясмин, както я наричаше тя, пожелала Елмира да отиде с нея в Англия. Нямало да бъде прилично, казала Мери на Елмира, да се завърне без прислужница, а не искала да вземе някоя бърнеста негърка.

Рори я загледа, възхищавайки се на красотата й. Макар най-често да приемаше Елмира просто като факт, често пренебрегваше обстоятелството, че тя бе една от най-красивите жени, които бе срещал. Мургаво масленият цвят на кожата й, смолисточерната й коса и блясъкът на тъмните й очи му харесваха много повече от матовата бледнина на англичанката Мери.

— Ти искаш ли да заминеш?

Тя поклати глава.

— Бих предпочела да бъда при моя господар, където и да е той.

— Този път не мога да те взема със себе си, гълъбице малка.

Ръката й, плъзгава от мусковото масло, зашари арабески по лъкатушещите ивици на корема му.

— Тогава ме пусни да замина с принцеса Ясмин.

— В Англия?

— Да, в Англия, където и да е това. Но не завинаги, господарю. Не завинаги! Аз ще се върна, когато господарят се върне, за да бъда пак с него. Ще говоря неговия език и ще му бъда повече полезна. Сега съм само едно невежо момиче. Дори не мога да разговарям с господаря на неговия език.

Той се усмихна.

— Не е нужно, Елмира. Обичам те, каквато си.

Беше неин ред да се усмихне.

— За пръв път ми казваш, че ме обичаш, господарю. Благодаря ти. Зная, че ти доставям наслада в леглото, но бих направила повече от това. Бих взела някой, с когото ще можеш да разговаряш и споделяш проектите си. Ако ме изпратиш в Англия, ще стана като принцеса Ясмин.

— Боже опази!

И все пак, докато тя говореше, Рори се замисли дали това няма да е най-доброто решение. Тревожеше се какво ще прави Елмира, след като той замине. Не можеш да я остави сама в двореца в Танжер. Не можеше да я изпрати в Гори с Мансур, тъй като тя не беше жена от харема на Мансур и поради същата причина не можеше да се върне при Баба. Без него тя оставаше без убежище нито в Мароко, нито в Саакс, тъй като щеше да бъде жена без мъж, робиня без господар. Защо да не позволи на Мери да я отведе в Англия? Там щеше да научи английски език и английските обичаи и когато Рори се завърнеше, щеше да изпрати да му я доведат. Английската среда, както заявяваше тя, щеше да я направи по-добра събеседничка. Аллах! Можеше дори да се ожени за нея. Така реши, чудейки се все пак защо ли я искаше Мери, питайки се дали щеше да се отнася добре с нея. Елмира се усмихна.

— Млийка вика — долетя глас през облицованата с кадър врата.

Рори му разреши да влезе, тъй като макар че Млийка съвсем не беше евнух, той имаше достъп до харема на Рори, състоящ се в момента само от Елмира. Едрият негър затвори вратата, докато Елмира се загърна с воал от коприна и заметна чаршафа върху Рори.

— Сеньор Вольяно те чака долу, господарю. — Млийка завъртя очи към Елмира. — Емир Мансур крачи из своя апартамент и пита дали ти готова. Шейх Слиман заминал да види керван роби от Мекна и аз, господарю, седи един час отвън и чака ти повикаш.

— И да подслушваш, предполагам — ухили се Рори.

— Врата тънка, господарю, макар трудно, когато господар говори шепнешком на своя жена, а тя не отговаря с думи, а с дела. Трудно за Млийка да види дела.

— Накара я да се изчерви, черен разбойник. Марш навън! Кажи на Мансур да дойде тук, докато се обличам. Посъветвай онзи италиански Юда, който вероятно е измислил нови начини да ни измъкне пари, че Мансур и аз ще го видим след няколко минути. После събуди Тим и му кажи, че не е вече галеното жребче на Басампо, а го чака важна работа.

Млийка се отдалечи и Рори отметна чаршафа. Елмира бе почти привършила с обличането му, когато влезе Мансур. С всеки изминат ден младежът израстваше и ставаше все по-красив, помисли си Рори. Напоследък между тях се бе възцарила все по-голяма близост, приближаваща интимността между Баба и него. Рори вярваше в младежа и знаеше, че Мансур изпитва голямо уважение към него.

— Сборувах сметките — каза Мансур. — Имаме достатъчно пари да заплатим кораба, екипажа и робите. Но ще закъсаме сериозно за запасяването и на кораба.

— Забравяш ли приноса на Тим?

— Не. Тим е истински приятел. Но най-напред трябва да ги занеса на златар, да се изтегли всичко и да се превърне в пари. С неговия принос ще имаме достатъчно, стига само тази италианска бълха да не измисли нови начини да ни прибира парите.

— Положително е намерил. Можеш да бъдеш сигурен. Иначе не би ни чакал. — Рори приглади гънките на джелабата, мушна краката си в жълти чехли и потупа Елмира по закръглената задница. Кимна на Млийка да го придружи заедно с Мансур. — Ела, братко, да видим какво ще иска от нас дяволитият италианец.

Трябваше да гледат дълго, за да се уверят, че изпеченият мавър, който седеше на двора, кръстосал крака, е същият европеец, с когото бяха разговаряли преди два дни. Ала наистина беше той. Усмивката на Вольяно бе все така блага и подкупваща, като по-рано. Той се изправи на колене и се поклони, докосвайки глава до калдъръма.

— Мои господари, емири. — Беше съвсем раболепен. Като вдигна поглед и забеляза пристигането на Тим, той пак се поклони. — И ти, ваше полукралство.

Тримата го удостоиха с вежливи кимвания.

— Тази сутрин, ако господарите желаят, ще ви заведа да видите капитана на вашия нов кораб, а по-късно и екипажа. Приготвил съм ги за вашето посещение. Позволих си дързостта да накарам вашите коняри да оседлаят конете, дори и този на вашия черен роб, когото водите навред с вас.

— И колко ще ни струва това? — запита Мансур. Вольяно разпери ръце с длани нагоре и сви рамене.

— Само един малък бакшиш на пазачите на капитана и още на пазачите на екипажа. Те положиха всички усилия да ви помогнат и е нормално да бъдат възнаградени. Да? — Той се метна на бялото си муле и помоли да го последват.

Още веднъж заизкачваха хълма, но преди да стигнат до малкия площад пред губернаторския дворец, завиха и се запътиха по тясна алея, която ги отведе до здраво залостена порта. Отпуснат войник в мръсна джелаба се изправи с мърморене от камъните, на които бе кръстосал крака, но щом позна италианеца, побърза да разтвори портата. Дори благоволи да пази конете им, докато са вътре. Следвайки Вольяно, те се спуснаха по няколко стъпала в един голям коридор, осветен от високо зазидани прозорци в стените. Група войници седяха на пода, струпали дългите си пушки. Единият от тях, старец с озлобен вид и рижа брада, стана и тръгна по застлания с плочи под.

Вольяно ги представи, наблягайки върху титлата на Рори, както и върху тези на Мансур и Тим. Старецът се оказа главният пазач на губернаторския затвор и се наричаше Юсуф бен Мактуб.

— Селям алейкум! Той ви чака. — Старият прекоси помещението и надигна едно мръсно парче кеневир, висящо над някакъв алков. Тясното пространство отвътре бе осветено от високо решетено прозорче. Рори ахна. Прикованият мъж бе висок. Явно някога е бил силен, но сега тялото му бе толкова изтощено, че ребрата се брояха. Висеше на едно въже на тавана така, че пръстите на краката му едва докосваха пода. Широка ивица около тесния му кръст крепеше верига, на която беше окачено тежко оръдейно гюлле. Пръстът, на който висеше, бе подпухнал и виолетов. Главата му бе провиснала под странен ъгъл, а очите му бяха затворени. Чинията кускус, блюдото плодове и купата вода бяха оставени на пода така, че да не може да ги докосне.

Старият Юсуф насочи хищния си пръст с напукан черен нокът.

— Капитан Портър — каза той. — Американец. Не му харесва храната, която му носим, и хвърли купата по пазача си. Затова счетохме за нужно да го накажем.

— Нищо друго, освен огризки… — изрекоха отеклите устни на английски, но очите не се отвориха.

— Сигурно — Юсуф, който очевидно също разбираше английски, сръга с пръста си мъжа в ребрата. — Но какви чудесни огризки — направо от трапезата на губернатора.

— И украсени със сополите на някой гаден пазач.

Юсуф завъртя длани и направи неопределен жест, сякаш да отклони вината от себе си.

— Брей, че инат човек! Защо не приеме исляма и да го освободят?

— Това няма да е необходимо — каза Рори на английски, — при положение, че пожелае да ме изслуша.

Главата се надигна, очите бавно се отвориха и с усилие се спряха на Рори.

— Ти си първото копеле, което чувам да говори цивилизовано. Кой си, дявол го взел?

— На този въпрос ще отговоря, като му дойде времето — отвърна Рори и се обърна към Юсуф. — Свали го долу. Не мога да разговаряме човек, окачен така. Можеш пак да го закачиш, ако не приеме предложението ми, но засега го свали.

— По обед го чакат още двайсет бича. — Юсуф изглежда съжаляваше, че го лишават от това удоволствие. — Да му ги ударят ли, преди да го сваля?

— Ако ме изслуша, няма да стане нужда. Ако го окачиш пак, дай му петдесет.

— Аллах акбар — каза Юсуф смирено.

Процесът включваше издърпването на едно столче и отсичане въжето с тъп ятаган. Накрая въжето бе срязано и клетникът се строполи на пода. При кимването на Рори разхлабиха пояса му и го освободиха от желязната тежест. Изпод сплъстената коса и гъмжащата на паразити брада Рори откри тридесетина годишен мъж.

— Ти ли беше капитанът на кораба? — запита го той.

— Бях и съм. — Портър направи усилие да се изправи на краката си, опитвайки се да прикрие голотата си със здравата ръка. — Капитан на кораба „Юнона“ от Салем, Масачузетс, в Съединените американски щати. Дяволски желая да си бях там, вместо в тази дупка.

— В такъв случай, ако здравият ти разум е равен на желанието да излезеш оттук, може би ще можем да поговорим разумно. Аз се нуждая от капитан на кораб. Ти си капитан. Предлагам ти свобода, заедно с баня, бръснар и порядъчна храна като начало.

— Дявол ги взел! Ти ме изкушаваш, но каква е уловката? Никой в този забравен от бога кът не предлага никому нещо за нищо.

— Нито аз — Рори отговори рязко, но учтиво. — Очаквам от теб да отведеш кораба ми през океана и да го закараш в Тринидад. Можеш ли да го сториш?

— Мога, ако искам, и не мога, ако не искам.

— Окачи го пак — каза Рори на Юсуф и посочи провисналото въже. — Защо да чакаме до обяд да го бичуват? Ще остана да погледам.

— Почакай! — Портър се поусмири. — Да предположим, че прекарам кораба ти през Атлантика и акостирам в Тринидад. Тогава какво? Ще продължа ли да бъда роб?

— Не, ще можеш да избираш. Или да се върнеш в твоите Съединени щати, или да останеш при мен, ако се разбираме. Ще караме товар роби и ти ще имаш обикновения процент за капитана от печалбата. Не ме познаваш и аз не те познавам. Можем да се мразим. От друга страна, може и да се сприятелим. В положението, в което се намираш сега, за теб ще бъде по-добре да опиташ при мен, отколкото пак да те окачват. Чувал съм — Рори реши да го посплаши — че Високата Порта има голяма нужда от бели евнуси и точно това смятат да направят с теб. Не много преживяват операцията. Като ти махнат яйцата, можеш да получиш кръвотечение.

Портър се облегна с една ръка на стената и направи крачка към Рори, така че той долови смрадта на мръсното му тяло.

— Ти не си ли от тези смърдящи маври?

Рори се изсмя в лицето му.

— Никога не съм срещал мавър да смърди толкова, колкото теб.

— Такъв ли си?

— Не, само съм покръстен. Сега съм емир на Саакс, брат на султана на Саакс, а също и на негово благородие — той посочи Мансур, — също емир на Саакс. Също така съм и Рори Махаунд от Шотландия, барон ъф Сакс, макар че това не означава нищо за теб.

— Значи не си истински мавър?

Рори поклати глава Портър го огледа внимателно.

— Комай бих могъл да се заловя с теб. Поне ще си спася яйцата, макар че тук нямам нужда от тях. Може би скачам от тигана в огъня, но поне ще си остана мъж. Каквото и да ми предлагаш, не може да бъде по-лошо от тук.

— Значи ще дойдеш?

— Тъй както съм гол?

Рори издърпа парче плат и го подаде на Портър. Докато той го увиваше около кръста си, Вольяно заговори:

— Можем да се върнем за този. Трябва да излезем навън и видим другите пленници, моряците.

— Стигат ми, затвори за днес — поклати глава Рори, отвратен от мизерията, смрадта и унижението, на които се бе натъкнал. — Мансур, отидете с Тим. Кажете на хората, че имат право да избират между свободата при нас и робството тук. Които пожелаят да дойдат, да бъдат настанени, нахранени и подслонени в бараките с робите, но се погрижете да се отнасят добре с тях. Уредете всичко със сеньор Вольяно. Аз ще заведа капитана в двореца. Искам да поговоря с него.

Млийка отстъпи коня си и полуголият мъж го яхна, докато Млийка припкаше отстрани. Когато пристигнаха в двореца на Саакс и тежката порта се отвори, те прекрачиха вътре, но преди портата да се затвори, Рори накара Портър да свали дрипите и ги запокити на улицата. Поведе го напред, следван от Млийка. Качиха се в отделението на Рори и той посочи към банята.

— Измий го, Млийка, ще го чакам тук.

— Мога и сам да се измия — усмихна се Портър за пръв път. — Винаги съм го правил досега и не бих казал, че искам друг мъж да ми смъква кирта.

— По-добре е да свикнеш с това. Затова държим роби. Докато си тук, ще се ползваш от техните услуги. В тази страна или си обслужван от роб, или сам си роб. Ти беше роб, виж сега какво значи да си човек. — Рори изчака да влязат в банята, седна на дивана и налапа една фурма, останала в подноса със закуската.

В този мъж имаше нещо, което възхищаваше Рори. Въпреки положението си, той не беше сервилен. Не бе молил да бъде освободен и не бе обещавал всичко. Рори го уважаваше, дори започна да го харесва. Нуждаеше се от него и бе решил да го задържи. Бе добил самоувереност във властта си към хората. Съзнаваше, че видът и тялото му привличат жените. Знаеше също така, че в личността му има нещо, което се харесваше на мъжете. Елмира, дори Мери, бяха капитулирали под тялото му, а колко още го бяха пожелавали и му се подмазваха. Баба, Тим и много други мъже не бяха устояли на неговия чар. Вярно, той не бе използувал съзнателно силата си, за да стигне до тези резултати. Всъщност дори не я бе съзнавал, и откровено можеше да си признае, че отвръщаше сърдечно на привързаността, която получаваше. Но сега, съзнавайки силата си, той реши да я използува срещу Портър. Целият успех на начинанието зависеше от него. Някакво шесто чувство подсказваше на Рори, че мъжът е добър капитан.

Докато го чакаше да възвърне до известна степен човешкото си подобие, Рори започна да разбира хитрото психологическо въздействие на Вольяно. Той бе измъчвал капитана, за да изстиска от него повече омраза. Беше го унизявал и подлагал на глад. Бе наранявал гордостта му, беше го бичувал и подлагал на различни мъчения, така че да бъде готов да замени окаяното си състояние за всичко, което би изглеждало по-добро. Сега се налагаше Рори да се отнася към него по точно противоположния начин, за да го привърже към себе си. Ако маврите го бяха подлагали на глад, Рори щеше да го храни. Ако го бяха унизявали, Рори щеше да го заобиколи с охолство и удобства. Цената беше евтина за лоялността на един мъж.

Плискането в банята престана. Последва звука от ритмичните ръце на Млийка върху голата плът на мъжа. Ноздрите му доловиха тежкия аромат на мускус — Млийка използуваше есенциите на Рори, за да направи по-гъвкава кожата на капитана. Последва плющенето на бръснача по кожения каиш, докато Млийка го заточваше и стъпките на роба по плочките, докато бръснеше мъжа. Накрая Млийка повдигна завесата и Портър влезе, променен, в тънък кафтан от бяла коприна и жълти чехли на краката.

Въпреки че следите на страданието все още личаха по лицето му и тънката коприна не можеше да скрие изтощеното тяло, пред Рори стоеше съвсем друг човек. Изчезнала беше сплъстената коса и рошавата брада. Беше гладко избръснат, а Млийка бе сресал черната му коса назад, като я бе привързал на тила. Първото предположение на Рори за възрастта се оказа правилно. Беше наистина на около тридесет години, с приятна външност и ястребов нос. Приличаше повече на мавър, отколкото на англичанин с тъмно медения цвят на кожата, черната коса, високите ябълковидни кости и тънкия ястребов нос.

Той спря посред стаята и наведе глава на една страна, заслушан в шепота на Млийка да се поклони.

Рори се намеси:

— Салаамът не е необходим между двама ни, когато сме насаме. Но пред други хора, докато се намираме в Африка, той е нужен, тъй като тук аз съм емир, а ти си оставаш роб. Всъщност, мой роб. Сега обаче, тъй като сме сами, ще разговаряме без формалностите на моя ранг, без аз да съм господарят, а ти робът. — Той посочи една възглавница на пода до дивана му. Поднесеният до уста пръст и кимването към Млийка изпратиха тичешком негъра за храна.

— Позволи ми най-напред да ти благодаря — каза Портър и седна. — Дори и нищо повече да не ми се случи след тази баня и след това бръснене, ще ти бъда вечно благодарен, сър.

— Значи не срещна голяма трудност в това, да бъдеш къпан, вместо сам да се къпеш?

— Твоят негър има пръсти на чародей. Чувствувам се отново човек.

— Сигурно си и гладен. Поръчах храна. Името ти е Портър — капитан Портър, ала не зная малкото ти име.

— Джеху.

— Тогава ще те наричам Джеху. Докато сме тук днес, ти можеш да ме наричаш Рори, както ме наричат приятелите ми, а аз се надявам, че ще се сприятеля с теб. Ти си американец. Никога не съм срещал американец. Искаш ли да ми разкажеш за себе си?

— Най-напред искам да ти благодаря, Рори. Благодаря ти, загдето ме измъкна и ми възвърна самоуважението, така че да не считам себе си за гадна свиня, която се влачи из тинята на кочината си, за да се храни с помия. — След кратка пауза той продължи. — Няма много за разказване. Роден съм преди трийсет и една години в едно пристанищно градче в Ню Хемпшър. Това е в Съединените щати. Баща ми бил англичанин, а майка ми индианка от племето меримак. Не били женени. Един бял мъж не се жени за индианска скоу. Тя е само подходящо място да му приютява семето, без да го кара да се замисли какво може да стане с един метис. Тъй че аз съм метис. Името Портър е името на мъжа, който е заплодил майка ми, и тя ми го дала. Бях прикрепен, всъщност продаден като роб, към едно семейство бели. Четиринайсетгодишен тръгнах по море като юнга. Станах способен моряк, след това трети помощник. При три различни пътувания смъртта се оказваше мой приятел. Убиха един втори помощник и ме повишиха. После хвърлиха през борда първия помощник и пак ме повишиха. След това намушкаха един капитан в пристанищен бардак на Картахена и аз поех командуването на кораба. Дяволски добър капитан съм, ако мога да говоря за себе си. Екипажът ми се подчинява и ме почита. Знаят, че съм изтеглил всички неволи, които носи моряшкият живот. — Рори кимна да продължи. — После, при последния рейс, корабът ни бе пленен. Нищо не можех да направя. Превишаваха ни по брой, а разполагах само с един петдюймов и шест мускета. Вторият ми помощник и двама моряка бяха убити. Предадох се, след като обещаха, че ще се отнасят добре с нас. Ще се отнасят добре! От това, което научих, към екипажа ми са се отнесли по-зле и отколкото към мен, а сам бог знае какво препатих. Тези араби така могат да унизят човека, че да престане да се чувствува мъж, докато започне да лази по корем като червей. — Джеху вдигна поглед към Рори, присвил очи, докато го оглеждаше. — Но ти, сър, кой си ти и какво правиш в тази адска дупка?

— За някои адска дупка, за други не. — Рори си припомни великодушието, което бе срещнал в Африка. — По въпроса кой и какво съм, ще ти го разкажа, като му дойде времето. Аз имам един кораб и товар първокачествена черна стока, но се нуждая от капитан и екипаж. Твоят собствен екип ще бъде предаден на брат ми, емир Мансур, и ще бъде прехвърлен в чисти помещения, където ще получат добра храна, човешко отношение, облекло и ще имат възможност да си починат. По-късно ще можеш да говориш с тях и да разбереш желанието им да плават с теб. На всекиго ще се плаща същата сума, която си плащал ти. Що се отнася до теб, ти ще имаш обичайния капитански процент.

Ще бъда принуден да те държа под домашен арест поради две причини. Едната е, че формално ти продължаваш да си роб на шерифската империя: Втората е, че като чужденец и неправоверен нрзани няма да бъдеш в безопасност по улиците, ако си сам. Свободата на този дом е твоя при положение, че не влизаш в отделенията на моите жени. Ще разполагаш със собствена стая от другата страна на двора, където ще ти бъде удобно. Ще определя един роб за твой слуга. Достатъчно ще бъде да плеснеш с ръце и той ще ти донася всичко, което поискаш. Тук ти си мой роб, но същевременно си и господар. Имам ли честната ти дума, че няма да се опитваш да избягаш?

— Да избягам? Боже мили, човече, къде бих могъл да бягам? Имаш думата, ето ти и ръката ми — Портър протегна ръката с бинтования пръст, — стига да не я стискаш много силно. Но ще бъде трудно за спазване. Освен това точно сега чувствувам дяволска нужда от няколко неща — храна, сочни портокали и чисто легло, където мога да се изпъна и да се наспя.

— Леглото те очаква, храна и плодове ще ти бъдат изпратени, а моят роб Млийка ще те изпрати до стаята ти. Имаш достъп до мен винаги, когато съм у дома. Пред хората ще трябва да се обръщаш към мен с пълната ми титла и да падаш на пода. Когато сме насаме, ще говорим на „ти“. А сега ти пожелавам приятна почивка и се надявам, че няма да съжаляваш за крачката, която направи.

Капитан Джеху Портър се запъти към вратата, където го чакаше Млийка. Думите на Рори го спряха насред път.

— Женен ли си, Джеху?

— Аз? Женен? Никоя порядъчна американка не би се оженила за един метис, а нямам вкус към пристанищната измет, която е достъпна за мен, камо ли да се оженя за някоя от тях.

— Значи не те свързват никакви връзки с това място Салем, за което спомена?

— Никакви! Нито жена, ни любима, ни метреса.

— Но мъжът се нуждае от жени, Джеху.

— Дяволски си прав, Рори. Понякога си мисля, че индианската ми кръв е причина да се нуждая от женски.

— Като се вземе предвид дългия път и затворничеството, сигурно отдавна не си имал такава.

— Не, от нощта преди отплаването ни от Салем, когато платих два шилинга на една пристанищна джадия за половин час от времето й, прекарано сред бали памук на кея. Мислех да посетя някой бардак в Ливорно, когато пристигнем.

— Тогава — Рори се разсмя, тъй като знаеше, че с това, което се кани да предложи на мъжа, щеше да го привърже още повече към себе си — освен храна, плодове и вино, ще ти изпратя и една робиня, която да те обслужи. Ще бъде черна, но красива и ако мислиш, че индианската ти кръв е гореща, почакай да вкусиш африканската кръв. Тя е двойно по-гореща, уверявам те.

— След това предложение, Рори, човек би отишъл в ада за теб.

— Може би за там сме тръгнали, Джеху. Аз съм Махаунд. Корабът ни е „Шейтан“, Какво по-добро място би съществувало за нас, освен самият пъкъл, човече?

— Поне ще си правим компания по пътя, а, Рори?

— Тогава направи първата крачка с чернокожата, която ти изпращам. Ако тя е като всички други, ще те загрее по-силно от пламъците на ада.