Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Mahound, 1969 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „М — Л“
История
- —Добавяне
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Пътуването към Басампо. Първи срещи. Крал Джалайа. Как шаманите лекуват Тим
Трите уморителни дни пътуване и съпътствуващите ги нощи изминаха. За Рори това бяха дни на ослепително жарко слънце, неудобствата на високото седло и вълшебствата на африканския пейзаж, който сякаш бе от друга планета. Просторните савани и висока кафява трева бяха изпъстрени тук-таме с неземни дървета — огромни баобаби, сякаш изтръгнати от почвата и насадени отново обратно, превърнали корените си в клони. Странни на вид животни, нямащи нито общо с тези, които Рори бе виждал досега, се вглеждаха в кервана миг преди да хукнат в бяг, който ги обгръщаше в облаци прах. Кафеникави лъвове душеха дирята им и се шмугваха в храстите. Огромни купчини изпражнения подсказваха пътя на слоновете. Приличащи на прасета хипопотами лукаво надигаха глави от ленивите реки, а нощем хиените виеха край палатките им сатанински. Нощите обаче криеха покоя на прохладната палатка и топлите ласки на Елмира, които бяха добре дошли за Рори след онази огнена схватка с Чатсуба. Да не беше тревогата му за Тим, той би се вълнувал на всяка чудноватост, изпълнен с възбудата на приключението, но грижите за Тим го караха постоянно да яхва назад към примитивната носилка, където, заспал вцепенен от упойката, Тим се люшкаше от едната страна на импровизирания хамак на другата.
При вечерните проверки кракът на Тим не приличаше на нищо, виждано досега. Беше отекъл, а кожата беше тъмна, люто червена и лъскава. Пръстите стърчаха като безформени картофи на подутото стъпало, черни и сякаш вече мъртви. През няколкото секунди, когато Тим сякаш се съвземаше, за да получи нова доза от Баба, той скимтеше от болка и се държеше за ръката на Рори, сякаш някаква сила се преливаше от близостта на другаря му.
Всяка вечер Баба също отделяше време да прегледа Тим и единствените му успокоителни думи бяха: „Още е жив, басампо ще го излекуват.“
— Но как? — Рори не виждаше как земна сила би могла да смени този огромен оток и изопнатата кожа как би се върнала в нормално състояние.
„Не ни е дадено да знаем“, поклащаше глава Баба с очи, умоляващи Рори да има вяра в него.
— Въпреки че не вярвам в тяхното магьосничество, аз зная, че могат да го излекуват. Не ме питай повече, братко мой, защото не мога да ти отговоря. Не съм запознат с магиите, но зная, че е известно в цяла Африка като царство на вълшебниците и че тяхната сила е много стара и много голяма. Ел мектуб, бектуб — каквото е писано, ще бъде.
На следния ден подир няколкочасово тежко пътуване, по време на което керванът се супена от чистия, свеж въздух на просторната савана към душна наносна равнина, напредването се забави, така че не пристигнаха в Басампо, докато слънцето не наближи хоризонта. Пак се гмурнаха в джунглата, но докато граничещата с реката джунгла бе просто невъзможно неприятна с ятата си от насекоми, тази бе направо ужасяваща. Дърветата с приличащите на въжета лиани бяха непроходими от двете страни на пътеката. Макар че слънцето още не беше залязло, в гората бе тъмно като нощ и само от време на време стигаха до места, където случаен отвор сред дърветата допускаше по някой лъч. Рори бе обладан от предчувствие за тайнствена опасност, което му припомни приказките на стария Джеми за гори, обитавани и населвани от привидения. Очакваше призрачни ръце да се пресегнат откъм избитите шубраци и да го сграбчат, да се отворят гробове и да избълват страхотни дебнещи привидения. Крясъците на малките маймуни по клоните караха Рори да настръхне, а случайният поглед към някоя от тях, прелитащи от една към друга лиана, го караше да си мисли за сбръчкан старец със странно удължени крайници.
Достигнаха бреговете на бавна река, чието течение бе недостатъчно, за да движи плътната зелена пяна, покриваща повърхността му, и когато приближиха още повече, Рори видя група бойци, наредени в индийска нишка. Баба спря коня си, за да даде възможност на Рори да го настигне. Тези, осведоми го Баба, бяха почтена гвардия, изпратена да ги съпровожда до селото. По някакъв начин басампо се бяха осведомили за тяхното пристигане.
Рори бе изумен от вида на мъжете. След вълшебната гора се бе боял от срещата си с народа басампо, тъй като повлиян от околността, смяташе, че едва ли ще срещнат именно хора, а Рори съзнаваше, че посрещачите им представляваха внушителни свръх атлети. Никой не изглеждаше на повече от двайсет години. Стройните им тела бяха със съвършена мускулатура и смазани така, че блестяха като полиран абанос на ярката слънчева светлина, заливаща хоризонта. Танцуващите отблясъци улавяха широки, мускулести гърди с боядисани в бяло зърна, закръглени бедра и стегнати, обли хълбоци. Всеки носеше висока грива от снежнобяла маймунска коса, която увеличаваше ръста му поне с осем фута. Това беше единственото им облекло с изключение на прасците на краката им, които също бяха обвити с дълги бели косми. Всеки носеше дълго бронзовърхо копие, а един, от чието копие висяха нишки от нещо, приличащо на сухи, сбръчкани черни стафиди, пристъпи да поздрави Баба. Лицето му, макар симпатично и добре оформено, имаше пуст поглед — някакво празно, далечно взиране на очите. Когато керванът спря пред наредените бойци, Рори забеляза, че всички останали имаха същия безплътен вид — като че ли лицата бяха празни фасади на съвършените им тела.
Веднага ставаше очевидно, че не са мюсюлмани, тъй като голотата им разкриваше, че не са обрязани — на всяка провиснала надолу кожа бе нанизан златен орнамент с размери на яйце, което удължаваше и без това огромните им органи чак до златните дрънкулки, окачени на коленете. Водачът — този с декорираното копие — направи нисък, но не сервилен поклон на Баба и се обърна към него на непознат език, който изглеждаше съвсем не на място с фъфлещите си и пискливи звуци, съпоставен с ярко разкриваната му очевидна мъжественост. Не беше хауза, защото Рори не бе забравил този език, който бе научил от стария Джеми и към който бе прибавил много повече думи след разговорите си с Баба.
Баба отговори на мъжа на същия език, който изглеждаше плавен, изричан от неговите уста, и се лееше със същия напевен трепет. След заповед на водача останалите тръгнаха напред, всеки взел по една юзда в ръката си. Младият Херкулес, който пое юздата на коня на Рори, го погледна пусто, когато Рори разви и свали бурнуса си. Косата му се разпиля по раменете и нейният вид сякаш събуди живот в лицето на мъжа. Той посочи главата на Рори, забърбори и заръкомаха към другарите си и всички насочиха погледи към него. Изведнъж апатичният им израз се изгуби. Този, който обслужваше Рори, се поклони, целуна връхчето на пантофа му и повдигна полата на бурнуса му да разкрие бялата кожа на крака, което пак накара всички да се кискат. При очевидното настояване на другите пазачът на Рори намокри пръст в устата си и го прокара по крака на Рори.
— Мислят, че кожата ти е покрита с бяла глина — засмя се Баба с другите. — Никога преди не са виждали мъж като теб. Единствените бели, които са виждали, са маври, а тяхната кожа не е бяла чак като твоята.
Бойците, сега пазачи, поведоха конете през един брод на реката, известен само на тях, тъй като залъкатушиха срещу и по течението, без никъде зелената пяна да стигне над коленете на конете. След прекосяването продължиха да ги водят още около миля. Пътеката проникваше все по-надълбоко в джунглата, докато стигнаха до една поляна, в далечината на която се виждаше селото или града, изграден от концентрични кръгове кошерообразни колиби. Смесени с разлагащата се смрад на джунглата, Рори различаваше различните миризми: гниеща храна и продукти, човешки изпражнения и киселия мирис на пот, макар че за голяма изненада от вървящия пред него мъж бе долавял само приятен билков аромат. После, преминавайки по-нататък по пътеката, Рори откри източника на това зловоние. Беше огромна яма, оградена със заострени колове по края. От високото си седло той можа да види, че е пълна с мъже. Когато огледа нещастните обитатели по-отблизо, можа да види, че всички пленници бяха силни, здрави, млади мъже. По-късно щеше да научи какви бяха всъщност. Хората действително бяха роби, но Рори нямаше представа как биха могли да ги използуват. И слава богу, че в момента не знаеше.
След ямата пътеката извиваше рязко наляво и те я следваха, докато неприятната смрад изчезна. Тук имаше друго оградено село с белосани кошероподобни колиби и през разтворените врати, охранявани от пазачи като техните придружители, Рори видя, жени да премитат пътеките с върбови метли. Бяха приведени, така че провисналите им гърди се люлееха. Рори видя, че причината за странно разкрачената им походка се криеше в широкия метален пояс на кръста, скрепен отпред и отзад с друг метален пояс, който минаваше между краката им. С приближаването на кервана всички жени снишаваха глави. Една, която бе имала дързостта да вдигне поглед, получи удар от тъпата страна на копието на един от пазачите, който я просна в праха.
След като преминаха оттам, излязоха на пометен път, граничещ от едната страна с чисти, измазани в бяло колиби от кал, а от другата с лъкатушещ поток от прозрачно чиста бода. Пътят им следваше този поток, който, както показваха бреговете му, беше изкуствен канал. Младежи се къпеха в канала, плискаха телата си и се триеха с чист пясък от бреговете. Вдигаха погледи и се взираха в кервана, особено в Рори, но той бе потресен от факта за наличието на всеобхватен ужас, който задържаше къпещите се от усмивки, докато не забележеха бялата му кожа и русата коса. После настъпваше същото рязко чуруликане, което бе избухнало сред пазачите му. Рори стигна до заключение, че речната вода се завирява и отправя по канали, които, както забеляза, бяха в концентрични кръгове, ставащи все по-малки и по-малки с напредването им. Беше поразен от съвършената чистота на колибите, липсата на смет, разцъфтелите цветя и бронзовите поставки, крепящи кошове, от които се излъчваше благовонен аромат. Подвикванията за пристигането им се носеха сред къпещите се в канала и сега той бе приветстван от бляскави белозъби усмивки. Неколцина му помахаха и го подканяха да се присъедини към тях, докато другите се покатерваха на брега да го видят по-добре.
Охраната продължи да води конете им във все по-стесняващата се концентрична система кръгове, докато стигнаха до отъпкана поляна в самия център на града. Точно в средата на селището Рори видя една постройка, далеч по-голяма от колибите, край които бяха минали. Беше кръгла, с плътни стени от глина, боядисана с ярки цветове с еротични съвокуплявания на мъже с мъже и мъже с жени върху ослепително бял фон и крепяща конусовиден сламен покрив. Кръг от огромни издълбани и боядисани колони, чийто фаличен смисъл бе несъмнен, ограждаше колибата. Колонните им страни бяха боядисани в тъмнокафяво, а бляскавите, прилични на гъби върхове в тъмно пурпорночервено. Всички, с изключение на една! Тази, по-голяма от другите, беше боядисана в бяло и покривът й блестеше в кървавочервено. Очевидно това имаше някакво специално значение. Букети цветя бяха разпръснати наоколо, а покривът блестеше, залят с масло.
Конят на Баба спря точно пред вратата на сградата, когато конят на Рори бе спрян и му помогнаха със същата вежливост, отдадена на Баба. Двама още по-внушителни атлети се появиха от сградата и приведоха копията си, за да минат гостите под тях. Те се промушиха през високия портал, който бе толкова висок, че дори стърчащите перуки на бойците не се опряха в него.
Вътрешността на сградата — поради големината й тя не можеше да се нарече хижа — бе осветена от четири златисто бронзови канделабри, всеки висок шест фута и крепящ букет от свещи. Сложната им изработка издаваше испански или италиански произход и Рори се зачуди от кой ли дворец са домъкнати в този африкански край. Позлатен трон, очевидно от същия източник като канделабрите, бе поставен на подиум от кожи на леопард. Върху трона седеше млад негър, облечен в дрехи от злато. Ръцете и краката му бяха изрисувани с бои в златни и бели арабески. Стъклена корона стърчеше нестабилно на главата му. Той беше симпатичен, някак дързък и разглезен, а тялото под златната му мантия изглеждаше по-леко и далеч по-малко мускулесто от тези на неговите бойци. Държанието и цялото му поведение бяха женствени. В добавка към короната той носеше огромен черен фалос, направен от лъскава кожа и привързан към кръста му. Тази притурка бе декорирана със сложна и многоцветна зографска работа. Още по-очевидно стана това, когато той се изправи. Застанали до трона, седнали, легнали и стоящи около него, се намираха поне дузина атлети, всеки един избран заради изключително добрия си вид. И те бяха голи като бойците, но ръцете и краката им бяха отрупани със златни гривни и верижки, а висулки от злато висяха на вратовете им. Висяха и златни топки на половете като тези на бойците, с разлика, че бяха по-големи и декорирани със скъпоценни камъни. Не обръщаха внимание на влизането на чужденците, впили погледа в своя изправен монарх и шепнейки тихо, които Рори сметна за ласкателства, насочени към младия крал. Все пак Рори забеляза един-двама да му се възхищават през полупремрежени клепачи.
Баба се поклони ниско. После, пристъпяйки напред, той сграбчи огромния изкуствен фалос с две ръце и го целуна. За пръв път Рори го виждаше да се прекланя пред друг човек. Но жестът на уважение от страна на Баба бе блед в сравнение с този на младия крал, който слезе от пиедестала си и коленичи в краката на Баба, сграбчвайки го през коленете и заравяйки главата в бурнуса на Баба. Когато се изправи, подпомаган от хората си, той заговори на Баба на съвършен арабски, макар и със странен акцент:
— Свято оръжие на Басампо, ние сме щастливи, велик и прекрасен шанго, че пак ни гостуваш. От няколко ни знаем точния час на твоето пристигане чрез предсказанието на нашите учени мъже. За тази нощ сме се разпоредили всички звезди и луната да заблестят, но тяхната яркост няма да се сравни с твоята, защото ти си златното слънце и твоята красота засенчва нашата. Добре дошъл, Велики шанго. Но кой е този прекрасен мъж в бяла кожа и златна коса, който те придружава? Ние вярваме, че той ще бъде отговорът на огромната бяла колона пред нашия дворец, която днес намазахме с палмово масло и украсихме с цветя в чест на пристигането му.
— Не можем да се надяваме да съперничим по великолепие с теб, крал Джалайа. — Баба ласкаеше краля така, както бе накарал Рори да постъпва. — Твоята ослепителна красота е по-голяма от тази на всеки мъж, когото съм срещал през всичките си пътувания. Съвършеният ти образ ме кара да се взирам в него учуден и възхитен. Твоето великолепие ме завладява. А сега да отговоря на въпроса ти, могъщ и величествени кралю. Този човек със златната коса е мой брат. Друг лорд Сакс, от далечните морета, дошъл да засвидетелствува уважението си на Ваше величество.
— Вашето посещение ни радва. — Джалайа се обърна и поднесе кожения фалос на Рори за целувка. — Очаквахме човек с меден цвят на косата, докато твоята е златна.
Рори коленичи пред краля и целуна фалоса, както бе видял Баба да прави това.
— За мен е чест да видя такъв симпатичен младеж като теб. — Рори чувствуваше, че малко би могъл да добави към цветистите ласкателства на Баба.
— А аз, милорд Сакс, съм щастлив да намеря благосклонност в твоите очи. Какви чудно сини очи имаш! С цвета на тюркоазите, които получаваме от керваните от далечна Персия. Виж — той пристъпи към един от двамата младежи, застанали до трона му, и разкопча висящата златна топка от него. Рори видя, тя е направена от сини камъни. Кралят я вдигна, сравнявайки цвета й с очите на Рори, преди да я върне на пазача, след което се върна на мястото си.
— Жалко, Ваше величество — Баба изчака кралят да седне и един от неговите хора да сложи възглавници на гърба му, — но моят брат е много разтревожен. Слугата му, който го придружава, е смъртно болен. Ние доведохме болния тук, за да бъде излекуван от твоите учени лекари. Знаехме, че ако доживее до твоето императорско присъствие, той няма да умре.
— Един слуга ли, милорд шанго? Един прост слуга? Защо златокосият трябва да се тревожи за един слуга? На колко години е?
— Около двайсет и пет, Ваше величество — отговори Рори.
— Значи е време да умре. Никой мъж, с изключение на краля или на шамана, не трябва да живее повече от трийсет. Ние не вярваме в старостта и смъртта. Оставете го да умре и аз ще ви дам десет слуги, всеки от тях по-добър от умиращия. Всеки от мъжете ми ще бъде щастлив да служи на господар със златиста коса и тюркоазени очи.
Баба пристъпи напред, кимайки мъдро глава. Помнеше нещо, казано от краля.
— Ваше величество, тук случаят е различен. Ако този мъж беше обикновен слуга, той би го оставил на умре, но той не е обикновен слуга. Ти спомена за мъж, който има коса на прегоряла мед. Този е точно такъв.
— И бяла ли му е кожата? Кожа бяла като мляко, дори по-бяла от тази на милорда със златистата коса?
— Точно така, Ваше величество.
— Тогава ще му помогнем, велики шанго. И се надяваме, че както той, така и белият лорд Сакс ще останат доволни. — Той се обърна към Рори. — Нали, милорд? Ще ми платиш ли това, което ти поискам, ако спася живота на твоя слуга?
— Готов съм, Ваше величество. Слугата ми има голямо значение за мен.
— И за мен — добави кралят. — Казваш, че този мъж е твой брат, господарю шанго? Как е възможно това, след като твоята кожа е тъмна, а неговата е светла?
— Има по-голямо братство от кръвното, Ваше величество. Това по-голямо братство, което съществува между милорд Сакс и мен.
Кралят се усмихна лукаво, поглеждайки от Баба към Рори.
— Ах, да, — бавно затвори очи той, — разбирам. Ние басампо разбираме много добре. Чудесно, милорд шанго. Много добре.
Рори изпита желание да поправи мнението на краля, но реши да не проговаря. Искаше нещо да се направи за Тим и не желаеше разговорът да се отклонява в по-нататъшни тълкувания на приятелството му към Баба и това на Баба към него. Явно същите мисли владееха ума и на Баба.
— Позволи ми да спомена, Ваше величество, че мъжът с медената коса умира. Ти знаеш, кралю Джалайа, чувствата ми към теб така добре, както и аз зная твоите към мен. Затова нека оставим формалностите и накараме твоите мъдри лекари да прегледат болния.
Кралят направи недоволна гримаса и се плъзна от трона си към подиума, издърпвайки със себе си един от своите хора, като придвижи тежкия фалос така, че мъжът да положи главата си в скута му. После открито и без всякакво въздържание той се залови да си играе с мъжеството му, след като най-напред махна златната топка.
— Болните хора са толкова безинтересни, велики шанго, но в случая с този мъж с медената коса ние веднага ще сторим нещо. Аз се бях надявал че ти и твоят брат ще поискате да свалите тежките си роби и ще се позабавлявате тук, докато моите мъже ви изкъпят. Но щом казваш, въпросът сега е да спасим мъжа с медената коса. Красив ли е той, господарю шанго?
Баба кимна утвърдително.
— А той ще ми заплати ли, че съм му спасил живота?
Този път кимна Рори.
Кралят продължи да си играе с легналия до него мъж съвсем открито пред погледите на Баба и Рори. Мъжът изви тяло в дъга и ръцете на краля се задвижиха по-бързо. Когато той въздъхна, кралят си дръпна ръката, присегна за подадената му от друг мъж кърпа, избърса ръцете си и блъсна жертвата си настрана. Призова друг мъж, после изведнъж промени намерението си. Вместо това му заговори със снижен тон, след което мъжът се запъти към вратата на сградата и нададе силен, стенещ вой. После се върна и легна до краля.
Още веднъж кралят се залови да си играе с новия младеж, пренебрегвайки Рори и Баба, но този път не можа да довърши играта си. Едно страхотно видение се появи на прага и кралят дръпна ръка, избутвайки младежа настрана. Седна и се загледа напред. Рори се обърна да види по-добре. Една от фигурите на прага би била достатъчно ужасяваща, но видът на десет бе направо потресаващ. Рори пристъпи до Баба, чувствувайки закрила в близостта и привързаността на този човек срещу неземната гледа. Освен че фигурите се движеха, те с нищо не приличаха на живи същества. Носеха триъгълни дървени маски, боядисани със зловещи черти, през които две очи оглеждаха Рори и Баба. От врата до пръстите на краката бяха загърнати в дълги покривала от изсъхнала трева, а на вратовете им висяха огърлици от маймунски черепи, човешки челюсти и стотици от онези черни изсушени неща, които Рори бе забелязал върху копието на техния придружител.
Макар че на Рори направи впечатление безупречната чистота на селото и вътрешността на кралския палат и още повече на неговата личност и тази на придворните му, той бе поразен от зловонието на тези същества. Те миришеха на мърша, на изпражнения и Рори забеляза, че кралят държи торбичка саше пред носа си. Но коленопреклонното му отношение към сбирщината от шумолящите, дрънкащи и вонящи същества бе очевидно. И то не бе само страхопочитание, а направо страх. Той им заговори на непознат език и един по един те му отговаряха, докато кралят не се обърна към Баба на арабски и не го накара да свалят болния от носилката и да го доведат в двора. Беше вече нощ, но мястото се осветяваше от горящи факли.
Когато положиха Тим на земята, въздействието на опиума се беше разнесло напълно и той, замаян от болка, бе заобиколен от тези странни привидения. Тим посегна към ръката на Рори.
— Смятат да ме убият ли, Рори?
— Казват, че възнамеряват да те излекуват.
Кралят с огромния фалос, олюляващ се встрани, застана над Тим. Коленичи да види добре лицето му.
— Наистина е симпатичен и има коса с меден цвят и кожа бяла като мляко. Ще го спасим.
— Какво ще правят с мен, Рори? — попита Тим.
Рори сви рамене, неспособен да отговори, но когато заговори, думите му бяха съвсем убедителни.
— Ще бъда откровен с теб, Тими. Тъй както стоят нещата, съмнявам се дали ще можеш да издържиш още един ден. То си е твоя работа, но ако бях на твое място, щях да ги оставя да правят каквото смятат. Баба казва, че владеят някаква черна магия, някаква вълшебна сила и че ще те изцерят, Тими. Казано между двама ни, той е най-проклетото място, където съм се навирал, и няма да се побоя да ти кажа, че сам аз съм здравата изплашен. Но да изживеем и това, а Тими?
— Щом казваш, Рори.
Но сега вече нито Тим, нито Рори можеха да решават, звън светлинния кръг се понесе тракане и бумтеж на барабани раздра тишината на нощта, отеквайки в колибите, докато се превърна в нескончаем шум. На групи от по двама-трима обитателите на селото се затътриха към кръга. Дори жените, охранявани отблизо от пазачите, забързаха със странната си разкрачена походка и бяха струпани на другия край на канала, който заобикаляше двореца. Никой не говореше и за Рори бе очевидно, че дори тези хора, запознати с ритуали от рода на сегашния, бяха изплашени.
Бумтенето на барабаните продължаваше, нарастващо по сила и скорост, докато Рори не почувствува как блъска в ушите му като чук. Забърза се спор между облечените в изсушена трева лекари край огъня и един от тях мушна копието си в пламъците. След още по-възбудено бръщолевене и диви ръкомахания започна странен танц. Единият от лекарите поведе останалите с несръчно, подскачащо движение, при което правеха три четири крачки напред, две назад и отново пак същото. Водещият носеше въже от трева, окичено с пера от папагали, и го влачеше по земята след себе си.
Сега бойците стояха прави и изплашени, поглеждайки със сведени очи към въжето в ръката на лекаря. Мускулите на ръцете и краката им потръпваха в нервни тикове и слюнка течеше от устата им. Успокояваха се едва след като водещият процесията ги отминеше. Скачащата процесия продължи пътя си край канала, докато достигна групата жени. За разлика от мъжете, те не се опитваха да прикрият страха си, а се кланяха и молеха на шаманите, през цялото време вперили като мъжете поглед във въжето. Все още нищо не се случваше и когато шаманите стигнаха до края на жените, те се върнаха при огъня, пред който проведоха ново съвещание.
Кралят, сега настанен върху инкрустиран стол и заобиколен от придворните си, стана и приближи до Баба и Рори.
— Всички ние сме много щастливи, прекрасни шанго, че никой от мъжете и жените на нашия народ не е причина за злото в меднокосия мъж. Да, господарю шанго, той е наистина прекрасен с кожата си с цвят на мляко и очите с цвят на хеманит. Сега Бора-Боро изпраща да доведат един мъж от ямата, тъй като не можем да струпаме вината на никого от нашите бойци. Ние сме радостни, че никой от нашия народ не е виновен за болестта на белия мъж. Така няма да стане нужда да пренесем в жертва някого от собствените си мъже.
— Не, Ваше величество — отвърна Рори на краля. — Аз съм виновен за неговата болест. Аз причиних раната.
Без да отговори на Рори, кралят, не забравяйки своето достойнство, изтича до мястото, където стояха жреците, и им заговори. По даден сигнал барабаните пак задумкаха и жреците тръгнаха към Рори със същото подскачане. Когато първият мъж спря пред него, Рори чу как барабаните задумкаха силно и изведнъж млъкнаха. В последвалата зловеща тишина той видя изплетеното от трева въже да се надига от земята, докато застана изправено във въздуха пред него, твърдо като дръжката на копие. Настъпи вцепенение сред шаманите и краля, които се бяха върнали да застанат пред Рори, и Баба му обясни:
— Сега те знаят, че ти си виновен за злото и са убедени, че не си му причинил раните от зла умисъл. Обикновено пострадалият се лекува, като се принесе в жертва виновният за болестта му, но ти не се бой, велики лорд Сакс. Ти не само си брат на шанго, но си невинен за всяко зло. Поради това Бора-Боро ще вземе мъж от ямата и ще прехвърли вината върху него. Цялата отговорност за раната ще бъде отнета от теб и сложена в сърцето на мъжа, когото ще заместим.
Дълго чакаха, главният шаман свали маската си и Рори с учудване видя как от оживотворената купчина суха трева се появи човешки образ. Беше лицето на старец, злобно и порочно, но очите бяха на мъж с висок интелект. Това бе единственият старец, който Рори видя в селото. Човекът дойде при Рори, който едва не повърна от вонята му, и забръщолеви нещо, което Рори не можа да разбере.
— Той казва — преведе кралят, — че иска да му се плати за излекуването на тоя слуга. Никога не е виждал коса с цвета на твоята и може да направи голяма магия с нея. Иска само един кичур.
Цената изглеждаше прилична и Рори закима с глава, при което старецът пристъпи до него и като измъкна изпод тревната си дреха нож, отряза кичур коса. Прокара я бавно между пръстите си и копринената й мекота явно му достави удоволствие, защото той се усмихна на Рори. След това отскубна къс трева от костюма си и внимателно завърза кичура, пристягайки го около токата на огърлицата си. Като погледна към Рори и кимна многозначително с глава, той започна да рови из разните дреболии на огърлицата си, докато накрая отбра един малък, чер кръгъл предмет, който откъсна и го връчи на Рори, като същевременно бръщолевеше и ръкомахаше.
— Бора-Боро ти прави чест, господарю — прошепна кралят на Рори. — Току-що ти подари един от тестисите на Амдула, главатарят на Карамангис, който беше много храбър мъж.
Рори се поклони с благодарност, опипвайки с погнуса жилавото парче. После мушна ръка в джелабата и го сложи в кожената торбичка, която носеше вътре. Сега разбра какво представляваха висулките по копията на мъжете и по огърлиците на шиите им. Коленичи до Тим и улови ръката му.
— Зле ли си, Тим?
— Почти не издържам вече, Рори, дай ми още малко от онова питие. То ме кара да спя и да забравя болките.
Рори нямаше време за отговор. От другата страна на селището се разнесе шум й четирима бойци домъкнаха сред осветения кръг един мъж. Макар да беше няколко години по-възрастен от тези избрани образци на селото, той беше силен, добре оформен мъж, но сега, при смъртната уплаха, трепереше от ужас. Никой не обръщаше внимание на писъците и стенанията му и барабаните пак задумкаха. Четиримата бойци го изтеглиха до мястото, където лежеше Тим, и го накараха да легне, провлачвайки пищялите му с копията си. Той се бореше, ала те упорствуваха, докато го принудиха да коленичи. Сам Рори бе коленичил до Тим и лицето му беше на няколко инча от наплашения дивак, който се взираше в него с обезумели от ужас очи, бърборейки несвързано.
Барабаните задумкаха с по-шумен и по-бесен ритъм и сега цялото племе запя силно и рязко. Не песен, а някакъв пронизителен писък без думи. Един от шаманите грабна мушнатото в огъня копие, нажежено до червено. Държейки го зад гърба си, той пристъпи към мястото, където лежеше Тим и с бързо движение, съвсем неочаквано за Тим и Рори, положи желязото върху откритата рана. Тим изпищя и се надигна, но двама от мъжете седнаха на раменете му, докато острието на копието обгори раната от двете страни. След като отстраниха копието от раната, шаманът заби още димящата стомана в тялото на коленичилия мъж, като го прокара от гръдния кош до слабините. Други двама от шаманите грабнаха тялото на жертвата и с ръце разтвориха туловището му, измъквайки вътрешностите, докато още живата жертва издаваше писъци. Като разтвориха напълно кухината на тялото, те го натикаха върху крака на Тим, обгръщайки раната. С лески от върба го пристегнаха плътно около краката на Тим, бързо, сръчно и ловко отделиха ръцете, краката и главата. Появи се мъж с дълго бяло платно, което шаманите нацепиха на тесни ивици и след това бинтоваха безглавия, безрък и безног труп върху краката на Тим, докато го скриха напълно, така че заприлича на огромен оток.
Образувайки с ръцете си носилка, младите мъже понесоха Тим, а Рори заедно с Баба и кралят проследиха подскачащата и подвикваща редица шамани. Пристигнаха до малка колиба, отделена от дворцовата сграда с няколко канала. Вътрешността бе осветена от димящата факла и разкриваше един удобен диван, покрит с животински кожи. Внимателно те положиха Тим на него. Последва нова консултация между шаманите и краля. Този път се присъедини и Баба.
— Казват, че мъжът трябва да остане няколко седмици — обърна се Баба към Рори, — докато трупът на убития загние и гнояса. Това е нужно, за да се изсмуче отровата от Тим. Ние ще трябва да го оставим, но аз се разбрах с краля да се отнесат към него с цялото уважение, което биха проявили към мен. Може би е най-добре да кажеш на Тим това, понеже те се канят да му дадат приспивателно. Тези младоци — Баба посочи двамата бойци — са определени да го обслужват. Те ще се грижат за него, все едно че е самият крал.
Рори коленичи до Тим.
— Тим, момко, чуваш ли ме?
Тим отвори очи.
— Рори, какво ми сториха? Онзи клет дявол, когото убиха и привързаха към мен. Ох, Рори, измъкни ме оттук. Махни това от крака ми.
— Не мога, Тим. Казват, че това ще те излекува, и ако те отведа, ти ще умреш тъй сигурно, както нощ следва деня. Ще трябва да те оставя тук, но ти не се безпокой, Тими. Баба се уговори с тях да се грижат за теб и те ще се отнасят внимателно към теб, Тими. Те искат да те спасят поради това, че имаш червена коса. Не зная какво е точно, ала имат някакво суеверие, свързано с цвета на косата ти. Няма дори да се безпокоя за теб и ще бъдеш обслужва, докато оздравееш. Ние ще се върнем по същия път и след няколко месеца ще те вземем. Дотогава ще бъдеш здрав и читав, авер. Не ги зная точно какво правят, но щом охотно се лишават от един човек, който струва десет фунта на брега, сигурно имат нещо наум.
— Тогава ще остана тук, Рори. Дълъг е пътят от Ливърпул до тази адска дупка, но ще остана и бога ми, ще оздравея. Ама не идвай да ми кажеш сбогом на тръгване. Може да се размекна. — Той направи плах опит да се усмихне.
Един от чернокожите пазачи повдигна главата на Тим и нежно забърса потта с чист парцал. Заглади червената коса на Тим назад и Рори видя как черните пръсти докосват лицето на Тим с благоговение. Другият донесе чаша и първият, положил главата на Тим върху коляното си, постави чашата до устните на Тим. Той я изпи и се отпусна в леглото.
— Не се тревожи за мен, Рори. Аз ще бъда екстра. Чувствувам се вече по-добре. Ще се видим скоро, Рори.
Тим затвори очи и Рори се измъкна на пръсти от колибата.