Ланс Хорнър
Рори Сатаната (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тялото на Елмира сутрин. Хашиш и опиум. Състоянието на Тим О’Тул се влошава. По пътя към града Саакс. Пътуването. Нрави.

Мъглата, бликаща откъм реката, забулваше всичко в кълбести парцали от сиви изпарения. Да не беше задушната влага, Рори спокойно би могъл да сметне, че се намира из мъгливите полета на Шотландия. Всичко бе просмукано от влага — дърветата, храстите, дори и самата шатра. А вътре в нея върху полираната повърхност струяха миниатюрни вадички. В този ранен утринен час горещината беше непоносима. Въздухът, по-влажен от напоен памук, задъхваше ноздрите. Тялото на Елмира до Рори се плъзгаше влажно при опитите й да се освободи от плътната му прегръдка. Време й беше да напусне леглото, но нежелаещ да остави топлината на тялото й, Рори я привлече към себе си, но плъзгавото й тяло се измъкна. Тя посочи към другия край на шатрата, където й махаше робинята на Баба.

— Не мисли, че искам да си отида — прошепна му Елмира. — Зная, че господарят би предпочел да се излежава с мен, но това е заповед на моя върховен господар, шанго. Той каза, че трябва да потеглим рано тази сутрин, затова си отивам, обаче нощес ще утоля жаждата ти.

Рори загледа с премрежени очи как се намъкна в робата и шалварите и се присъедини към момичето на Баба, което я очакваше зад вдигнатия край на шатрата отвън. Видя как Баба изрита влажния чаршаф и плъзна дългите си крака отстрани на дивана. Бавно, с неохота, Баба се изправи, протегна се с високо изпънати над главата ръце. При бледата светлина в шатрата изглеждаше като жива бронзова статуя. Пристъпвайки безшумно по дебелия килим, той протегна ръка да раздруса Рори, само за да установи, че Рори е с отворени очи.

— Ах, братко мой — усмихна се Баба и зъбите му проблеснаха, — снощи ти спеше. Чух те да хъркаш. Кажи ми, доволен ли си от Елмира? Ако ли не, ако имаш някакви оплаквания от нея, ще наредя да я накажат. Тя има само една цел в живота — да те задоволява. Миналата нощ ти не заспа изобщо, но снощи…

— Спах, Баба. Наистина спах. Аз не съм атлет, който да продължава с рекордите от миналата нощ.

— Уви, Рори, не знаеш как да получиш истинско удоволствие от една жена. Прекалено бързо се изчерпваш и свършваш. Ще трябва да те науча за цената на хашиша. — Той посочи към дългата тръбичка на табуретката край леглото му. — С една лула хашиш човек може да забави онова крайно потопяване В забрава, което пресушава всичките ни желания. — Той седна на ръба на кушетката до Рори. — Разполагаме с достатъчно време да ти обясня възвишеността на хашиша през някоя друга нощ. Сега обаче трябва да се приготвяме за тръгване. Искам да оставя между нас и Ринктъм Кясъл колкото се може повече мили преди падането на нощта.

Рори се съгласи. Ринктъм Кясъл му действуваше потискащо, както и всичко край него. Неспирното скимтене на робите в бараките го влудяваше. Разбира се, според Спаркс и Суза те бяха само животни, но дори и да бе така, заслужаваха по-добро отношение. Животни ли? Рори огледа Баба. Въпреки че цветът на Баба беше значително по-светъл от този на клетниците в бараките, все пак той беше негър. Майка му беше чиста суданка и макар бащата да минаваше за мавър, сигурно и той имаше примес от черния цвят. Е, може да е черен, помисли си Рори, но Баба не беше животно, освен ако човек не го таксува като великолепен самец, и то в най-благоприятния смисъл. Да, може би, но той си беше човек и съвсем не дивак. Рори съпостави красотата на килимите, мебелите и дрехите в шатрите с неприветливата покъщнина на Ринктъм Кясъл. При други обстоятелства, ако Рори трябваше да развлича Баба в Сакс, Баба също би го сметнал за дивак, и то за един от най-западналите.

Оставяйки се на услугите на биячите тази сутрин, той долови че бият водата така, че да не пристъпват плитчините на течението. След това закусиха богато под дърветата — кафе, плодове и хляб. Когато свършиха, шатрите бяха вече свалени, всичко бе опаковано в сандъци и кутии и по-голямата част натоварена на дълги канута, изтеглени на бамбуковия кей. Баба осведоми Рори, че няколко дни от пътуването щяха да прекарат по реката в канутата на кру. Трябваше да срещнат кервана на Баба на предварително определено място, където го чакаха, докато продаде робите си на Фредрик и Ринктъм.

Вече при кервана си Баба увери Рори, че ще живеят по-удобно, в по-добра шатра и обслужвани от повече слуги. И, намигна той на Рори, ако дотогава Елмира му стане скучна, ще вземе друга робиня да го обслужва. Макар че тя нямаше да бъде бяла колкото Елмира. Не, щеше да бъде черна, макар и не непременно грозна. Би ли възразил Рори срещу черно момиче? Не! А имал ли е някога преди такова? Само веднъж? Тогава имаше още на какво да се чуди Рори.

Въпреки че, обясни Баба, се считаше за отличие да имаш в харема си бели жени и мавритански момичета, те бяха повече или по-малко за декорация. Нищо повече. За истинското удоволствие нищо не можеше да се сравнява с едно черно момиче, а от всички чернокожи тези от малкото кралство Анкола от Уганда бяха най-добрите. Раждаха се със завряла кръв във вените. Вярно, такива трудно се намираха и бяха най-скъпи, но попаднеше ли човек на такава, никога не съжаляваше за парите, платени за нея. Баба подсвирна със стиснати устни. Две го очакваха в кервана му. Специално обучени, при това. Още една причина да потеглят, защото колкото по-скоро пристигнеха, толкова по-скоро Рори щеше да установи правдивостта в думите на Баба. Естествено, едната беше за него! Отсега нататък щяха да делят всичко. Според майката на Баба Рори щял да има положително влияние върху по-нататъшния живот на Баба. Да сподели с него едно момиче от Анкола не било нищо в сравнение с това, което Рори щял да направи за Баба. Нищо!

Тим ги очакваше на кея и когато видя, че Рори и Баба приближават, закуцука измъчено по пътеката да ги пресрещне.

Рори прегледа крака на Тим.

— Как се чувствуваш, Тими?

— Не е добре работата. Ще ме вземеш ли със себе си, авер?

— Тъй както си влачиш крака ли, Тим? Пътуването е дълго. По-добре е да останеш тук и си отпочинеш.

— За бога, авер, не ме оставяй в тази дяволска дупка — замоли го Тим. — Тъй не ме бива за стария Бастинадо. С този крак никога няма да видя палубата и въжетата — никога няма да ме вземе. А в тази адска дупка ще пукна за една седмица. О, хайде, авер, вземи ме с теб. Ще дойде време, когато ще умираш да размениш няколко думи на английски след цялото това шибано плямпане.

— Господ знае къде отиваме, Тим. Разбрах, че оттук до Саакс е около две седмици път, от които само първите няколко дни на канута. Ще можеш ли да издържиш? Ако можеш, иска ми се да те взема.

— Ще мога. Само ме гледай. Ще бъда наред, Рори, ала зарежеш ли ме при тоя миризлив португалец, всичко може да ми се случи. Сигурно ще свърша нафиркан в кръчмата му. Не ме оставяй, Рори — разрева се Тим.

— Мога да платя за престоя ти тук. — Рори си спомни за дадените му от Спаркс пари.

— За да ходя всеки ден до кея и да чакам завръщането ти. Ако ти трябва, тревожи се за мене, но как мислиш ще се тревожа аз, ако изобщо не се върнеш? Заради бога, вземи ме, Рори Махаунд. Ще се поболееш да бърбориш само с тях. Бога ми, той наистина е симпатяга! Не съм допускал, че ще кажа такова нещо за един проклет негър, макар че е по-симпатяга от онези двамата голи, издялкани от камък, дето прикрепят вратите на брега на Ливърпул.

Рори се замисли върху молбата на Тим. Да не би било зле да има един свой човек до себе си. Можеше да му домилее за английска реч… Кимна глава в съгласие.

— Ще го сторя, Тим, щом мислиш, че ще можеш да издържиш. Ще се радвам на компанията ти.

Дългата редица канута беше вече натоварена и потеглиха нагоре по реката, едно по едно, всяко карана от по десет момчета кру. Баба заемаше сам първото кану, излегнат в средата му под балдахин от черна козя кожа с ресни. Следващото кану, пригодено със същите удобства за Рори, по негово настояване се споделяше и от Тим. Първоначално Баба прояви неохота да допусне Тим в кануто на Рори, но когато Рори му обясни, че Тим не е само слуга, но и приятел, Баба склони, макар че изразът на лицето му показваше недоумение как едно лице може да бъде едновременно и слуга, и приятел. Все пак той прие обяснението и ето защо Тим се облягаше, полегнал на един матрак и подпрян с възглавници до Рори.

В началото на пътешествието им всяко прикритие от слънцето изглеждаше ненужно, тъй като буйната тропическа растителност и особено дърветата, преплели се като дъга над тясната река, ги скриваха в сянка, оформяйки мрачен тунел от зеленина. Жерави стояха край бреговете и хиляди малки птички с цвета на диаманти проблясваха сред клоните. Полупотъналите дънери се превръщаха на крокодили, а криволичещи вълнения маркираха пътя на водни змии. Денем Африка приличаше на свят от влечуги — от огромните крокодили до дребните гущери и жаби. Беше свят, бликащ от живот, избуяващ от тинята и калта на реката. Огромни лиани опасваха дърветата и понякога някоя от тях се раздвижваше, плъзгаше с блещукане люспестата си обвивка и изчезваше в зеления здрач с грациозността на змия. Ала извън водните влечуги и птиците във въздуха имаше и друг свят — злокобен, бръмчащ досаден и съкрушителен, който хвърчеше, бръмчеше, кацваше, хапеше и отравяше. Огромни, пъстро-зелени мухи се прилепваха в плътта и щом някой от тези паразити успееше, това бе знак за другите да нападнат. Комари бръмчаха из въздуха и пробождаха със стоманени игли, които пробиваха дрехите и оставяха петънца кръв. Все пак дебелите вълнени бурнуси, които първоначално се струваха на Рори задушаващи, сега се оказаха незаменими, тъй като комарите не можеха да пробият здравите им нишки. Мазането с оцет пазеше до известна степен лицето и ръцете и сега Рори напълно оцени метличката против мухи, която му беше дал Баба. Постоянното й размахване мигновено обезкуражаваше насекомите. Много чудно, ала момчетата кру, макар и съвсем голи, като не се взема предвид мокрото парче плат върху слабините, не се притесняваха никак. Мухите покриваха телата им и комарите бръмчаха над тях, а те не ги пропъждаха. Едва по-късно Рори узна за имунитета, който черната им кожа бе изградила в течение на поколенията кру, пътували по реката.

Следващите канута бяха натоварени с шатрите и тяхната мебелировка, Включително придружвачите, които Баба бе довел със себе си. Скоро, заяви Баба, щяха да се присъединят към главния керван, очакващ ги зад мочурливата почва на делтата. Там щяха да се разполагат много по-удобно отколкото можеше да се предложи на Рори в Ринктъм. Щяха да яхнат коне и оттам пътуването до Саакс щеше да премине върху твърда почва. Много нощи щяха да гостуват на местните главатари, крале, емири или други вождове на местни племена. Всички те бяха източници на доставките на Баба и очакваха полугодишните му обиколки и пътувания до крайбрежието с подбор роби, защото знаеха, че той не би приел нищо, освен първокачествена стока.

Когато слънцето достигна своя зенит, спряха при една гъмжаща от насекоми плитчина, още повече неприятна поради пясъчните бълхи. Там хапнаха набързо — мазен кускус, сготвен предната нощ, булгур, преглъщан със свръхусилия, ако не се промие с глътка вода от хладните кози мехове. После пак потеглиха. Рори се дивеше на издръжливостта на момчетата кру, които без да почиват гребяха ритмично с веслата. Когато прокрадващият се през дърветата полумрак се смеси с черно зеления здрач на деня, спряха пак, този път на малка тревиста полянка, стигаща до ръба на водата. Явно тя представляваше постоянна спирка, тъй като тук имаше груби, покрити с палмови листа навеси и каменно огнище. Вечерята им беше топла, а с нея пиха ментов чай, горещ и ароматизиран. Без да се събличат, потърсиха прикритието на шатрите и спаха, докато ги разбуди яркото утринно слънце.

Следващият ден по реката доказа ефикасността на зеления таван, тъй като не след дълго минаха от прикритието на дърветата на открит път, където слънцето ги поразяваше безмилостно. Дърветата над главите им се разделиха, за да пропуснат светлината, и с напредването по реката растителността губеше първобитното си великолепие и се разреждаше. Минаха покрай селца, построени нестабилно на колове върху реката. Деца и жени с провиснали гърди им махаха, обаче видяха малко мъже. Едва по-късно Рори научи, че по-голямата си част от времето мъжете прекарваха под закритието на големите колиби, оставили работата на жените. Мъжете бяха бойци и единственият смисъл на съществуването им беше да пазят селото си и да нападат други поселища, за да пленяват роби. Враждите между племената и дори между отделните поселища се поощряваха от местните главатари. Всяка черна плът представляваше храна за робската воденица и дребните вождове не можеха да запълнят понякога нарядите си дори с членове на собствените си родове, когато набезите им не покриваха достатъчно първокачествената стока, която да удовлетвори било собствената им алчност, било исканията на роботърговците.

След уморително гребане през целия ден прекараха втората нощ в лагер, подобен на този от първата нощ. Рори се събуди от продължителни тревожни писъци, продиращи нощта откъм замиращия огън, където се биеха двама мъже.

Като ги приближи, той разпозна двама от младежите кру, които се биеха с веслата си. Тя бяха направени от твърдо като желязо асагеево дърво и представляваха опасно оръжие. И двамата си нанасяха вулгарни обвинения. Рори беше изненадан, че Баба, който явно бе дошъл преди него на конфликта, не направи усилие да спре боя.

— Това е въпрос на чест — обясни Баба на Рори. — Бият се за друго момче. Това е борба на живот и смърт. Всички те си имат жени и деца в Ринктъм Кясъл, но си имат своите „съпруги“ и сред по-младите лодкари. Всъщност за тях тези бракове са дори по-обвързващи, отколкото с жените им в Ринктъм, тъй като по-голяма част от времето си прекарват извън къщи. От това, което си подвикват един на друг, изглежда, че единият от тях се е събудил нощес, за да установи, че неговото момче го няма. Разтърсва се из лагера и открива момчето да спи при друг мъж. Виж ги! Бият се безмилостно. Ха, ето че боят свърши и победителят си е извоювал съпругата.

Докато говореше, Рори видя как едното весло едва не откъсна врата на един от мъжете.

Направлявано от дивашката мощ и силната ръка и рамене на гребеца, веслото поразяваше като сабя. Жертвата се строполи, а победителят, присягайки се надолу, изтръгна детеродните органи на умиращия, след което ги хвърли към изплашеното момче, което ги гледаше. Думите му бяха непонятни за Рори, ала той не се нуждаеше от преводач, за да ги разбере:

— Е, щом толкова го искаш, на ти го. — После, сред порой от обвинения от едната страна и молби за прошка от другата двамата сграбчиха мъртвеца за краката и го затъркаляха в мрака.

— Останахме с един гребец по-малко — сви рамене Баба и придружи Рори до шатрата. — Но това няма значение. Мъжът, който си възвърна момчето тази нощ, утре ще работи двойно по-усърдно. Ще иска да го смае със силата и издръжливостта си. По време на едно пътуване преди две години изгубих четирима кру. Всички си падаха по момчето на главния кормчия — едно ухилено хлапе, флиртуващо непрестанно с другите мъже. Но въпреки всичко канутата продължаваха пътя си, докато пристигнахме в Ринктъм, и там той накупи толкова мъниста за момчето си, че то едва можеше да върви под тежестта им. Ела да спим.

На следващата сутрин Рори и Тим тръгнаха извън лагера да се облекчат сред храстите. Наблизо забелязаха конусовидна земна маса на височина колкото човешки ръст, върху която бе проснат трупът на мъртвия кру. Той представляваше блестяща маса, покрита от мравки, които вече бяха изяли плътта на краката, разкривайки белите кости.

Същия ден по пладне достигнаха широка савана с висока трева, осеяна със странни на вид баобаби. Високите цилиндрични стволове изглеждаха прекомерно големи за тънките клони, сякаш бяха изтръгнати от земята и побити с корените нагоре. След сочната зеленина по реката всичко изглеждаше чисто и светло. Ята от пъстри пеперуди отразяваха блещукащата светлина по ниските цъфнали храсти, усещаше се и лек ветрец, който освежи лицата им. Под сянката на дърветата те пристигнаха при едно селище от шатри, много по-уредено от това, което Баба бе построил при Ринктъм Кясъл.

Стотина мъже, различаващи се по цвета си от бледо кремави до абаносово черни, ги очакваха край пясъчния нанос, в който заораха канутата. Пискливите им приветствени крясъци, подчертани от градушка от изящните дълги мускети, накараха вързаните коне да заскачат и зацвилят. Канутата ги стовариха колкото се може по-близо до брега, където десетки ръце изнесоха Баба на брега и по негово кимване, върнаха се да вземат и Рори. Пътуването с канутата бе свършило и видът на конете подсети Рори за Тим. Полегнал върху дюшек на дъното на едно кану, той не беше страдал особено, но Рори се боеше, че на гърба на коня ще бъде съвсем различно, защото бе сигурен, че Тим никога през живота си не бе виждал коне дори на картинка.

Баба бе изчакал Рори да слезе на брега и сега пристъпи да тръгне с него. С жест на ръката си той посочи шатрите.

— Е, братко, тук ще разполагаш със собствена шатра, без да става нужда да споделяш моята. — Баба посочи една черна шатра, незначително по-малка от тази, на която се вееше семейният му флаг. Но при изговарянето на думите Рори долови и забеляза горчивината на израза му.

— Предполагам, че сам ще се чувстваш по-удобно. — Рори също се чувствуваше наскърбен поради раздялата с Баба. Близостта им, когато бяха споделяли една палатка, го беше радвала, и трябваше да признае, че се наслаждаваше на Елмира повече, когато чуваше пъшканията на Баба под неговата жена.

— Не мисля за удобството си, братко, а за твоето. Що се отнася до мен, аз се радвам на присъствието ти. Насладата ми нараства, когато долавям малките звуци на твоето щастие. Когато те слушам задъхан и чувам стенанията и молбите на Елмира, това усилва настървението ми и доволството ми, че си щастлив. Да, ще се чувствувам самотен в шатрата си, макар че имам право на избор между четири робини, вместо две.

— Аз също се чувствувам самотен, Баба, защото ако ти си се радвал на моите стонове, аз също се наслаждавах на твоите. Пък и аз също се чувствувах по-щастлив край теб. Ти си всичко, каквото имам в Африка, а Африка е странен кът. Понякога ме плаши, но когато ти си край мен, аз съм спокоен. Ще дойде време, когато ще се разделим. Моят път ще води в една посока, а твоят в друга. Когато този ден настъпи, ще жадуваме да сме заедно. Затова, освен ако не настояваш да ме прогониш, аз бих предпочел да остана с теб.

— Благословен Аллах! Наистина ли го мислиш, Рори? Не се мъчиш само да бъдеш вежлив?

— Наистина, Баба.

Баба поклати глава.

— Трудно ми е да повярвам на думите ти, макар да зная, че са искрени. Имал съм много отношения с бели хора и макар че те ми вършат услуги, наричат ме „Ваше височество“, салютират ме с оръдейни изстрели, поднасят ми дреболии, с които искат да ми въздействуват, и дори сядат с мен на масата ми, Рори, не забравям, че те само обмислят.

— Какво значи това, Баба?

— Те мислят: ето един чернокож, който се счита за нещо специално. Добре, ще си направим майтап с него и ще му внушим същото. Обаче знаем, че той е само един черен негър и понеже носи нещо, от което ние се интересуваме, ще го третираме като равен с нас. Ще му дадем няколко ярда манчестърски памучен плат, щампиран с ярки цветове, защото негрите харесват именно това. Ще го натъпчем с евтини железарии и немски огледала. Ще му дадем и малко мъниста, за да ги отрупа по косата и по гривните на носа си. Ще му направим гаргара със стари боклуци. След това ще го отрупаме с ласкателства и ще му позволим да се храни с нас, ала през цялото време ще знаем, че сме по-добри от него, защото нашите кожи са бели, а неговата е кафява. Така мислят те, Рори, и аз ги мразя за това. Вероятно бих мразил и теб, ако твоето име не беше същото като моето и ако някои древни богове на Африка не бяха предсказали идването ти.

Рори протегна ръката си успоредно с тази на Баба и ги сравни.

— Виждам две ръце, Баба — бавно каза той. — Всяка от тях има пет пръста, всеки пръст има нокът. Управляват ги еднакви мускули и сухожилия. И двете ръце са силни, когато стиснат сабя, и нежни, когато опипват жена. Тези ръце могат да управляват кон, могат да завържат възел, могат да стрелят с пушка, могат да опипат най-нежните и най-потайни части на женското тяло. Виждам само една разлика в тях.

— Цветът им? — Очите на Баба се бяха приковали в ръцете на Рори.

— Да, цветът. Кожата на моята ръка е бяла, а твоята кафява. Кой би разбрал коя е по-добрата? Статуята от мрамор или тази от бронз? Древните гърци са дялали статуите си от мрамор, но са ги отливали и от черен бронз. И едната била еднакво прекрасна, колкото другата. Поради това не виждам защо кафявата ръка да е по-малко значителна от бялата. И двете ръце са на мъже. Затова, господарю на Саакс, нека да постъпим като в моята страна. Виж, ръката ми търси твоята. Аз сграбчвам ръката ти и в ответ ти сграбчваш моята. — Той присегна към ръката на Баба и ревностно я разтърси. — Стар обичай, загубен в историята, а когато един мъже се ръкува с друг мъж, това се счита за доверие. Това би могло също така ида бъде клетва за вярност. Би могло да означава безгранично доверие. Не бяла ръка се ръкува с черна ръка, Баба. Моята ръка се ръкува с твоята.

— Благодаря ти, братко — ръката на Баба сграбчи тази на Рори.

Рори се изненада, откривайки сълзи в очите на Баба.

— Проклетите мушици! — отри очите си Баба, — влизат право в окото на човека.