Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (9)

IX. ЗЛОЩАСТНИЯТ ЧЕТВЪРТЪК

Едно нещо можеше със сигурност да се каже за Тед. Умееше да готви. Закуската, която сервира пред Боби — яйца на очи, препечени филийки и хрупкав бекон — беше по-вкусна от закуските, които му приготвяше майка му досега (специалитетът й бяха огромни безвкусни палачинки, които сервираше обикновено със сироп), и беше по-добра от всичко, което беше опитвал в ресторанта на „Колонията“. Проблемът беше, че Боби нямаше апетит. Спомняше си съвсем ясно съня, но знаеше също, че това беше един кошмар и че вероятно беше плакал, докато беше сънувал. Когато се беше събудил, възглавницата му беше влажна. Сънят обаче не беше единствената причина, поради която се чувстваше депресиран. Сънищата все пак не бяха истински. Заминаването на Тед обаче беше истинско. Той си отиваше завинаги.

— Направо от „Ъгловият джоб“ ли ще си заминеш? — попита Боби, докато възрастният човек сядаше на масата. — Така ще направиш, нали?

— Да, така ще е най-безопасно. — Започна да се храни без особен апетит. Значи и той не се чувстваше добре. Боби се радваше, че е така. — Ще кажа на майка ти, че брат ми в Илинойс се е разболял. Това й стига.

— С Голямото сиво куче ли ще пътуваш? Тед се засмя.

— Вероятно с влак. Вече съм доста богат, нали знаеш?

— С кой влак?

— По-добре е да не те запознавам с детайлите, Боби. Това, което не знаеш, няма да можеш да кажеш и няма да могат да те принудят да им го кажеш.

Боби помисли върху последните му думи.

— Нали няма да забравиш за картичките? — попита. Тед набоде парче бекон на вилицата си и после го остави обратно в чинията.

— Навсякъде има картички. Обещавам. А сега, хайде да не говорим повече за това.

— Тогава за какво ще говорим?

Тед се замисли и после се усмихна. Усмивката му беше искрена и широка. Когато се смееше, Боби разбираше как точно е изглеждал, когато е бил на двайсет.

— За книги, разбира се — отвърна Тед. — Ще си говорим за книги.

Денят се очертаваше да бъде неописуемо горещ. Беше ясно още в девет часа сутринта. Боби помогна да измият и да избършат чиниите и после седнаха в гостната, където включеният вентилатор правеше героични усилия да раздвижи въздуха. Започнаха да си говорят за книги, или по-скоро Тед говореше за книги. Тази сутрин, необезпокояван от развръзката на мача Албини-Хейууд, Боби слушаше с интерес. Не разбираше всичко, което казваше възрастният човек, но му стана ясно, че книгите създават свой свят и това не беше библиотеката в Харуич. Библиотеката беше вратата към този свят.

Тед говореше за Уилям Голдинг и за това, което той наричаше „деутопична фантазия“, за „Машината на времето“ на Хърбърт Уелс, като направи връзка с момчетата на острова на Голдинг. Говореше за „единствените извинения на литературата“, които се опитваха да изследват невинността и опита, доброто и злото. В края на тази импровизирана лекция спомена една книга на име „Заклинателят“, която се опитваше да обясни и двата въпроса („в по-популярния им контекст“), и след това млъкна. Тръсна глава като че ли искаше да я прочисти.

— Какво има? — Боби отпи от своята безалкохолна бира. Не му харесваше, но беше единственото безалкохолно питие в къщата им. Освен това беше студено.

— Какви ги говоря? — Тед прокара ръка през челото си все едно изведнъж го беше заболяла главата. — Тази още не са я написали.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Обърках се. Защо не излезеш навън за малко? Поразтъпчи се. Иска ми се да полегна. Снощи не можах да спя.

— Добре. — Боби реши, че малко чист въздух — дори и топъл чист въздух — няма да му навреди. И въпреки че му беше интересно да слуша какво му говори Тед, в един момент започна да му се струва, че стените на апартамента ще паднат върху него. Предположи, че се чувства така, защото Тед си заминаваше. Сега в главата му се въртеше само една фраза: „Знам, че си заминава.“

После, когато отиваше да вземе бейзболната ръкавица от стаята си, си спомни, че щеше да даде ключодържателя на Каръл и по този начин да й покаже, че има сериозни намерения. Спомни си и за Хари Дулин, Ричи О’Мийра и Уили Шърман. Те също щяха да са навън, някъде там и ако го срещнеха, щяха да го пребият. За пръв път от два дни насам на Боби му се прииска Съли-Джон да беше тук. Съли беше малко момче като него, но беше твърд. Дулин и приятелите му щяха да го пребият, но той щеше да им го върне. За съжаление Съли беше на лагер.

Боби никога не се беше замислял, че може да си остане вкъщи, но не можеше цяло лято да се крие от тях. Въпреки всичко, когато излезе навън, си напомни да внимава и да се оглежда за тях. Ако забележеше, че се приближават, нямаше да има проблем.

Без да забравя за момчетата от „Сейнт Гейб“, той излезе навън. Вече не мислеше за ключодържателя — неговия специален сувенир от там долу. Беше го забравил на полицата до четката си за зъби в банята, където го беше оставил миналата вечер.

* * *

Обиколи почти целия Харуич — от Броуд Стрийт до парка „Комънуелт“ (момчетата от „Сейнт Гейб“ не бяха на игрище „В“; там сега играеха мъжете от Американския легион), от парка до градския площад, от площада до железопътната гара. Докато Боби стоеше до павилиона за вестници край гарата и разглеждаше списанията (негов собственик беше господин Бъртън и понякога му позволяваше да ги разглежда), градската свирка се задейства и стресна и двамата.

— Господи пресвети! Какво му става на това нещо? — попита господин Бъртън. Като се стресна, той разсипа на пода няколко пакетчета дъвки и сега ги събираше. — Още няма единайсет и половина!

— По-рано е, разбира се — съгласи се Боби и малко след това остави павилиона зад себе си. Списанията вече не представляваха интерес за него. Продължи да върви по Ривър Авеню и се спря при пекарната „Тип-Топ“, за да си купи половин филия от вчерашния хляб и да попита Джорджи Съливан какво прави Съли.

— Добре е — отговори по-големият брат на Съли-Джон. — Във вторник получихме картичка. Пише, че му липсва семейството и че иска да се прибере. В сряда получихме още една картичка, в която пише, че се учи да се гмурка. В днешната пише, че си изкарва страхотно и иска да остане там завинаги. — Той се засмя. Беше двайсетгодишен ирландец с големи ирландски ръце и широки рамене. — Може да му се иска да остане там завинаги, но на мама ще й домъчнее за него. С този хляб патиците ли ще храниш?

— Да, както обикновено.

— Не ги оставяй да те клъвнат по пръстите. Проклетите патици от реката носят разни болести. Те…

Часовникът на градския площад започна да отброява дванайсетте удара за обяд, въпреки че до тогава оставаха двайсет и пет минути.

— Какво става днес? — попита Джорджи. — Първо свирката се обади по-рано, а сега и скапаният часовник.

— Може да е от жегата — рече Боби. Той го погледна подозрително.

— Е, и това е някакво обяснение все пак.

„Да — помисли си Боби, — и е много по-безопасно от някои други, които мога да ти дам.“

* * *

Боби продължи по Ривър Авеню, като похапваше от хляба. Докато успее да намери пейка край река Хюситоник, от филията беше останало само половината. От тръстиките наизлизаха патици и започнаха да се приближават към него. Той начупи филията и подхвърли няколко парчета във водата. Както обикновено беше учуден от начина, по който патиците се бутаха и лакомо се нахвърляха на парчетата хляб.

След известно време му се доспа. Погледна към повърхността на водата, където слънчевите лъчи се отразяваха и приятно блестяха, и очите му започнаха да се затварят. Предишната нощ беше спал, но сънят му го беше разстроил. Сега вече се беше унесъл с шепи, пълни с натрошен хляб. Патиците изядоха каквото беше останало на земята и после се приближиха бавно към него. В дванайсет и двайсет градският часовник удари два часа, което накара хората в центъра да поклатят глави и да се запитат накъде върви светът. Боби вече спеше и не забеляза сянката, която падна върху него.

— Хей, хлапе.

Гласът беше тих и напрегнат. Той се сепна, изплашен, а ръцете му се разтвориха и разпиляха останалия хляб. Отново започна да усеща змиите в корема си. Уили Шърман, Хари Дулин или Ричи О’Мийра не бяха тук, но Боби си помисли, че щеше да е по-добре, ако се беше появил някой от тях. Дори и тримата заедно. Да те набият не беше най-лошото нещо, което можеше да се случи. Съвсем не беше най-лошото нещо. Господи, защо трябваше да заспива?

— Хлапе.

Патиците стъпваха по краката на Боби и се радваха на изпопадалия хляб. Притискаха се в глезените му, но той почти не ги усещаше. Можеше да види сянката от главата на мъж на тревата пред себе си. Мъжът стоеше зад него.

— Хлапе.

Бавно и уплашено Боби се обърна. Палтото на мъжа щеше да е жълто, а нарисуваното червено око на него щеше да го зяпа.

Но мъжът, който стоеше зад него, беше облечен в летни дрехи. Якето му се издуваше напред от малко коремче, което един ден щеше да се превърне в голям корем, а Боби си помисли, че не винаги го е имал. Сега не усещаше сърбеж в очите си, а погледът му не беше замъглен… но по-важното беше, че това не бе някакво същество, което се опитва да прилича на човек; това си беше човек.

— Какво? — попита той намусено. Все още не можеше да повярва, че е заспал по този начин. — Какво искаш?

— Ще ти дам два долара, ако ме оставиш да ти духам — каза мъжът в летните дрехи. Той бръкна в джоба на якето си и извади портфейла си. — Можем да се скрием зад онези дървета. Никой няма да ни види, а и на теб ще ти хареса.

— Не — отвърна Боби и се изправи. Не беше съвсем сигурен за какво говори мъжът с летните дрехи, но все пак имаше някаква бегла представа. Патиците се отдръпнаха, но хлябът беше много примамлив и те отново се върнаха край пейката около гуменките на Боби.

— Трябва да се прибирам. Мама…

Мъжът се приближи, като все още държеше портфейла си. Изглеждаше решен да получи това, което искаше.

— Ти не трябва да правиш нищо. Аз ще ти го направя на теб. Какво ще кажеш? Ще ти дам три долара. — Гласът на мъжа трепереше. Все едно ту се смееше, ту хленчеше. — С три долара можеш да ходиш на кино цял месец.

— Не, наистина, аз трябва…

— Ще ти хареса. На всичките мои момчета им харесва. — Той се пресегна към Боби, а момчето си спомни как Тед го беше хванал за рамото, как беше поставил ръка на врата му, как го беше придърпал към себе си толкова близо, сякаш искаше да го целуне. Това сега не беше същото… и същевременно беше. Беше същото по някакъв свой начин.

Без да се замисля, се наведе и сграбчи едната от патиците. После я вдигна и я запрати към мъжа. Той изкрещя, изпусна портфейла си и вдигна ръка, за да се предпази.

Боби побягна.

Минаваше през градския площад, когато забеляза обявата, закачена на телефонната кабина пред магазина за бонбони. Той се приближи към нея и я прочете с нарастваш ужас. Не можеше точно да си спомни съня от миналата нощ, но в него имаше нещо подобно. Беше сигурен в това.

„Този ден не е от добрите“ — помисли си Боби и изгледа ръката си, която се пресегна и откъсна обявата от телефонната кабина. През стъклата на кабината видя синя опашка на хвърчило, която висеше от една крушка от светлинната реклама на киното. „Този ден съвсем не е добър. Не трябваше да излизам от апартамента. Даже въобще не трябваше да ставам от леглото тази сутрин.“

Телефонът беше същият като на обявата за кученцето, с тази разлика, че Боби не знаеше в Харуич да има подобна телефонна централа ХЮситоник. Някои от цифрите бяха от ХАруичката телефонна централа. Имаше цифри и от КОмънуелт, но ХЮситоник? Тук нямаше такава централа, както нямаше и в Бриджпорт.

Той смачка обявата и я хвърли в кошчето с надпис:

ПАЗЕТЕ ГРАДА НИ ЧИСТ на ъгъла, но на другата страна на улицата намери още една обява. Малко по-надолу откри трета, закачена на пощенска кутия. Скъса ги. Отрепките или бяха съвсем наблизо, или вече се бяха отчаяли. Днес Тед не биваше да излиза навън. Боби трябваше да му го каже. И трябваше да се приготви да избяга. Това също трябваше да му го каже.

Момчето мина напряко през парка, като не спираше, и беше толкова замаяно от тичането, че едва чу как някой го извика.

— Боби…

Спря се и погледна към дърветата, където Каръл го беше скрила, когато се беше разплакал. Щом отново чу името си, разбра, че това е нейният глас.

— Боби, ако си ти, моля те, помогни ми…

Той зави от циментовата пътека и се наведе, за да се промуши под клоните на дърветата. Това, което видя там, го накара да изпусне бейзболната си ръкавица. Тя беше модел „Алвин Дарк“ и после, когато се върна да си я вземе, вече я нямаше. Боби си помисли, че някой просто я беше свил, но какво от това? През този ден неговата скапана бейзболна ръкавица беше последното нещо, което би го притеснило.

Каръл седеше под същата елха, под която го беше прегърнала. Беше долепила краката до гърдите си. Беше смъртнобледа. Под очите й имаше черни кръгове, които я правеха да изглежда като миеща мечка. От носа й течеше кръв. Лявата й ръка беше прилепена до диафрагмата й под онази част от роклята й, която след някоя година щеше да бъде изпълнена от гърдите й. С дясната си ръка притискаше лакътя на лявата.

Беше облечена с къси панталонки и блуза с дълъг ръкав — от тези, които обличаш през главата. После Боби щеше да обвини за всичко, което се случи, скапаната й блуза. Вероятно я беше сложила, за да се предпази от слънцето. Това беше единствената причина да облечеш блуза с дълъг ръкав в толкова горещ ден. Дали я беше избрала сама, или госпожа Джърбър я беше накарала да я облече? А имаше ли значение? „Да — щеше да си помисли Боби, ако имаше време да мисли. — Разбира се, че има значение.“

Но сега блузата с дългите ръкави не беше от значение. Единственото нещо, което виждаше в този момент, беше лявата ръка на Каръл. Тя изглеждаше така все едно се държи на две рамена.

— Боби — каза тя и го погледна с насълзени очи. — Те ме нараниха.

Беше изпаднала в шок. Той също изпадна в шок и се остави на инстинктите си да го водят. Затича се към нея и се опита да я вдигне, но тя извика от болка. Господи, какъв вик!

— Ще изтичам да повикам някой — рече той и я пусна. — Ти просто стой тук и не се движи.

Тя поклати внимателно глава, като се опитваше да не движи рамото си. Сините й очи бяха станали почти черни от страх и болка.

— Не, Боби. Не ме оставяй тук сама. Какво ще стане, ако се върнат? Какво ще стане, ако се върнат и ми сторят нещо по-лошо? — Някои неща от това, което му се беше случило през този топъл четвъртък, му се губеха, но това, което ставаше сега, беше съвсем ясно: как Каръл се обърна и го попита: „Какво ще стане, ако се върнат?“

— Но… Каръл…

— Аз мога да вървя. Ако ми помагаш, ще се справя. Боби я подхвана нежно през кръста, като се надяваше тя да не изкрещи отново. Онзи вик беше ужасен.

Каръл бавно се изправи на крака, като се подпираше на ствола на дървото. Докато се изправяше, лявата й ръка помръдна. Смешното двойно рамо над лявата ръка изщрака. Тя изстена, — но този път не извика.

— По-добре стой неподвижна.

— Не. Искам да се махна оттук. Боже, как боли! Сега вече, когато се беше изправила, всичко изглеждаше по-добре. Двамата излязоха от дърветата, движейки се бавно като двойка, която се готви да мине под олтара. Сега му се струваше, че е още по-горещо, а слънчевите лъчи — още по-ослепителни. Боби се огледа, но не видя никого. Някъде из парка няколко малки деца (вероятно Спероус и Робин от къщата „Стърлинг“) пееха, но около игрищата за бейзбол нямаше жива душа: нито деца, нито майки с колички, нито полицай Реймър, който, ако беше в добро настроение, им купуваше сладолед или фъстъци. Всички се бяха изпокрили от жегата.

Двамата продължаваха да вървят бавно по пътеката, която щеше да ги изведе на ъгъла на Комънуелт и Броуд Стрийт, като Боби придържаше внимателно Каръл през кръста. По Броуд Стрийт също не се виждаха хора. Паважът се беше нагрял като пещ. Не се забелязваше дори един пешеходец или движеща се кола.

Вървяха по тротоара и Боби щеше да я попита дали ще могат да минат от другата страна на улицата, когато Каръл заговори. Гласът й беше съвсем слаб.

— Боби, ще припадна.

Той я погледна ужасен и видя как очите й започнаха да се движат, докато вече се виждаше само бялото. После тя залитна напред, а след това назад като отсечено дърво. Боби се наведе, без да се замисля, и я подхвана през кръста и над коленете. Беше застанал от дясната й страна и успя да го направи, без да докосне отново лявото й рамо. Дори и припаднала, Каръл продължаваше да придържа лявата си ръка неподвижна.

Каръл Джърбър беше висока колкото Боби, може би малко по-висока, но тежеше колкото него. Не беше възможно да я носи по Броуд Стрийт, но когато хората изпаднеха в шок, бяха способни на много неща. Боби я носеше под горещото юлско слънце и дори не се препъваше. Никой не го спираше, никой не го питаше какво става с момиченцето, никой не се опитваше да му помогне. Чуваше колите по Ашър Авеню, но тази част на града беше като Мидуич от филма, където всички бяха заспали.

Не се беше сетил да отнесе Каръл при майка й. Апартаментът на семейство Джърбър беше нагоре по хълма, но това не беше причината. Боби се беше сетил само за Тед. Трябваше да я занесе при него. Той щеше да знае какво да направи.

Неговата свръхестествена сила започна постепенно да го напуска, докато се качваше по стълбите на верандата. Спъна се и рамото на Каръл отново помръдна. Тя стисна ръката си и извика. Очите й се отвориха.

— Почти стигнахме — прошепна й той с глас, който не приличаше на неговия. — Почти стигнахме. Извинявай, но се спънах…

Вратата се отвори и на прага се появи Тед. Беше облечен в сиви панталони и раирана тениска. Тирантите му висяха надолу до коленете. Изглеждаше притеснен и загрижен, но не и уплашен.

Боби успя да изкачи последното стъпало на верандата залитна назад. За момент си помисли, че ще падне и ще и разбие главата на циментовата пътека. Тогава Тед го сграбчи и го задържа.

— Дай ми я.

— Мини от тази страна — каза Боби. Ръцете му трепереха, а раменете му сякаш горяха. — От другата страна я боли.

Тед заобиколи момчето и застана до него. Каръл ги гледаше, а пясъчнорусата й коса се спускаше покрай китката на Боби.

— Те ме нараниха — прошепна тя на Тед. — Уили… Помолих го да не го правят, но той не ги спря.

— Не говори — отвърна възрастният мъж. — Ще се оправиш.

Той я пое от Боби колкото можа по-внимателно, но не спяха да задържат лявото рамо неподвижно. Двойното рамо се раздвижи под бялата блуза. Каръл изстена и после се разплака. От лявата й ноздра се спусна капчица кръв.

За момент Боби си спомни нещо от съня от миналата нощ: окото. Червеното око.

— Боби, задръж вратата.

Той го направи. Тед пренесе Каръл през антрето и после влезе в апартамента на семейство Гарфийлд. Точно в този момент Лиз Гарфийлд слизаше по металните стълби, които отиваха към такситата на автобусната спирка с Харуич. Движеше се като инвалид. От двете й ръце висеше по един куфар. Господин Бъртън, собственикът на павилиона за вестници, точно в този момент беше застанал на вратата и пушеше цигара. Той гледаше как Лиз слиза по стъпалата, как вдигна воала на шапката си и бърше лицето си с голяма носна кърпа. Всеки път, когато докосваше лицето си, тя потреперваше. Беше сложила много грим, но гримът не помагаше, а само привличаше вниманието към това, което се беше случило с нея. Воалът вършеше по-добра работа, въпреки че скриваше само горната част на лицето. Сега тя отново го спусна. Приближи се към едно от трите свободни таксита, а шофьорът излезе, за да й помогне с куфарите.

Бъртън се зачуди кой я е подредил така. Надяваше се, че който и да е, сега го обработват с палките си двамата яки полицаи. Човек, който би направил нещо подобно на жена, заслужаваше такава съдба. Човек, който би направил нещо подобно на жена, не заслужаваше да се разхожда свободно по улиците. Такова беше мнението на Бъртън.

 

Боби си мислеше, че Тед ще постави Каръл на дивана, но той не го направи. В гостната имаше един фотьойл и Тед седна там, като я държеше в скута си. Държеше я така, както Дядо Коледа държи децата в магазина за играчки, седнал в своя голям трон.

— Къде другаде те удариха? По рамото ли?

— Удариха ме в корема и отстрани.

— От коя страна?

— Отдясно.

Тед внимателно повдигна блузата й от тази страна. Боби ахна, като видя синината. Той веднага позна формата на бейзболна бухалка. Знаеше чия беше бухалката: на Хари Дулин, който си представяше, че е Робин Худ. Той, Ричи О’Мийра и Уили Шърман я бяха срещнали в парка — Хари я беше подредил с бухалката, докато другите двама я бяха държали. И тримата са се смеели и са я наричали бебето Джърбър. Може би всичко беше започнало на шега и беше излязло от контрол. Не беше ли станало така и в „Повелителят на мухите“? Нещата просто бяха излезли от контрол.

Тед докосна кръста на Каръл. Кокалестите му пръсти се плъзнаха по кожата й. Стоеше с наведена глава така все едно беше по-важно да слуша, а не да усеща с пръстите си. Може би беше по-важно. Каръл изстена, когато той докосна синината.

— Боли ли? — попита Тед.

— Малко. Не е толкова лошо, колкото рамото ми. Те са ми счупили ръката, нали?

— Не. Не мисля — отговори той.

— Чух как изпука. Те също го чуха и затова избягаха.

— Сигурен съм, че си го чула.

Сълзи се стичаха по страните й, а лицето й все още беше бледо, но вече изглеждаше по-спокойно. Тед вдигна блузата до подмишницата й, за да огледа синината. „Той знае от какво е тази синина, както и аз“ — помисли си Боби.

— Колко бяха те, Каръл?

„Трима“ — помисли си Боби.

— Трима.

— Три момчета?

Тя кимна.

— Три момчета срещу едно момиченце. Сигурно са се страхували от теб. Мислели са, че ти си един голям лъв. Ти лъв ли си, Каръл?

— Иска ми се да бях — отвърна тя и се опита да се усмихне. — Иска ми се да бях изръмжала и да ги бях изгонила. Те ме нараниха.

— Знам. — Той покри синината с ръка. — Поеми въздух. Боби видя между пръстите на Тед как синината се наду.

— Така боли ли?

Тя поклати отрицателно глава.

— А когато не дишаш?

— Не.

— Не те боли и когато те натискам?

— Да, не ме боли. Боли ме… — Тя погледна бързо към рамото си и после отново извърна поглед настрана.

— Знам. Горката Каръл. Ще го оправим. Къде другаде те удряха? В корема ли? Нали така каза?

— Да.

Тед вдигна блузата й нагоре. Там имаше още една синина, но не беше толкова голяма. Той нежно натисна с пръсти първо над пъпа й, а след това и под него. Тя каза, че не я боли така, както я боли рамото.

— Удряха ли те по гърба?

— Не.

— А по врата или по главата?

— Не. Само отстрани и по корема, а след това ме удариха по рамото и тогава то изпука и те побягнаха. Преди си мислех, че Уили Шърман е добро момче. — Тя погледна Тед ужасена.

— Завърти си главата, Каръл… Добре, а сега на другата страна. Боли ли те, когато го правиш?

— Не.

— Сигурна ли си, че не са те удряли по главата?

— Не. Искам да кажа, да. Сигурна съм.

— Имала си късмет.

Боби се учуди как може Тед да си мисли, че Каръл има късмет. Лявата й ръка не му изглеждаше само счупена. Според него ставата беше разместена. Изведнъж си спомни за печените пилета и за звука, който издаваха, когато откъсваше кълката. Прилоша му. За миг си помисли, че ще повърне.

„Не — каза си. — Не сега и тук. Тед си има достатъчно проблеми, за да се разправя и с мен.“

— Боби? — Гласът на Тед беше ясен и бодър. Звучеше така все едно знаеше решенията на всички проблеми и това беше голямо облекчение. — Добре ли си?

— Да. — И наистина го мислеше. Стомахът му започна да се успокоява.

— Добре направи, че я донесе тук. Ще можеш ли да ми помогнеш още малко?

— Да.

— Ще ми трябва ножица. Можеш ли да ми донесеш?

Боби отиде в спалнята на майка си, отвори най-горния шкаф на гардероба й и извади кутията с шивашки принадлежности. Вътре имаше средно голяма ножица. Той побърза да се върне в гостната и показа ножицата на Тед.

— Тази става ли?

— Идеална е — рече той и я взе. После се обърна към Каръл. — Ще трябва да разрежа блузата ти, Каръл. Сега ще трябва да прегледам рамото ти и не искам и аз да ти причинявам болка.

— Няма нищо. Срежи я — отвърна тя и отново се опита да се усмихне. Боби беше впечатлен от смелостта й. Ако неговото рамо изглеждаше така, вероятно щеше да блее като овца, оплела се в бодлива тел.

— На път за вкъщи ще облечеш една от ризите на Боби. Нали, Боби?

— Разбира се, нямам нищо против да вземе няколко.

— Колко смешно — рече Каръл.

Тед внимателно сряза блузата първо откъм гърба, а след това и отпред. После разтвори двете отрязани части като черупката на яйце. Той много внимаваше, но когато пръстите му докоснаха лявото й рамо, тя извика от болка. Боби подскочи и сърцето му, което беше започнало Да се успокоява, отново лудо заби.

— Съжалявам — промърмори Тед. — Господи, какво са ти направили!

Рамото на Каръл изглеждаше зле, но не толкова, колкото си мислеше Боби — вероятно нещата изглеждаха различни, когато човек ги погледнеше отблизо. Удареното рамо беше по-високо от другото й. При ставата й кожата беше толкова изпъната, че Боби се зачуди защо не се беше разкъсала. Освен това беше лилава на цвят.

— Зле ли е? — попита Каръл. Тя гледаше в другата посока. Изглеждаше като уплашените деца от картичките на УНИЦЕФ. Боби също не смееше да погледне отново към изваденото й рамо. — Ще стоя в гипс цяло лято, нали?

— Не мисля, че ще ти сложат гипс.

Каръл погледна учудено Тед.

— Рамото ти не е счупено, скъпо дете, а само е разместено. Някой те е ударил по рамото…

— Хари Дулин…

— … толкова силно, че е извадил костта на ръката ти от раменната става. Мога да я върна на мястото й. Ще издържиш ли още една или две минути силна болка, ако знаеш, че след това всичко ще е наред?

— Да — веднага отговори тя. — Оправете рамото ми, господин Бротиган. Моля ви, оправете го.

Боби го погледна подозрително.

— Наистина ли можеш да го направиш? — попита той.

— Да. Дай ми колана си.

— А?

— Колана ти. Дай ми го.

Боби измъкна колана си — беше го получил за Коледа и беше съвсем нов — и го подаде на Тед, който го взе, без да откъсва очи от Каръл.

— Каква е фамилията ти, скъпа?

— Джърбър. Те ме наричаха бебето Джърбър, но аз не съм бебе.

— Сигурен съм, че не си. И сега ще го докажеш. — Той се изправи и я постави да седне на стола. След това коленичи прел нея, сякаш се готвеше да й поиска ръката. Сгъна колана на Боби няколко пъти, внимателно издърпа здравата ръка на Каръл и я накара да го хване. Тя го направи. — Добре. Сега го захапи.

— Да сложа колана на Боби в устата си?

Тед не отместваше поглед от нея. После започна да гали наранената й ръка. Първо я погали над лакътя, а после надолу към китката. „Все едно я хипнотизира“ — помисли си Боби, но не беше „все едно“, защото той наистина я хипнотизираше. Зениците му отново бяха започнали да правят онова странно нещо — да се смаляват и уголемяват… Движенията им бяха в синхрон с тези на ръката му. Каръл се загледа в очите му и устата й зейна отворена.

— Тед, очите ти…

— Да, да — нетърпеливо отвърна той. Явно не се интересуваше какво става с очите му. — Болката се увеличава, Каръл, не усещаш ли?

— Не…

Тя се бе загледала в очите му. Пръстите му продължаваха да я галят по ръката. Нагоре… и после надолу. Зениците му бавно пулсираха. Боби видя как Каръл се отпуска на стола. Все още държеше колана и когато Тед спря да я гали по ръката, тя го вдигна към устата си.

— Добре — каза той. — Болката тръгва от нараненото място към мозъка. Когато върна ръката ти в раменната става, ще те заболи много силно, но ти ще спреш по-голямата част от тази болка в устата си. Ще захапеш колана на Боби и така ще спреш болката да не влезе в главата ти, където боли най-много. Разбираш ли ме, Каръл?

— Да… — Гласът й беше някак далечен. Седнала в креслото и облечена само в късите панталонки и гуменките си, тя изглеждаше много малка. Зениците на Тед отново бяха неподвижни.

— Сложи колана в устата си.

Тя го постави между устните си.

— Когато те заболи, го захапи.

— Когато ме заболи.

— Така ще спреш болката.

— Ще спра болката.

Тед я докосна за последен път по лакътя, после погледна към Боби и рече:

— Пожелай ми успех.

— Успех — безизразно повтори момчето.

— Боби хвърли патица по един мъж — каза замаяната Каръл.

— Така ли? — Тед много внимателно я хвана за китката на лявата ръка.

— Той си помисли, че мъжът е от отрепките.

Тед погледна Боби.

— Не беше от тях — рече той. — Просто… както и да е.

— Те всички си приличат — каза Тед. — Много си приличат. Градската свирка, градският часовник…

— Да, чух ги — прекъсна го момчето.

— Няма да изчакам да се прибере майка ти. Не смея. Ще прекарам деня в някое кино или в някой парк, или някъде другаде. Ако е невъзможно, ще отида в някой приют в Бриджпорт. Каръл, готова ли си?

— Готова съм.

— Когато се надигне болката, какво ще направиш?

— Ще я спра. Ще захапя колана на Боби.

— Добро момиче. След десет секунди ще се почувстваш много по-добре.

Тед си пое дълбоко въздух. После покри с ръка синината на рамото на Каръл.

— Сега ще те заболи, скъпа. Бъди смела.

Не му отне и десет секунди. На Боби му се стори, че всичко стана само за миг. Дланта на Тед се долепи до повдигнатата и изпъната кожа на рамото на Каръл. В същия момент той дръпна ръката й. Каръл захапа колана на Боби. Чу се бърз изпукващ звук, както ставаше, когато вратът му беше схванат и той се опитваше да го раздвижи. След това рамото на Каръл стана като преди.

— Бинго! — извика Тед. — Всичко е наред! Каръл?

Тя отвори уста. Коланът на Боби падна в скута й. Момчето забеляза малки следи по кожата. Почти беше пробила дупки със зъбите си.

— Вече не ме боли — изрече тя учудено. После прокара ръка по синината и изстена.

— Ще те наболява още една или две седмици — предупреди я Тед. — И не трябва да вдигаш нищо тежко или да хвърляш топка с тази ръка поне още две седмици.

— Ще внимавам. — Сега вече Каръл погледна ръката си, като продължаваше да опипва синината с малките си пръсти.

— Колко от болката успя да уловиш? — попита я Тед и въпреки че гласът му беше тъжен, Боби си помисли, че долавя весели нотки в него.

— Почти всичката — отговори тя. — Почти не ме заболя. — Докато изговаряше тези думи, се отпусна назад в стола. Очите й бяха отворени, но сякаш не можеше да фокусира погледа си. Каръл беше припаднала за втори път.

Тед каза на Боби да намокри една кърпа и да му я донесе.

— Със студена вода — обясни той. — Изстискай я. Боби изтича до банята, взе една от кърпите за лице от полицата в шкафа и я намокри със студена вода. Долната част на прозореца в банята беше боядисана с бяла боя, но ако се беше надигнал на пръсти и беше погледнал навън, щеше да види как край тротоара отби и спря таксито на майка му. Той не погледна. Бързаше да намокри кърпата. Напълно беше забравил за зеления ключодържател, въпреки че беше пред очите му на полицата в банята.

Когато се върна в гостната, Тед седеше в креслото и държеше Каръл в скута си. Ръцете й бяха загорели от слънцето и се открояваха на бялото й тяло. „Изглежда така все едно е сложила найлонови чорапи на ръцете си“ — помисли си Боби малко учуден. Погледът й беше започнал да се прояснява и тя го гледаше как се приближава, но все още не беше добре — косата й висеше на кичури, лицето й беше потно, а под носа й се виждаше засъхналата кръв.

Тед взе мократа кърпа. Допираше я до бузите и до челото й. Боби коленичи отстрани до креслото. Каръл се поизправи. Тед изтри кръвта под носа й, а след това остави кърпата на масата. После отмести потните кичури от челото й.

В този момент вратата на верандата се отвори. После чуха стъпки в антрето. Ръката на Тед замръзна на челото на Каръл. Когато погледите на Боби и Тед се срещнаха, и двамата си помислиха едно и също нещо: „Това са те.“

— Това не са те, Боби — рече Каръл. — Това е м…

Вратата на апартамента се отвори и на прага застана Лиз с ключ в едната ръка и шапка — тази с воала — в другата. Зад нея вратата беше широко отворена и топъл въздух нахлуваше вътре. Един до друг на верандата, където ги беше оставил шофьорът на таксито, стояха двата й куфара.

— Боби, колко пъти трябва да ти повтарям…

Това беше всичко, което каза тя и след това млъкна. След години Боби щеше да си спомня за този момент и щеше да му става все по-ясно какво беше видяла майка му, когато се беше върнала от ужасното си пътуване до Провидънс. Синът й беше коленичил до креслото, където седеше един стар човек, когото тя никога не беше харесвала и който държеше момиченцето в скута си. То изглеждаше замаяно. Косата му беше разрошена. Блузата му беше разкъсана — парчетата бяха захвърлени на пода — и дори със своите полузатворени очи Лиз можеше да види синините по тялото на Каръл: една на рамото, една на корема и една отстрани на ребрата.

Боб, Тед и Каръл също видяха насинените й очи и също бяха толкова изненадани колкото нея (дясното око на Лиз беше подпухнало). Долната й устна беше подута и цепната на две места, а червилото не можеше да скрие засъхналата кръв. Носът й беше като на вещицата Хейзъл.

За момент в горещия летен ден настъпи тишина. Някъде навън изсвириха гумите на кола. Някакво хлапе извика: „Хайде, момчета!“ А отзад от Колония Стрийт идваше звукът, с който Боби най-много щеше да свързва детството си и конкретно този четвъртък: кучето на госпожа О’Хара продължаваше да лае непрестанно.

„Джак я е подредил така — помисли си Боби. — Джак Меридю и неговите извратени момчето.“

— Господи, какво е станало? — попита я той, нарушавайки тишината. Затича се към нея и се разплака от страх и от мъка: лицето й, горкото й лице. Тя въобще не приличаше на майка му. Изглеждаше като някаква стара жена, чието място не беше на Броуд Стрийт, а там долу, където хората пиеха от бутилки, завити в хартиени пликове, и нямаха фамилни имена. — Какво ти направи той? Какво ти е направило онова копеле?

Тя не му обръщаше внимание, като че ли не го чуваше, но го хвана. Хвана го за раменете и ги стисна. Стисна ги толкова силно, че пръстите й се забиха в плътта му и го заболя. После го отмести, без да го поглежда.

— Пусни я, стари мръснико — изрече Лиз с нисък и дрезгав глас. — Веднага я пусни.

— Госпожо Гарфийлд, оставате с погрешно впечатление. — Тед вдигна Каръл, като внимаваше да не докосне нараненото й рамо, и се изправи. Оправи панталоните си с разсеян жест, който беше напълно характерен за него. — Болеше я, разбирате ли? Боби я беше намерил в…

— Копеле! — извика Лиз. Вдясно от нея имаше маса с ваза. Тя сграбчи вазата и я запрати към него. Тед се наведе, но твърде бавно, за да успее да избегне удара. Вазата го удари по главата, отклони се и се разби в стената зад него.

Каръл изкрещя.

— Мамо, недей! — извика Боби. — Той не е направил нищо лошо! Не е направил нищо лошо!

Лиз не му обръщаше внимание.

— Как смееш да я докосваш? Докосвал ли си и сина ми по същия начин? Правил си го, нали? Не те интересува от какъв пол са, нали? Важното е да са млади!

Тед направи крачка към нея. Отпуснатите му тиранти се поклащаха покрай краката му. Боби забеляза капки кръв в косата му там, където го беше ударила вазата.

— Госпожо Гарфийлд, уверявам ви, че…

— Уверявай ме колкото си искаш, мръсно копеле! — Сега на масата не беше останало нищо, така че тя я повдигна и я запрати към Тед. Масата го удари в гърдите, той политна назад и щеше да го повали на пода, ако не беше креслото зад него. Тед седна в него и я погледна с широко отворени учудени очи. Устните й трепереха.

— Той помагаше ли ти? — попита Лиз. Лицето й беше бяло като платно. Синините по него сега изпъкваха като родилни петна. — Научи ли и сина ми да ти помага?

— Мамо, той не й е сторил нищо лошо! — извика Боби и я хвана през кръста. — Той не й направи нищо лошо… Той…

Тя го вдигна, както беше вдигнала вазата и масата, и той си спомни за това как беше успял да донесе Каръл дотук. После го запрати към другия край на стаята. Боби се удари в стената. Главата му закачи часовника и той падна на земята. Пред очите му се появиха черни точици, които го накараха изведнъж да се сети

(идват, приближават, името му е написано на плакатите)

за отрепките. След това се свлече на пода. Опита се да се спре, но коленете му не го слушаха.

Лиз го погледна без особен интерес и после отново се обърна към Тед, който седеше в креслото с маса в скута си. По едната му буза се стичаше кръв, а косата му беше станала червена. Опита се да заговори, но се закашля.

— Стар мръсник. За два цента ще ти сваля гащите и ще ти откъсна оная работа от чекии. — Тя се обърна и погледна Боби и това, което той прочете в отвореното й око — обвинение — го накара да се разплаче още по-силно. Тя не каза: „Ще оправя и теб“, но той го прочете в окото й. После отново се обърна към Тед.

— Знаеш ли какво ще стане сега с теб? Ще те пратя в затвора. — Посочи го с пръст и през сълзи Боби видя, че нокътят липсва. Гласът й беше станал по-спокоен и едвам излизаше над подутата долна устна. — Сега ще се обадя в полицията. Ако имаш ум в главата, ще стоиш без да мърдаш, докато го правя. Просто си дръж устата затворена и не мърдай. — Гласът й започваше да става все по-силен. Пръстите й, подути, издрани и с изпочупени нокти се свиха в юмруци, които размаха срещу него. — Ако се опиташ да избягаш, ще те настигна и ще те заколя с най-големия кухненски нож. Ще го направя насред улицата, за да те видят всички, и ще започна от оная част, която ви създава… на вас, момчета, толкова големи проблеми. Така че не мърдай, Братиган. Ако искаш жив да стигнеш до затвора, не мърдай!

Телефонът беше на масичката до дивана. Тя тръгна към нея. Тед продължаваше да седи с масата в скута си, а кръвта се стичаше по бузата му. Боби лежеше до падналия часовник, който майка му беше спечелила от томбола. От прозореца продължаваше да се чува непрестанното лаене на Баузър.

— Вие не знаете какво се случи тук, госпожо Гарфийлд. Това, което ви е сполетяло, е ужасно, но положението на Каръл е съвсем различно.

— Млъквай! — Тя не го слушаше и дори не погледна към него.

Каръл се затича към Лиз и посегна да я хване, но после се спря. Изведнъж очите й се разшириха.

 

— Те са ти скъсали роклята? — прошепна. Лиз бавно се обърна към нея. — Защо са ти скъсали роклята?

Жената трескаво се опитваше да измисли някакъв отговор.

— Млъкни — изрече най-сетне. — Просто млъкни.

— Защо са те преследвали? Кой те е удрял? — Гласът на Каръл трепереше. — Кой те е удрял?

— Млъкни! — Лиз остави слушалката и вдигна ръце към ушите си. Боби я гледаше с нарастващ ужас.

Каръл се обърна към него. По страните й се стичаха сълзи. Погледът й казваше, че знае. Тя беше разбрала, също както Боби знаеше коя карта да обърне, когато господин Макуоун се опитваше да го измами.

— Те са я гонили — продължаваше Каръл. — Когато е искала да си тръгне, те са я догонили и са я принудили да се върне обратно.

И Боби знаеше. Бяха я гонили по коридора в хотела. Беше го видял.

— Накарайте ги да престанат! Помогнете ми да не ги виждам! — крещеше Каръл.

— Тя ги удря, но не може да се освободи и да избяга! Удря ги, но не може да избяга!

Тед отмести масата и се изправи. Очите му блестяха.

— Прегърни я, Каръл! Силно я прегърни! Така ще спре!

Каръл прегърна Лиз през кръста, въпреки че тя се опита да се отдръпне, но кракът й се опря в дивана. Успя да се задържи на крака, но телефонът падна на килима на няколко сантиметра от Боби.

За миг всички останаха така, сякаш играеха на статуи и някой току-що беше извикал „замръзни“. Каръл първа помръдна. Тя пусна Лиз Гарфийлд и се отдръпна назад. Косата й беше паднала върху челото й. Тед се приближи към нея, за да прегледа отново рамото й.

— Не я докосвай — рече Лиз, но вече говореше механично и безизразно. Каквото и да беше помислила, когато видя момиченцето в скута на Тед Бротиган, вече го беше забравила. Изглеждаше изтощена.

Въпреки това Тед отпусна ръката си и каза:

— Права сте.

Лиз пое дълбоко дъх и шумно го изпусна. После погледна към Боби и извърна глава. Момчето искаше тя да протегне ръка към него, да му помогне да стане, но не го направи. Боби сам се изправи. Майка му се обърна към Каръл:

— Какво е станало тук?

Все още разплакана и хълцаща, Каръл заразказва за трите момчета, които я бяха срещнали в парка, как бяха започнали да се заяждат с нея, как тя си мислела, че това е някаква шега, малко груба, но все пак шега. После Хари наистина започнал да я удря, докато другите я държали. Изпукването в рамото й ги уплашило и те побягнали. Тя каза на Лиз как Боби я намерил пет или десет минути по-късно — не знаеше след точно колко време, защото болката била много силна — и я донесъл тук. Как Тед наместил рамото й, след като й дал колана на Боби, за да спира с него болката. Тя се наведе и вдигна колана от пода и показа на Лиз следите от зъбите си по него с гордост и притеснение.

— Не успях да спра цялата болка, но не ме боля много.

Лиз само погледна към колана и след това се обърна към Тед:

— Тогава защо си й скъсал блузата, умнико?

— Не я е скъсал! — извика Боби. Изведнъж се ядоса на майка си. — Сряза я, за да прегледа рамото й, без да я заболи! Аз донесох ножиците! Защо си толкова тъпа, мамо? Защо не искаш да видиш…

Тя се пресегна, без да се обръща, и изненадващо го хвана. Свободната й ръка го зашлеви. Всъщност средният й пръст влезе в окото на момчето. Сълзите му изведнъж пресъхнаха.

— Не ме наричай тъпа, Боби-О — рече тя. — Да не си посмял да го направиш отново.

Каръл гледаше без страх вещицата с изкривен нос, която беше пристигнала с такси и носеше дрехите на госпожа Гарфийлд, която беше бягала и после, когато вече нямаше сили да бяга, се беше борила. Но накрая те бяха взели това, което искаха от нея.

— Не трябваше да удряш, Боби — рече Каръл. — Той не е като онези мъже.

— Той да не ти е гадже? — Тя се засмя. — Да? Браво на теб! Но сега ще ти издам една тайна, скъпа. И той е като баща си, и като твоя баща, и като всички останали мъже. Върви в банята. Ще те измия и ще ти дам да облечеш нещо. Господи, каква бъркотия!

Каръл я погледна отново, после се обърна и отиде в банята. Голият й гръб изглеждаше малък и беззащитен. Беше толкова бял в сравнение със загорелите й ръце.

— Каръл? — извика Тед след нея. — Сега по-добре ли е? Боби реши, че сега той не говори за ръката й. Не и този път.

— Да — отвърна тя, без да се обръща. — Но все още я чувам отдалеч. Тя крещи.

— Кой крещи? — попита Лиз. Каръл не й отговори. Отиде в банята и затвори вратата. Лиз погледна след нея, за да се увери, че тя няма да се върне при тях, и тогава се обърна към Тед: — Кой крещи?

Тед само я погледна уморено като че ли очакваше още едно нападение от нея.

Лиз се засмя. Боби познаваше този смях. Той казваше: „Губя търпение.“ Възможно ли беше да й е останало още нещо, което да загуби? Усмивката й беше ужасяваща. С насинените си очи, счупения нос и подутите устни майка му приличаше на луда.

— Ти си направо добрият самарянин, а? Колко пъти я опипа, докато й наместваше ръката, а? Тя няма много за пипане, но се обзалагам, че ти сам си проверил, нали? Никога не изпускаш възможност.

Боби я гледаше и възмущението му нарастваше. Каръл й беше разказала всичко — цялата истина — но за нея тя нямаше значение. Никакво значение! Господи!

— В тази стая има един опасен възрастен — рече Тед — и това не съм аз.

Тя го погледна първо неразбиращо, после възмутено и накрая ядосано.

— Как си позволяваш? Как си позволяваш?

— Той нищо не е направил! — изкрещя Боби. — Не чу ли какво каза Каръл? Не чу ли…

— Затвори си устата — заповяда му тя, без да го поглежда. Гледаше само към Тед. — Ченгетата много ще те харесат. Дон се обади в Хартфорд в петък, преди… преди. Аз го помолих. Там има приятели. Ти никога не си работил на щатска длъжност в Кънектикът, нито си бил счетоводител, където и да било другаде. Бил си в затвора, нали?

— Може и така да се каже — отвърна Тед. Сега вече беше по-спокоен, въпреки че по лицето му продължаваше да се стича кръв. Извади цигарите от джоба на ризата си, погледна ги и отново ги прибра там. — Но не в смисъла, в който вие го разбирате.

„И не в този свят“ — помисли си Боби.

— За какво бяхте вътре? — попита тя. — Защото сте карали малки момиченца да се чувстват по-добре?

— Притежавам нещо ценно — отговори Тед. Той посегна и докосна слепоочието си. На пръста остана малко петно кръв. — Има и други като мен. Има и хора, чиято работа е да ни преследват, да ни хващат и да ни използват за… Нека да спра дотук. Аз и още двама успяхме да избягаме. Единия хванаха, втория убиха. На свобода останах само аз, ако това може да се нарече… — той се огледа — свобода.

— Ти си луд. Лудият стар Братиган е по-откачен и от най-големите откачалки. Ще се обадя в полицията. Нека те да решават дали трябва да се върнеш в затвора, от който си избягал, или е по-добре да те вкарат в лудницата. — Тя се наведе и посегна към падналия телефон.

— Мамо, недей! — Боби тръгна към нея. — Недей…

— Не, Боби! — изрече остро Тед.

Момчето се отдръпна, като не изпускаше от очи майка си, която вдигна телефона от пода.

— Не говори с нея в това състояние, в което е сега — предупреди го Тед. — Сега тя не може да спре да хапе.

Лиз Гарфийлд дари Тед с най-очарователната усмивка, на която беше способна — „Добър опит, копеле такова!“ — и хвана слушалката.

— Какво става? — провикна се Каръл от банята. — Мога ли да се върна вече?

— Още не, скъпа — извика Тед. — След малко.

Лиз натисна вилката на телефона няколко пъти. После се заслуша и когато се увери, че има сигнал, започна да набира номера.

— Сега ще разберем кой си ти в действителност — каза тя. Изглеждаше убедена в това, което върши. — Ще стане много интересно. И ще разберем какво си направил. Това ще е още по-интересно.

— Ако се обадите в полицията, те също ще разберат какво правите и какво сте направили вие — отвърна й Тед.

Тя спря да набира и го погледна. Погледът й беше най-лукавият, който беше виждал Боби.

— Какво искаш да кажеш, за Бога?

— Една глупава жена, която е трябвало да избере по-добър начин. Една глупава жена, която познава добре шефа си, за да разбере какво става — която го е подслушвала достатъчно, за да знае със сигурност, за да разбере, че те посещават семинарите, за да пият и да се отдават на разврат. Дори вземат наркотици. Една глупава жена, която позволи алчността да замъгли трезвата й преценка…

— Какво знаеш ти за това да си сам? — изрева тя. — Аз трябва да се грижа за сина си. — Погледна към Боби, като в този момент за пръв път от доста време насам се беше сетила за него.

— Колко от това искате да чуе синът ви? — попита Тед.

— Ти не знаеш. Не би могъл да знаеш.

— Знам всичко. Въпросът е колко от случилото се искате да чуе синът ви. Ако дойдат полицаите, те ще научат всичко, което знам аз. Обещавам ви. — Той замълча. Зениците му бяха неподвижни, но очите му сякаш се разширяваха. — Знам всичко. Повярвайте ми и не го подлагайте на съмнение.

— Защо ще искаш да ми навредиш по този начин?

— Давам ви право на избор. Вече сте се наранили сама, както са ви наранили и други. Оставете ме да си замина. Не съм направил нищо, само се опитах да помогна.

— А, да — рече тя и се засмя. — Да помогнеш! Тя седеше в теб почти гола. Да помогнел!

— Щях да помогна и на вас, ако…

— Да, да. Знам как. — Отново се изсмя.

Боби понечи да заговори, но Тед му направи знак с очи да не го прави. В банята течеше вода. Лиз наведе глава замислена. След известно време отново я вдигна.

— Добре — каза, — ще направим така. Ще помогна на малкото гадже на Боби да се измие. Ще й дам един аспирин и ще й намеря някаква горна дреха, за да може да се прибере. Докато го правя, ще й задам няколко въпроса. Ако отговорите й ми харесат, ще си тръгнеш. Прав ти път тогава.

— Мамо…

Лиз вдигна ръка като пътен полицай и му направи знак да замълчи. Тя гледаше втренчено Тед, който също не я изпускаше от очи.

— Ще я изпратя до вкъщи. Ще я видя как влиза у тях. Какво ще си говорят с майка й си е тяхна работа. Искам да съм сигурна, че се е прибрала и е в безопасност. Имах тежка нощ. — Тя въздъхна. — Много тежка нощ. Така че ще отида в парка и ще седна на една от пейките там, за да помисля какво ще правим сега. По какъв начин ще се спасим от приюта за бедни. Ако когато се върна, и те намеря все още тук, скъпи, ще се обадя в полицията… не се съмнявай. Говори каквото си искаш. Не знам дали ще има някакво значение какво приказваш, ако аз им кажа, че съм се прибрала няколко часа по-рано и съм те заварила в апартамента с ръка в гащичките на единайсетгодишно момиченце.

Боби гледаше майка си шокиран. Тя не го забеляза, защото се бе втренчила в Тед.

— От друга страна, ако си си заминал, когато се върна, няма да ми се налага да звъня на когото и да било и да говоря каквото и да било. Tout fini.

„Ще дойда с теб! — помисли си Боби. — Не се страхувам от отрепките. По-добре да ме преследват хиляда отрепки в жълти палта или дори милиони, отколкото да остана да живея с нея. Мразя я.“

— Е? — попита Лиз.

— Става. До един час ще съм си заминал. Може би и по-рано.

— Не! — извика Боби. Когато се събуди тази сутрин, той знаеше за заминаването на Тед. Беше тъжен, но го беше приел. Сега отново го болеше. Беше по-зле от преди. „Но!“

— Млъквай — каза майка му, като продължаваше да не го поглежда.

— Това е единственият изход, Боби. Знаеш го. — Тед погледна Лиз. — Погрижете се за Каръл, а аз ще поговоря с Боби.

— Не си в позиция да ми нареждаш какво да правя — отвърна тя, но тръгна към банята. Докато вървеше по коридора, Боби забеляза, че накуцва. Токчето на едната й обувка беше счупено, но той реши, че това не е единствената причина да куца. Тя почука на вратата на банята и без да чака отговор, влезе вътре.

Боби се затича към Тед, но когато се опита да го прегърне, старият човек потри ръце и ги притисна към гърдите на Боби, за да го спре. След това ги отблъсна.

— Вземи ме със себе си — ядосано изрече момчето. — Ще ти помагам за отрепките. Вземи ме със себе си!

— Знаеш, че не мога да го направя, но можеш да ме изпратиш до кухнята. Освен това не само Каръл се нуждае от твоята помощ.

Той се изправи и остана така за момент. Боби посегна да му помогне, но Тед отново избута настрана ръката му — нежно, но решително. Заболя го. Не колкото, когато майка му отказа да му помогне (или дори не го погледна), след като го беше запратила към стената, но достатъчно.

Той придружи Тед до кухнята, като вървеше близо до него, за да може да го хване, ако падне. Тед обаче не падна. Погледна отражението си в прозореца над мивката, въздъхна и пусна водата. После намокри кърпа и започна да бърше кръвта от лицето си, като поглеждаше отражението си в прозореца.

— В този момент майка ти се нуждае от теб повече от всякога — каза той. — Нуждае се от някого, на когото може да има доверие.

— Тя не ми вярва. Мисля, че дори не ме харесва.

Тед стисна устни и Боби разбра, че току-що е изрекъл една истина. Знаеше, че тя не го харесва. Той го знаеше, но тогава защо по страните му се стичаха сълзи?

Тед протегна ръка към него, но си спомни, че не трябва да го прави, и продължи да попива кръвта с кърпата.

— Добре — рече. — Дори и да не те харесва. Това не е заради нещо, което ти си направил. Това е заради това, което си.

— Момче — огорчено отбеляза Боби. — Едно шибано момче.

— И син на баща си. Не забравяй за това. Но, Боби… независимо дали те харесва или не, тя те обича. Знам, че звучи сантиментално и глупаво, но е истина. Обича те и се нуждае от теб. Ти си всичко, което има. Сега е много наранена…

— Това, че са я наранили, си е нейна грешка! — избухна той. — Знаела е, че нещо не е наред! Ти самият го каза! Знаела е от седмици насам! От месеци! Знаела е и все пак замина с тях за Провидънс! Тя замина с тях!

— Един укротител на лъвове знае за опасността и въпреки това влиза в клетката. Влиза, защото ще получи пари за това.

— Тя има пари — каза Боби през сълзи.

— Не са достатъчно.

— Те никога няма да са й достатъчно — възрази момчето и знаеше, че това е истината.

— Тя те обича.

— Не ми пука! Аз не я обичам!

— Напротив. Ще я обикнеш. Трябва. Това е КА.

— КА? Какво е това?

— Съдба. — Тед вече беше изтрил кръвта от косата си. Спря водата и за последен път погледна отражението си в прозореца. Зад стъклото на прозореца беше горещото лято, което беше по-младо от Тед Бротиган. То беше по-младо и от Боби. — КА е съдбата. Държиш ли на мен, Боби?

— Знаеш, че държа — отвърна и отново се разплака. Напоследък правеше само това — плачеше. Вече го боляха очите. — Много, много.

— Тогава се опитай да бъдеш приятел на майка си. Направи го заради мен, ако не искаш да го направиш заради себе си. Остани с нея и й помогни да забрави за болката си. А от време на време аз ще ти изпращам картички.

Те се връщаха в гостната. Боби беше започнал да се чувства по-добре, но все още искаше Тед да го прегърне. Искаше го повече от всичко.

Вратата на банята се отвори. Каръл излезе първа, като гледаше засрамена краката си. Косата й беше мокра, сресана и вързана на опашка. Беше облякла една от старите блузи на майка му. Тя беше толкова голяма, че стигаше чак до коленете й като рокля. Червените й къси панталонки не се виждаха.

— Излез на верандата и ме чакай там — рече Лиз.

— Добре.

— И не тръгвай сама да се прибираш към къщи.

— Няма! — отвърна Каръл уплашено.

— Добре. Застани до куфарите ми навън.

Каръл излезе в антрето, но после се спря и се обърна.

— Благодаря, че ми намести ръката, Тед. Надявам се да не ти създавам неприятности. Не съм искала да…

— Излизай на скапаната веранда! — прекъсна я Лиз.

— …създавам неприятности на никого — довърши момичето тихичко, както шепнеха мишките в анимационните филмчета. После излезе навън. Лиз се обърна към Боби и когато той я огледа, сърцето му сякаш спря. Козината й отново беше настръхнала. Насиненото й лице беше почервеняло.

„Господи, какво пък сега?“ — помисли си Боби. После тя вдигна зеления ключодържател и той разбра.

— Откъде имаш това, Боби-О?

— Аз… То… — Но той не можа да се сети как да отговори: не знаеше дали да излъже, дали да каже истината, дали да премълчи. Изведнъж се почувства много уморен. Единственото нещо, което искаше да направи, беше да допълзи до стаята си, да се скрие под завивките и да заспи.

— Аз му го дадох — каза Тед. — Вчера.

— Водил си сина ми в някакъв бар в Бриджпорт? В — някакъв бар за залагания в Бриджпорт?

„На ключодържателя не пише, че е за залагания — помисли си Боби. — Не пише нищо такова… защото тези неща са забранени от закона. Тя знае какво се прави там, защото баща ми е ходел там. Какъвто бащата, такъв и синът. Така казват хората.“

— Заведох го на кино в Бриджпорт — рече Тед. — Гледахме „Селото на прокълнатите“ в „Критерион“. Докато той гледаше филма, аз отидох да направя един залог до „Ъгловият джоб“.

— Какъв залог?

— Исках да заложа на един боксов мач. — За миг сърцето на Боби спря. „Какво ти става? Защо не излъга? Ако знаеше какво мисли тя за тези неща…“

Но той знаеше. Разбира се, че знаеше.

— Заложил си на боксов мач. — Тя кимна. — Да. Оставил си сина ми сам в киносалон в Бриджпорт, за да отидеш и да залагаш. — Засмя се истерично. — Е, предполагам, че трябва да съм ти задължена, нали? Донесъл си му толкова хубав сувенир. Ако някой ден реши да залага или да изгуби парите си на масата за покер, както правеше баща му, ще знае къде да отиде.

— Оставих го за два часа сам в киното — рече Тед. — Вие го поверихте на мен. Очевидно е преживял и двете премеждия.

Лиз го погледна за момент все едно я беше ударил. Всеки миг щеше да се разплаче. После лицето й стана безизразно. Тя стисна в юмрука си ключодържателя и го сложи в джоба на роклята си. Боби знаеше, че никога повече няма да го види, и нямаше нищо против. Не искаше да го вижда.

— Боби, върви в стаята си — заповяда тя.

— Не.

— Боби, върви в стаята си!

— Не! Няма!

Застанала до куфарите на Лиз Гарфийлд, облечена в блузата на Лиз Гарфийлд, Каръл заплака, уплашена от виковете в стаята.

— Върви в стаята си, Боби — спокойно рече Тед. — Радвам се, че те срещнах и че ми беше приятел.

— Че ми беше приятел — повтори майката на Боби престорено и ядосано, но Боби не я разбра и дори не я чу.

— Ще се оправиш ли? Знаеш какво имам предвид.

— Да. — Тед се засмя, целуна дланта на ръката си и изпрати една целувка към момчето. Боби я хвана и я стисна здраво в юмрука си. — Ще се оправя.

Боби бавно тръгна към стаята си с наведена глава. Вече беше пред вратата, когато си помисли: „Не мога да го направя. Не мога да го оставя да си тръгне по този начин.“

Той се затича обратно към Тед, прегърна го и започна да го целува — по челото, по бузите, по брадата, по устните, по тънките клепачи на очите му.

— Тед, обичам те!

Тед се предаде и също го прегърна. Боби усещаше миризмата на одеколон и на цигари. Това бяха уханията, които щеше да помни още дълго време, както нямаше да забрави и големите му ръце, които сега го прегръщаха.

— Боби, аз също те обичам! — рече той.

— О, за Бога! — изкрещя Лиз. Синът й се завъртя към нея и това, което видя, беше как Дон Бидърман я бута към един ъгъл. Някъде беше включено радиото и се чуваше оркестърът на Бени Гудман. Господин Бидърман протягаше ръцете си напред така все едно искаше да я прегърне. Питаше я дали иска още, дали така й харесва и дали иска да получи още малко. Боби почти преживяваше неописуемия й страх.

— Ти наистина не си знаела, нали? — каза й. — Досещала си се, но не за всичко, което те са искали. Те са си мислели, че знаеш, но ти не си знаела, нали?

— Върви веднага в стаята си или ще се обадя в полицията — рече майка му. — Не се шегувам, Боби-О.

— Знам, че не се шегуваш — отвърна той. После отиде в стаята си и затвори вратата. Отначало му се струваше, че е добре, но после си помисли, че ще повърне или ще припадне, или и двете едновременно. Приближи се до леглото си с разтреперани крака. Искаше само да поседне, но легна по гръб напряко на леглото. Опита се да повдигне краката си, но те не му се подчиниха. Изведнъж пред очите му се появи Съли-Джон, който се засилва по дървената платформа и се гмурка във водата. Искаше му се Да е със Съли. Да е някъде другаде, само не тук. Където и да е, но не и тук.

 

Когато се събуди, в стаята беше тъмно, а на пода нямаше сенки на дърветата отвън. Беше спал или припаднал за три-четири часа. Беше потен, а краката му бяха изтръпнали.

Опита се да вдигне краката си и стотиците иглички, които се забиха в кожата му, го накараха да изкрещи. Свлече се на пода и игличките се качиха нагоре по бедрата към кръста му. Седна на пода с крака допрени до гърдите. Докато седеше там, облегнат на леглото, и гледаше плаката на Клейтън Мур, облечен като Самотния Рейнджър, започна да си спомня. Изваденото рамо на Каръл, майка му, пребита и полудяла, хванала ключодържателя. И Тед…

Тед вече беше на път и така може би беше по-добре, но много болеше.

Той се изправи и обиколи два пъти стаята. Втория път спря и погледна през прозореца. На улицата Дина и Даян Сигсби скачаха на въже. Други деца нямаше. Може би се бяха прибрали за вечеря. Една кола мина по улицата с включени фарове. Бавно падаше нощта.

Направи още една обиколка на стаята, като се опитваше да раздвижи ставите си. Чувстваше се като затворник, който се разхожда в килията си. Вратата му не се заключваше — само вратата на стаята на майка му се заключваше — но той се чувстваше като затворник. Страхуваше се в какво състояние ще я намери или дали въобще ще я намери. Ами ако вече й беше писнало да се занимава с Боби-О, с лъжеца Боби-О, със сина на баща си. Дори и да си седеше там нормална… ако въобще можеше да бъде нормална. Зад лицата на хората понякога се криеха ужасни неща. Сега вече той го знаеше.

Когато се запъти към затворената врата на стаята, изведнъж се спря. Там имаше лист хартия. Наведе се и го вдигна. Беше достатъчно светло, за да може да го прочете.

Скъпи Боби,

Когато четеш тези редове, аз ще съм заминал… но ще те взема със себе си в мислите си. Моля те, обичай майка си и помни, че и тя те обича. Този следобед тя беше наранена, засрамена и уплашена, а когато се сблъскваме с хора в това състояние, ги виждаме в най-лошата им светлина. Оставил съм нещо за теб в стаята си. Няма да забравя обещанието си.

С любов,

Тед

Той беше обещал да му изпраща картички.

Почувствал се по-добре, Боби прибра бележката, която Тед беше пъхнал под вратата му, и излезе.

В гостната нямаше никого, но беше подредена. Изглеждаше напълно нормална, само часовникът до телевизора липсваше.

Боби чу, че майка му хърка в спалнята си. И друг път я беше чувал да хърка, но сега хъркането й бе като на пияница или на старец от архивен филм. „Това е, защото са я наранили“ — помисли си и после се сети за

(„Как си, шампионе, как я караш…“)

господин Бидърман и за другите двама мръсници, които се побутваха с лакти и се подхилкваха, докато тя се качваше в колата. „Убийте свинята, прережете й гърлото“ — помисли си той, макар че не искаше да се сеща за това.

Мина на пръсти през гостната към коридора, отвори външната врата и излезе навън. Внимателно изкачи стъпалата към втория етаж, като се движеше от страната на парапета (беше прочел в една от книгите за момчетата Харди, че ако ходиш от тази страна, стълбите няма да скърцат), а стъпалата към третия взе на един дъх.

Вратата на стаята на Тед беше отворена. Помещението беше почти празно. Вещите му — снимка на мъж, който лови риба по залез слънце, картина на Мария Магдалена и Исус и календар — ги нямаше. Пепелникът на масата беше празен, но до него стоеше една от хартиените пазарски чанти на Тед. Вътре имаше четири книги: „Животинската ферма“, „Нощта на ловеца“, „Островът на съкровищата“ и „За мишките и хората“. Отстрани на чантата беше написано с познатия на Боби неравен, но четлив почерк: Първо прочети Стайнбек. „Хората като нас“ казва Джордж, когато Лени го моли да му разкаже любимата му история. Кои са хората като нас? Какви са били за Стайнбек? Какви са ти на теб? Задай си тези въпроси.

Боби взе книгите, но чантата остави, защото знаеше какво щеше да стане, ако майка му я намереше. Погледна в хладилника и не видя нищо освен буркан с френска горчица и пакетче сода. Затвори вратата и се огледа. В стаята не беше останало нищо освен…

Отиде до масата, взе пепелника, усети миризмата на цигарите „Честърфийлд“ и Тед се върна. Седеше на масата и говореше за „Повелителят на мухите“, стоеше пред огледалото, бръснеше се със стария си бръснач и слушаше през отворената врата статиите, които Боби четеше и които често не разбираше.

Тед беше оставил един последен въпрос на хартиената чанта: „Хора като нас. Кои са тези хора?“

Боби отново помириса пепелника. Задържа уханието и затворил очи, се опита да го намести сред спомените си за Тед, а навън в тъмното продължаваше непрестанният лай на Баузър.

Остави пепелника. „Ще започна да пуша «Честърфийлд» — реши. — Ще ги пуша до края на живота си.“

Върна се долу, като държеше книгите под мишница и вървеше от вътрешната страна на стълбите, докато слизаше от втория етаж във фоайето. Промъкна се в апартамента, мина на пръсти през гостната (майка му продължаваше силно да хърка) и влезе в стаята си. Ако майка му ги намереше, той щеше да каже, че ги е взел от господин Бъртън. Това беше лъжа, но ако кажеше истината, тя щеше да му ги вземе. Освен това лъжите вече не му изглеждаха чак толкова лоши. Лъжата дори можеше да стане необходимост. Понякога дори можеше да се превърне в удоволствие.

А сега какво? Къркоренето на червата му му помогна да реши. Щеше да изяде няколко сандвича с фъстъчено масло.

Тръгна към кухнята. Мина на пръсти покрай притворената врата на стаята на майка си, без да се сеща за нея, но после се спря. Тя се въртеше в леглото. Хъркаше по-тихо и вече говореше насън. Говореше тихо или по-скоро стенеше и Боби не разбираше какво казва, но същевременно знаеше, че не трябва да се опитва. Чуваше я съвсем ясно. И виждаше разни неща. Мислите й? Сънищата й? Каквото и да беше, беше ужасно.

Той успя да направи още три стъпки към кухнята, когато видя нещо ужасно, което направо спря дъха му: „ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ БРОТИГАН? Той е стар ПОМИЯР, но ние го обичаме!“

— Не — прошепна. — О, мамо, не!

Не искаше да влиза в стаята й, но краката му сами тръгнаха натам. Той ги остави да го водят като техен пленник. Видя как ръката му се протегна и отвори вратата на спалнята й.

Леглото й беше оправено, но тя лежеше върху завивките с роклята, с която се беше върнала от Провидънс. Единият й крак беше свит в коляното и почти се опираше в гърдите й. Можеше да види чорапите и бельото й и си спомни момичето от календара в „Ъгловият джоб“, което слизаше от колата и полата му се беше вдигнала. Само че момичето нямаше синини над чорапите си.

Там, където не беше насинено, лицето на Лиз беше почервеняло. Страните й бяха мокри от сълзи и изцапани от размазания грим. Една от дъските по пода изскърца под крака на Боби. Майка му извика, а той замръзна на място, сигурен, че всеки миг ще отвори очи.

 

Вместо това тя се завъртя към стената с гръб от него. Тук, в стаята й, мислите и образите не бяха по-силни, а бяха все още размазани и неясни като потта, която се стичаше по лицето на болен. Всичко това беше съпроводено от музиката на оркестъра на Бени Гудман и вкуса на кръв.

„Виждали ли сте Бротиган — помисли си Боби. — Той е стар помияр, но ние го обичаме. Виждали ли сте Бротиган…“

Преди да си легне, тя беше пуснала щорите и в стаята беше съвсем тъмно. Той се приближи още и се спря до тоалетката й, където тя обикновено сядаше да се гримира. Там беше чантата й. Боби си спомни как Тед го беше прегърнал — от тази прегръдка се нуждаеше и сега. Спомни си за Тед, който го галеше по гърба и постави ръце на главата му. „Когато те докосвам, сякаш минавам през някакъв прозорец“ — му беше казал в таксито, докато отиваха в Бриджпорт. И сега, застанал срещу огледалото, Боби погледна през същия този прозорец в мислите на майка си.

Видя я как се прибира към къщи с влака, като непрестанно гледа през прозореца, за да не виждат лицето й. Видя я как разглежда зеления ключодържател в банята, докато Каръл облича блузата й. Видя я как изпраща Каръл до вкъщи и как й задава въпроси през целия път, които летяха като куршуми от картечница. Видя я, накуцвайки, да отива към парка „Комънуелт“ и долови мислите й: „Ако можех да извлека някакви облаги от целия този кошмар, каквото и да е, нещо…“

После я видя как става и отива до магазина на Спайсър, за да си купи хапче за главоболието и безалкохолно, за да го глътне. След това тръгва към къщи. И тогава, преди да излезе от парка, Боби видя как тя се спря и се загледа в нещо, закачено на едно дърво. На идване може би не беше забелязала няколко от тези неща, но тук нямаше начин да ги пропусне.

Още веднъж Боби се почувства като пътник в своето тяло. Видя как ръката му се изпъна и с два пръста (единият беше този, който след някоя и друга година щеше да има никотиново петно) хвана това, което беше в чантата й. После издърпа обявата и прочете първите два реда от нея на светлината, идваща от коридора:

Сведе поглед към думите, които без съмнение бяха привлекли вниманието на майка му:

Ето това бяха облагите, на които се надяваше тя, които искаше, ГОЛЯМАТА НАГРАДА.

Беше ли се подвоумила? Мисълта: „Чакай малко, моето момче обича онова старо копеле!“ Беше ли минала през главата й?

Не.

Не можеш да се двоумиш, защото животът е пълен с Дон Бидермановци и освен това не е справедлив.

Боби излезе на пръсти от стаята, като държеше обявата. Отдалечаваше се от майка си и отново замръзна на място, когато под краката му изскърца дъска. Зад него стоновете на Лиз се бяха превърнали отново в монотонно хъркане. Боби се върна в гостната и затвори вратата, като задържа бравата, за да не изщрака. Побърза към телефона и сега вече чувстваше, че е далеч от нея, но сърцето му биеше лудо. Вече изобщо не беше гладен.

Вдигна слушалката, огледа се, за да се увери, че вратата на майка му е все още затворена, и след това набра номера, без да поглежда в обявата. Номерът се беше запечатал в главата му: ХЮситоник 5–8337.

Никой не му се обади. Това не го изненада, защото Централа ХЮситоник в Харуич нямаше. И ако чувстваше студ (с изключение на топките му и ходилата му, които горяха), това беше, защото тъгуваше за Тед. Това беше всичко. Само…

Когато се готвеше да затвори, се чу изпукване и някой вдигна слушалката.

— Да? — каза един глас.

„Това е Бидърман! — помисли си Боби уплашено. — Боже, това е Бидърман!“

— Да? — повтори човекът. Не, не беше Бидърман. Гласът на човека беше твърде нисък и дебел, за да е той. Но беше глас на мръсник. В това нямаше съмнение и докато температурата на тялото му продължаваше да пада, Боби вече знаеше, че мъжът от другата страна имаше жълто палто в гардероба си.

Изведнъж очите му се затоплиха и започнаха да го сърбят. Той имаше намерение да попита дали това е семейство Сагамор и ако му бяха отговорили, че е, щеше да им каже да оставят Тед на мира. Щеше да им каже, че той, Боби Гарфийлд, ще направи каквото поискат, ако оставят приятеля му на мира. Но сега, когато беше настъпил моментът, не беше в състояние да говори. До този миг той не вярваше в отрепките. Сега на другия край на жицата имаше нещо, което нямаше нищо общо с живота такъв, какъвто си го представяше Боби Гарфийлд.

— Боби? — каза гласът и сега беше изпълнен със задоволство. — Боби — повтори. Пред очите на момчето се появиха черните линии. Гостната изведнъж се напълни с черен сняг.

— Моля… — прошепна Боби и с усилие на волята довърши: — Моля ви, оставете го.

— Не можем — отвърна гласът от слушалката. — Той принадлежи на Краля. Стой настрана, Боби. Не се намесвай. Тед е нашето куче. Ако не искаш и ти да се превърнеш в наше куче, стой настрана.

Връзката прекъсна.

Боби задържа слушалката до ухото си за още няколко секунди. Искаше му се да се разтрепери, но му беше твърде студено, за да го направи. Сърбежът в очите му започна да изчезва заедно с черните линии. Най-сетне махна слушалката от ухото си, реши да затвори, но после се спря. В червената слушалка на телефона имаше дупчици, от които сякаш течеше кръв.

Боби остави слушалката и отиде в стаята си. Човекът, който се беше обадил на номера на семейство Сагамор, му беше казал да не се намесва и че Тед е тяхното куче. Но Тед не беше куче, а беше човек и освен това му беше приятел.

„Може би тя им е казала къде ще бъде тази вечер — помисли си Боби, — Мисля, че Каръл знае. Ако наистина знае и е казала на мама…“

Грабна буркана с парите за велосипеда. Извади ги и тръгна да излиза от апартамента. Мислеше да остави бележка на майка си, но не го направи. Страхуваше се, че тя ще се обади отново на ХЮситоник 5–8337 и да им каже какво прави нейният Боби-О. Това беше едната причина, поради която не остави бележката. Другата беше, че ако успееше да предупреди Тед навреме, щеше да замине с него. Сега приятелят му щеше да се съгласи. Ами ако отрепките го убият или го отвлекат? Това си беше все едно да избягаш, нали?

Боби огледа за последен път апартамента и докато слушаше как майка му хърка, почувства как сърцето му се свива. Тед беше прав: въпреки всичко той продължаваше да я обича. Ако имаше КА, тогава да я обича беше част от нея.

Въпреки това се надяваше никога повече да не я види.

— Сбогом, мамо — прошепна Боби. Миг по-късно тичаше по Броуд Стрийт в сгъстяващия се мрак, като стискаше джоба, в който бяха парите му.