Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (7)

VII. В „ДЖОБА“. ДА СВАЛИ РИЗАТА ОТ ГЪРБА СИ ЗА ДРУГИТЕ. ПРЕД „УИЛЯМ ПЕН“. СЕКСАПИЛНОТО ФРЕНСКО КОТЕНЦЕ

Първото нещо, което направи впечатление на Боби, беше миризмата на бира. Въздухът беше така наситен с тази миризма все едно хората тук пиеха бира от времето, когато бяха построени пирамидите. После той чу звука от телевизор, който обаче не беше настроен на някой канал за музика, а бяха пуснали следобедните сапунени опери (майка му ги наричаше „О, Джон! О, Марша!“) и потракването на топките на билярдната маса. Едва след като чу всичките тези шумове, очите му лека полека започнаха да свикват с полумрака в заведението…

То беше огромно. Надясно от тях имаше арка, а зад нея се виждаше зала, която изглеждаше безкрайна. Повечето билярдни маси бяха покрити. Няколко обаче бяха облени от ярка светлина и около тях бавно крачеха мъже, които чакаха да се наведат и да изиграят хода си. Около тях на високи столове край стената бяха насядали други, които ги гледаха. Един от тях си лъскаше обувките. С нищо не се отличаваше от другите присъстващи.

Напред се виждаше друга стая, пълна с флипери. Милиарди червени и оранжеви лампички примигваха в надпис, закачен на стената: „Ако бутнете повторно някой от автоматите, ще ви помолим да напуснете.“ Друг младеж, който имаше същата шапка като онзи на входа — вероятно популярната мода за тукашните младежи — се беше надвесил над един от автоматите и припряно натискаше бутоните. На долната му устна бе залепнала цигара, а издигащият се дим минаваше покрай лицето му и сресаната му назад черна коса. Около кръста му беше вързано яке, обърнато наопаки.

Наляво от фоайето беше барът. Оттам се чуваше телевизорът и се носеше миризма на бира. Там седяха трима мъже. Масите пред тях бяха отрупани с празни бутилки. Не изглеждаха като щастливите мъже от рекламите за бира. За Боби това бяха най-самотните хора на света. Той се чудеше защо не се съберат и не си поприказват малко.

Близо до тях имаше бюро. От една врата зад него излезе дебел мъж и за момент до ушите на Боби достигна слабият звук от включено радио. Дебелакът пушеше пура и носеше риза на палмови дървета. Той също щракаше с пръсти и тихичко си тананикаше като готиния младеж, когото бяха срещнали на входа. Боби веднага позна мелодията: „Текила“ на Дъ Чемпс.

— Кой си ти, бе, човек? — обърна се дебелакът към Тед. — Не те позна’ам. А и той не тря’а да влиза тука. Не мо’еш ли да четеш?! — Дебелият му палец с почернял от мръсотия нокът посочи закачената табела на стената зад него: „Бъди на 21 или се махай!“

— Мен не ме познавате, но мисля, че знаете кой е Джими Джирарди — отвърна възпитано Тед. — Той ми каза, че трябва да се видя с вас… ако се казвате Лен Файлс, разбира се.

— Аз съм Лен — рече той. Изведнъж дебелакът стана много по-сговорчив. Протегна ръката си, която изглеждаше толкова бяла колкото ръкавиците на Мики, Доналд и Гуфи от анимационните филмчета. — Познавате Джими Джий? Проклетият Джими Джий! Дядо му е там отзад! Лъска си обувките. Напоследък го прави доста често. — Лен Файлс намигна на Тед. Той се засмя и стисна ръката му.

— Това вашето момче ли е? — попита Лен, навеждайки се през бюрото, за да огледа Боби по-добре. Момчето можеше да усети мириса на ментови бонбони и пура в дъха му, а яката на ризата му беше покрита с пърхот.

— Приятел ми е — отвърна Теди, а Боби си помисли, че направо ще се пръсне от щастие. — Не исках да го оставям сам на улицата.

— Разбира се. Бихте го направили само ако сте решили да платите откуп за него — съгласи се Лен Файлс. — Напомняш ми на някого, хлапе. Сега, за какво става въпрос?

Боби поклати глава малко уплашен от това, че прилича на някой познат на Лен Файлс.

Дебелакът не обърна внимание на реакцията му. Беше се изправил и гледаше Тед.

— Не мога да оставя това дете тук, господин…

— Тед Бротиган. — Тед протегна ръка. Лен я стисна.

— Знаеш как е, Тед, с хората в този бизнес. Ченгетата ме наглеждат.

— Разбира се. Но той няма да се отделя от мен, нали, Боби?

— Да — отвърна момчето.

— Срещата ни бързо ще приключи, но е много важна, господин Файлс…

— Лен.

„Разбира се, че Лен“ — помисли си Боби. Просто Лен, защото бяха там долу.

— Казвах, че срещата ни е доста важна, Лен. Мисля, че ще се съгласите.

— Ако наистина познавате Джими Джий, ще знаете, че не се занимавам с дребни залагания — рече Лен. — Оставил съм ги на негрите. За какво става въпрос? За Петерън и Йохансън?

— За Албини и Хейууд. Утрешният мач в Медисън Скуеър Гардън?

Очите на Лен светнаха. После на небръснатото му лице се появи усмивка.

— О, пресвети боже! Ще трябва да проверя залога за онзи мач!

— Определено ще трябва да го направите.

Той мина покрай масата, хвана Тед за лакътя и го поведе към залата с билярдните маси. После се спря и се бърна.

— Боби ли ти викат, когато си си у дома, хлапе?

— Да, сър — отвърна той. При други обстоятелства щеше да каже: „Да, сър. Името ми е Боби Гарфийлд.“ Сега обаче бяха тук долу и просто Боби беше достатъчно.

— Ами, Боби, знам, че онези флипери там ще ти харесат. Също знам, че имаш някой и друг цент в джобовете си, но не се отпускай твърде много. Мислиш ли, че ще успееш да се справиш?

— Да, сър.

— Няма да се бавя — рече Тед и после остави Лен Файлс да го отведе в билярдната зала. Когато минаваха покрай насядалите край стената мъже, Тед се спря да поговори с онзи, който си лъскаше обувките. В сравнение с дядото на Джими Джий Тед изглеждаше млад. Старецът се наведе напред, а Тед му каза нещо. После и двамата се засмяха. За стар човек дядото на Джими Джий имаше хубав и силен смях. Тед протегна ръце и потупа бузите на стареца, което го накара да се засмее отново. После двамата с Тен изчезнаха в малка ниша, закрита със завеса.

Боби продължаваше да стои до бюрото, сякаш беше пуснал корени. Лен не беше казал, че е забранено да се гледа, и затова той гледаше във всички посоки. По стените имаше различни реклами на бира и календари с момичета с оскъдно облекло. Едно от тях прескачаше ограда насред полето. Друго слизаше от някаква кола, като полата му се беше повдигнала и чорапите се виждаха. На стената зад бюрото имаше знаци с надписи от сорта: АКО НЕ ХАРЕСВАТЕ ГРАДА НИ, НЕ СЕ РАЗМОТАВАЙТЕ НАОКОЛО; НЕ ИЗПРАЩАЙ МОМЧЕ ДА ТИ ВЪРШИ МЪЖКАТА РАБОТА; НЯМА ТАКОВА НЕЩО КАТО БЕЗПЛАТЕН ОБЯД; НЕ ПРИЕМАМЕ ЧЕКОВЕ ИЛИ КРЕДИТ; КАКТО И НЕ НОСИМ ОТГОВОРНОСТ ЗА ПОСЕТИТЕЛИТЕ. Между знаците имаше и едно голямо червено копче, под което беше написано: „Полиция“. От стената висяха найлонови пликове с различни надписи по тях: ОРИЕНТАЛСКОТО ЛЮБОВНО КОРЕНЧЕ НА ГИНСИК; ИСПАНСКИ ЛУКСОЗЕН. Боби се зачуди дали това не са някакви странни витамини. Но защо щяха да продават витамини в такова заведение?

Младежът в стаята с електронните игри удари нервно флипера, на който играеше, отдръпна се от него и му показа среден пръст. После се запъти към фоайето, като оправяше шапката си. Боби направи пистолет с ръката си и го насочи към него. Младежът се изненада за момент, после се засмя и отговори по същия начин. Преди да излезе, отпусна ръкавите на якето си.

— Не можеш да ходиш с яке, на което е написано името на бандата ти тук вътре — рече той, а Боби направо изгаряше от любопитство какво точно означават думите му. — Не можеш дори да кажеш от кои си. Такива са правилата на заведението.

— А-ха.

Младежът се засмя и вдигна ръка. На нея беше татуирана дяволска вилица.

— Аз обаче притежавам печата, малки братко. Виждаш ли го?

— Да, разбира се. — Татуировка. Боби го гледаше със завист. Младежът забеляза това, усмивката му се разшири и се показаха редица снежнобели зъби.

— Великите „Диаблос“, човече! Великите „Диаблос“ управляват улицата. Всички останали са скапаняци.

— Улиците тук долу.

— Скапаните улици тук долу. Къде другаде? Кефи се, братче. Харесваш ми. Изглеждаш много добре с изключение на скапаната прическа. — Вратата се отвори, отвън нахлуха топъл въздух и шумът от улицата и младежът вече го нямаше.

Една кошничка на бюрото привлече вниманието на Боби. Той се наведе, за да огледа съдържанието й. Вътре имаше ключодържатели в различни цветове. Извади един от тях, за да види какво пише на него: „Ъгловият Джоб, Билярд, Пуул, Електронни игри, Кенмор 8-2127“.

— Хайде, хлапе. Вземи си един.

Боби така се стресна, че едва не събори кошничката с ключодържателите на пода. Жената беше излязла от същата врата, откъдето се беше появил и Лен Файлс. Тя беше по-едра и от Лен — изглеждаше направо като дебелите жени от цирка — но стъпваше по-леко и от балерина. Боби погледна нагоре, а тя се беше надвесила над него. Това беше сестрата на Лен или по-скоро не можеше да не е.

— Съжалявам — промърмори той, върна ключодържателя, който беше извадил, и после се опита да избута кошничката на мястото й. И щеше да успее, ако жената не го беше спряла. Продължаваше да се усмихва и за голямо облекчение на Боби изглеждаше напълно нормална.

— Не се шегувам. Вземи си един. — Тя извади ключодържател от кошничката. Беше зелен. — Евтини са, но са хубави. Раздаваме ги за реклама. Както кибритите, но аз не бих дала кибрит на дете. Не си започнал да пушиш още, нали?

— Не, госпожо.

— Това е добре като начало. Стой настрана и от пиенето. Ето, вземи. Когато ти дават взимай, хлапе. Няма кой знае колко безплатни неща на този свят.

Боби взе зеления ключодържател.

— Благодаря ви, госпожо. Много е хубав. — Прибра го в джоба си, макар да знаеше, че ще трябва да се отърве от него. Ако майка му го намереше, нямаше да е особено щастлива и щеше да има поне двайсет въпроса, както обичаше да казва Съли-Джон.

— Как се казваш?

— Боби.

Той изчака да види дали ще го попитат за фамилията му и тайно се зарадва, когато тя не го направи.

— Аз съм Алана. — Тя протегна ръката. Пръстите й бяха отрупани с пръстени. Блестяха като лампичките на флиперите. — Баща ти ли те доведе тук?

— Не, дойдох с един приятел — отвърна Боби. — Мисля, че в момента залага на мача между Албини и Хейууд.

Алана изведнъж се притесни и учуди. После се наведе напред, предупредително сложи пръст на устните си и Боби усети мириса на ликьор.

— Не споменавай думата „залагане“ тук вътре — прошепна тя. — Това е билярд клуб. Не го забравяй и няма да имаш проблеми.

— Добре.

— Ти си едно прекрасно момче, Боби. И страшно приличаш на… — Замълча. — Познавам ли баща ти? Възможно ли е това?

Той поклати отрицателно глава, но вече беше започнал да се съмнява. Лен също беше казал, че му напомня на някого.

— Баща ми е мъртъв. Почина преди доста време. — Винаги се изразяваше така, за да не започнат хората да му съчувстват.

— Как се казваше той? — Но преди момчето да успее да отговори, Алана сама каза името му. То излезе от начервената й уста като някаква магическа думи. — Не беше ли Ранди? Ранди Гарет? Или Ранди Гриър? Нещо от този сорт, нали?

За момент Боби беше толкова учуден, че не можа да промълви и дума. Чувстваше се така все едно в дробовете му не беше останал никакъв въздух.

— Рандал Гарфийлд. Но как…

Тя се засмя доволно.

— Сетих се най-вече заради косата, но и заради луничките тук… — Тя се наведе напред и Боби видя огромните й гърди. Прокара пръст по носа му.

— Той е идвал тук да играе билярд?

— Не. Не владееше добре играта. Пийваше по някоя бира. Понякога… — Направи жест все едно раздава карти, който припомни на Боби за Макуоун.

— Да — отвърна той. — Никога не е пропускал да играе с каквато и да било кента. Такива работи съм чувал за него.

— Не знам дали е така, но знам, че беше добър човек. Идваше в понеделник вечерта, когато нямахме никакви клиенти, и за половин час направо ни скъсваше от смях. Обичаше онази песен на Джо Стафърд. Не си спомням как се казваше и караше Лени да я пуска. Беше наистина много мил и затова съм го запомнила. Мил човек с червена коса е рядкост все пак. Нямаше да купи пиене на някой пияница, но иначе беше готов да си свали ризата от гърба за другите. Човек само трябваше да го помоли.

— Но е загубил много пари — рече Боби. Не можеше да повярва, че говорят именно за това, но досега не беше срещал човек, който да познава баща му. Сега съвсем случайно беше научил толкова много интересни неща. Просто си вървиш и си вършиш своята работа и изведнъж миналото застава пред тебе.

— Ранди ли? — попита тя изненадано. — Не. Минаваше оттук три пъти в седмицата, за да пийне по едно, и то само ако беше наблизо. Той беше търговец или агент по недвижими имоти, или нещо подобно…

— Агент по недвижими имоти — прекъсна я Боби. — Работеше като агент.

— …и тук долу имаше офис, който често посещаваше. Интересувал се е от индустриалните сгради, щом се е занимавал с недвижими имоти. Сигурен ли си, че не беше търговец на медицински инструменти.

— Не, беше агент.

— Смешно е как работи паметта на човек — рече тя. — Някои неща си ги спомняш, а други лека-полека избледняват. Всички костюмари, които имаха бизнес тук преди, сега ги няма. — Тя поклати тъжно глава.

Боби не се интересуваше от това какво е станало с квартала.

— Но когато е играел, винаги е губел, нали? Не е пропускал кента.

— Това майка ти ли ти го каза?

Боби мълчеше.

Алана вдигна рамене. Разни интересни неща се случиха с гърдите й, когато го направи.

— Е, това си е ваша работа, но баща ти може би е пропилявал заплатата си по други места. Това, което знам, е, че идваше тук веднъж или два пъти в месеца, за да пие по бира с приятелите си, играеше до полунощ и след това си отиваше вкъщи. Ако постоянно печелеше или губеше, щях да си спомням. Но аз не помня, така че вероятно е бил добър играч на покер за разлика от някои от онези там. — Погледна в посоката, където бяха изчезнали Тед и брат й.

Боби я гледаше объркано. „Баща ти не ни остави кой знае колко — казваше майка му. — Имаше невалидна застраховка «Живот» и, разбира се, купчините сметки. Толкова малко неща знам“ — беше казала майка му тази пролет, което започваше да убеждава Боби в правотата й.

— Баща ти беше много красив мъж — каза Алана. — Имаше носа на Боб Хоуп. Предполагам, че когато пораснеш, ще приличаш на него. Имаш ли си приятелка?

— Да, госпожо.

Дали купчините неплатени сметки бяха измислица? Възможно ли беше това? Дали бяха осребрили застраховката и я бяха похарчили? Или може би парите бяха в банкова сметка, а не в каталога в гардероба на майка му. Това беше една ужасна мисъл. Боби не можеше да разбере защо тя би искала да си мисли, че баща му е бил

(подлец, подлец с червена коса)

лош човек, като той не е бил такъв. Имаше обаче и още нещо вярно. Тя лесно се вбесяваше и когато го правеше, говореше какво ли не. Тогава можеше да каже всичко. Възможно беше също баща му — когото майка му никога не беше наричала Ранди — да е дал на прекалено много хора от ризите си и по този начин да е вбесил Лиз Гарфийлд. Лиз не даваше ризи, нито свалени от гърба й, нито взети от други места. В този свят човек трябваше да си пази ризата, защото животът не беше справедлив.

— Как се казва тя?

— Лиз. — Той се чувстваше някак замаян, както когато излязоха от тъмния киносалон на ярките слънчеви лъчи.

— Като Лиз Тейлър. — Алана изглеждаше щастлива. — Прекрасно име има приятелката ти.

Боби се засмя, малко притеснен.

— Това е името на майка ми. Приятелката ми се казва Каръл.

— Хубава ли е?

— Направо е страхотна — отвърна той. Харесваше му как се смее Алана. Тя се пресегна през бюрото и го щипна по бузата. Плътта й висеше като нещо магическо. Малко го заболя, но му хареса.

— Сладур си ги! Може ли да ти кажа нещо?

— Разбира се.

— Само заради това, че е обичал да играе карти, не бива да го провъзгласяваме за Атила Хунът. Но ти това го знаеш, нали?

Боби припряно кимна.

— Майка ти е едно и аз не искам да ви се бъркам. Самата аз много обичам моята. Обаче не всички майки одобряват това, че съпрузите им ходят да играят карти на места като това тук. Те са приели такава позиция, но това си е тяхното мнение. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Да — отговори Боби. Наистина разбираше. Беше му ясно. Чувстваше се много странно. Все едно едновременно се смееше и плачеше. „Баща ми е бил тук — мислеше си. Това изглеждаше много по-истинско от лъжите, които му беше наприказвала майка му за него. — Татко ми е бил тук и може би е стоял точно на това място, на което съм и аз в момента.“ — Радвам се, че приличам на него — промърмори той.

Алана кимна усмихната.

— Ти си си вървял по улицата и си влязъл точно тук. Каква е вероятността?

— Не знам, но благодаря, че ми казахте за него. Много ви благодаря.

— Ако не му правехме забележки, щеше да върти само песента на Джо Стабърд по цяла вечер — рече Алана. — Сега няма ли да си вървиш?

— Не, госпожо.

— Не, Алана. Боби се засмя.

— Алана.

Тя му изпрати въздушна целувка и се усмихна, когато той я хвана. После се прибра в стаята зад бюрото. Боби видя, че тя много приличаше на гостната им, а на едната от стените беше закачен голям кръст.

Той бръкна в джоба си и напипа ключодържателя (това беше специален сувенир от посещението му там долу) и после си представи как кара новото си колело по Броуд Стрийт. Отиваше към парка. Имаше кафява шапка на главата. Косата му беше дълга и грижливо пригладена назад — никакви къси подстрижки повече. На кръста си беше вързал яке със своя символ, нарисуван на него. На ръката му имаше татуировка. Каръл щеше да го чака пред игрище „Б“. Щеше да го гледа как се изкачва по хълма и да си мисли: „Какво правиш, лудо момче?“ Той щеше да завърти велосипеда в кръг и изпод гумите му щяха да полетят камъчета. Лудо момче? Да. Страхотен велосипедист и подъл измамник.

Лен Файлс и Тед се връщаха. И двамата изглеждаха доволни. Всъщност Лен приличаше на котката, която току-що е изяла канарчето (както обичаше да казва майка му). Тед се спря и отново каза нещо на стареца, който се засмя в отговор. Когато двамата вече бяха във фоайето, Тед тръгна към телефона до външната врата. Лен го хвана за ръката и го помъкна обратно към бюрото.

Докато Тед заставаше встрани от бюрото, Лен разроши косата на Боби.

— Знаеш ли на кого ми приличаш? — попита той. — Сетих се, докато бях в задната стаичка. Баща ти беше…

— Гарфийлд. Ранди Гарфийлд. — Боби погледна към него. Лен толкова много приличаше на сестра си и момчето си помисли, че е прекрасно да си свързан по този начин с някого. Хора, които бяха толкова близки, можеха да мислят за еднакви неща. — Харесвахте ли го, господин Файлс?

— Кого, Ранди ли? Разбира се! Беше голям симпатяга. — Но Лен Файлс не изглеждаше напълно искрен. Боби реши, че за разлика от сестра си Лен не е познавал добре баща му. Той вероятно нямаше да си спомни и за песента на Джо Стафърд, и за това как Ранди щял да свали ризата от гърба си, за да помогне на всеки. — Приятелят ти също е голям симпатяга — заговори вече по-убедително Лен. — Обичам мъжете от класа, както и те мен, но рядко се появяват хора като него тук. — Той се обърна към Тед, който продължаваше да търси някакъв номер в бележника си с телефони. — Опитай със „Съркъл Такси“. Номерът е Кенмор 6–7400.

— Благодаря — отвърна Тед.

— За нищо. — Лен мина покрай него и изчезна в стаята зад бюрото. Боби отново я разгледа. Когато вратата се затвори, Тед се обърна към момчето:

— Заложих петстотин долара за мача и сега имам право да използвам телефона му, а не онзи там при входа. Какво ще кажеш, а? Страшна сделка.

Боби изведнъж остана без дъх.

— Заложил си петстотин долара на „Урагана“ Хейууд?

Тед извади цигара, сложи я в устата си и я запали.

— За Бога, не — отвърна той. — Заложих на Албини.

 

Щом повика таксито, Тед заведе Боби на бара и му поръча безалкохолна бира. „Той не подозира, че аз всъщност не харесвам безалкохолната бира“ — помисли си Боби. Сякаш още едно парченце от мозайката си отиде на мястото — от мозайката Тед. Лен лично им сервира бирите, като не спомена нищо за това, че Боби не трябва да седи тук. Той беше добро хлапе, но някак си това заведение не беше най-подходящото място за него. Очевидно едно безплатно обаждане по телефона не беше всичко, което получаваше човек, след като заложеше петстотин долара. Боби обаче в момента си мислеше единствено за това, че баща му не е бил чак толкова лош човек, и нищо друго не го интересуваше. Залогът беше направен, за да спечели Тед малко пари, защото беше ясно, че си отива.

 

Таксито имаше огромна задна седалка. Шофьорът слушаше мача на „Янките“ по радиото и от време на време се ядосваше на коментарите на водещия.

— Файлс и сестра му са познавали баща ти, нали? — Това всъщност не беше въпрос.

— Да, особено Алана. Тя го смята за добър човек. — Боби замълча. — Но майка ми не е на същото мнение.

— Предполагам, че майка ти го познава по различен от Алана. Хората имат различни страни. Те са като диамантите, Боби. Имат много различни страни.

— Но мама казва… — Беше твърде сложно. Тя никога не казваше нищо конкретно, а просто правеше някакви намеци. Не знаеше как да обясни на Тед, че и майка му имаше различни страни и точно заради това Боби си мислеше, че понякога тя просто не знае какво приказва. И освен това, когато се замислеше, той самият не знаеше какво точно иска да знае. Баща му беше мъртъв. Майка му не беше и той трябваше да живее с нея… и трябваше да я обича. Нямаше кого другиго да обича. Не можеше да обича дори и Тед. Защото…

— Кога заминаваш? — тъжно попита Боби.

— Когато се върне майка ти. — Тед въздъхна, погледна през прозореца и после погледна ръцете си, кръстосани върху едното му коляно. Все още не поглеждаше Боби. — Вероятно в петък сутринта. Мога да си взема парите утре вечерта. Коефициентът за Албини е четири към едно, т.е. това прави две хиляди долара. Моят добър приятел Лени ще трябва да се обади в Ню Йорк, за да получи такава сума.

Те пресякоха моста над канала и вече не бяха там долу. Сега се намираха в онази част на града, която обикновено посещаваха с майка му. Мъжете носеха костюми и вратовръзки. Жените не приличаха на Алана Файлс и Боби се съмняваше, че ако някоя от тях се надвесеше над него, щеше да има дъх на ликьор. Не и в четири часа следобед.

— Знам защо не заложи на мача между Патерсън и Йохансън — рече Боби. — Не го направи, защото не знаеш кой ще победи.

— Мисля, че този път ще спечели Патерсън — отвърна Тед, — защото е готов да се срещне с Йохансън. Мога да заложа два долара на Патерсън, но петстотин? За да заложиш петстотин, трябва или да знаеш какво ще се случи, или да си луд.

— Мачът между Албини и Хейууд е уговорен, нали?

Тед кимна.

— Разбрах, когато ми прочете, че е замесен онзи Клейндайст, и предположих, че Албини трябва да спечели.

— И друг път си залагал на мачове, на които мениджър е бил господин Клейндайст.

Тед нищо не отговори, седеше и гледаше през прозореца. По радиото съобщиха, че някой е направил късо хвърляне към Уайти Форд. Форд беше хванал топката и я беше запратил към Мууз Скоурон на първа база.

— Можеше и да е Хейууд — обади се най-сетне Тед. — Малко вероятно е, но можеше да е той. Освен това… видя ли онзи старец, който си лъскаше обувките?

— Да, ти го потупа по бузите.

— Това е Артър Джирарди. Файлс го е оставил да се навърта наоколо, защото преди имаше много връзки. Така си мисли Файлс, че е имал връзки, а сега е само един старец, който идва в десет часа да си лъсне обувките и после се връща за същото в три часа следобед. Файлс смята, че вече е изкуфял и нищо не разбира. Джирарди го оставя да си мисли каквото си иска. Ако Файлс каже, че Луната е направена от зелено сирене, Джирарди ще се съгласи. Старият Джий ходи там заради климатика и все още има връзки.

— Познава се с Джими Джий.

— Познава всички.

— Господин Файлс не знае ли, че мачът е уговорен?

— Не, не знае със сигурност. Мислех си, че е научил.

— Но старият Джий е знаел. Знаел е кой ще падне в нокаут.

— Да. Имах късмет. „Ураганът“ Хейууд ще падне в осмия рунд. После следващата година, когато коефициентите са вече по-добри, Хейууд ще получи своя шанс.

— Щеше ли да заложиш, ако господин Джирарди не беше там?

— Не — отговори веднага Тед.

— Тогава какво щеше да направиш, за да получиш парите? Когато си заминеш?

При последните думи сякаш нещо прободе сърцето на Тед. Той изглеждаше съкрушен. После посегна да прегърне Боби, но се спря.

— Винаги има някой, който знае — отвърна.

Вече бяха на Ашър Авеню. Все още се намираха в Бриджпорт, но само на два километра от границата с Харуич. Тъй като знаеше какво ще се случи, Боби посегна към голямата, пожълтяла от никотина ръка на Тед.

Той отдръпна коленете заедно с ръката си към прозореца.

— По-добре недей.

Боби разбираше защо не трябва да го прави. Хората слагаха по прясно боядисаните пейки надписи „Пази се от боята“, защото, ако ги пипнеш, ще се изцапаш с боята. Можеш да я измиеш или да изчакаш да избледнее, но за момент ще остане на ръката ти.

— Къде ще отидеш?

— Не знам.

— Чувствам се ужасно — рече Боби. В очите му напираха сълзи. — Ако ти се случи нещо, аз ще съм виновен. Видях разни неща, нещата, за които ме беше предупредил да се оглеждам, но не ти казах. Не исках да си отиваш. Затова реших, че си луд — не за всичко, а само за отрепките, които смяташ, че те преследват — и не ти казах нищо. Ти ме нае на работа, а аз се провалих.

Тед отново вдигна ръка, но пак се спря. На стадиона на „Янките“ Тони Кюбак беше направил втори хоумран. Хората по трибуните направо бяха полудели.

— Аз знаех — прошепна Тед. Боби втренчено го погледна.

— Как? Какво искаш да кажеш?

— Чувствах, че се приближават. Затова все по-често започнах да изпадам в транс. Обаче също като тебе продължавах да се самозалъгвам. Поради същата причина. Да не мислиш, че искам да си замина, Боби? И то в момент, когато майка ти е объркана и нещастна? Честно казано не ми пука за нея. С нея не се харесахме от първия миг, в който се видяхме, но тя все пак ти е майка и…

— Какво й е? — попита Боби. Опитваше се да не повишава глас, но въпреки всичко хвана ръката на Тед и я разтърси. — Кажи ми! Знаеш какво й е! Сигурен съм, че знаеш! Заради господин Бидърман ли е?

Тед погледна през прозореца. Беше смръщил вежди и стиснал устни. Най-накрая въздъхна и запали цигара.

— Боби — изрече, — господин Бидърман не е добър човек. Майка ти е наясно с това, но също така знае, че понякога трябва да се спогаждаме с лошите хора. Спогаждай се с тях и няма да имаш проблеми. Така си мисли тя и го прави. През последната година е правила неща, с които не се гордее, но все пак внимава. По някакъв начин тя се старае да внимава така, както внимавам и аз и въпреки че не се харесваме, мога да кажа, че й се възхищавам.

— Какво е правила? Какво я е накарал да прави? — В гърдите на Боби сякаш имаше буца лед. — Защо господин Бидърман я покани в Провидънс?

— За конференцията по недвижими имоти.

— Това ли е всичко?

— Не знам. И тя не знаеше. Или може би е прикривала това, от което се е бояла, с това, на което се е надявала. Не мога да кажа със сигурност. Понякога знам съвсем точно. В момента, в който те видях за пръв път, разбрах, че искаш велосипед и това е много важно за теб. Знаех, че искаш да спечелиш парите през лятото. Възхитих се на дисциплината ти.

— Ти ме докосна нарочно, нали?

— Да, точно така. Първия път беше така. Исках да науча нещо повече за теб. Но приятелите не се шпионират. Истинското приятелство понякога означава лична свобода. Освен това, когато докосвам някого, все едно преминавам през… да речем, през прозорец. Втория път, когато те докоснах… Тогава наистина те докоснах за дълго, знаеш какво имам предвид. Това беше грешка, не голяма, но все пак грешка. За миг знаеше повече, отколкото бе необходимо, но вече не си спомняш, нали? Ако продължа да те докосвам така, както го правят наистина близките приятели, в един момент нещата коренно ще се променят. Тогава няма да забравиш. — Той вдигна наполовина изпушената си цигара и я погледна. — Така както би се почувствал, ако си изпушил твърде много от тези и се опитваш да си поемеш дъх.

— Сега майка ми добре ли е? — попита Боби, макар Тед да не можеше да му отговори. Дарбата на приятеля му, каквато и да беше тя, не беше толкова могъща.

— Не знам. Аз…

Изведнъж той се напрегна. Гледаше през прозореца към нещо напред по пътя. После загаси цигарата в страничния пепелник на задната врата, но го направи толкова нервно, че се разлетяха искри.

— Боже — рече той. — Боже Господи, Боби. Това са те.

Боби се протегна, за да види какво става навън, като не преставаше да си мисли за думите на Тед „… да се докосваме, както го правят наистина близките приятели“.

Пред тях пътят се разделяше на три — Ашър Авеню, Бриджпорт Авеню и пътят за Кънектикът се събираха на едно място, наречено площад „Пюритън“. Жиците на тролеите блестяха на следобедното слънце. Изнервени шофьори натискаха клаксоните и се опитваха да заобиколят катастрофиралите отпред коли. Изпотен полицай се опитваше да въведе ред в движението. Вляво от пътя се намираше прочутият ресторант „Грилът на Уилям Пин“, където казваха, че правят най-добрите пържоли в Кънектикът (господин Бидърман беше довел тук всички свои служители, след като бяха продали имението Уейвърли и майка му се беше прибрала вкъщи с рекламни брошури за ресторанта). „Толкова популярен го прави това — беше казала веднъж майка му, — че границата между двата града минава през ресторанта и барът се намира на територията на Харуич, а самият ресторант е в Бриджпорт.“

Пред тях отстрани на тротоара беше паркиран лилав автомобил. Боби никога не беше предполагал, че ще види нещо подобно. Цветът беше толкова ярък, че човек го заболяваха очите, когато поглеждаше към колата. Направо го заболяваше главата.

„Колите им ще бъдат като жълтите им палта, белите им обувки и напарфюмирания гел, с който мажат косите си: крещящ и вулгарен.“

По лилавата кола имаше хромирани стрели и други фигури. Стъклата бяха с перденца. На капака огромният символ на „Десото“ блестеше на слънцето като фалшиво бижу. Гумите бяха бели и бяха по-широки от обикновените. На багажника имаше антена, на която беше закачена заешка опашка.

— Отрепките — прошепна Боби. Не можеше да има съмнение. Колата беше десото, но същевременно не приличаше на нито една кола, която той беше виждал през живота си. По-скоро приличаше на извънземен кораб или на астероид. Като приближиха, видя, че цветът на тапицерията вътре беше петролнозелено, който контрастираше с лилавата боя на колата. Воланът беше увит с бяла кожа. — Господи, това са те!

— Не трябва да мислиш за тях. Прочисти съзнанието — си и мисли за неща, които са много далечни — рече Тед. Той сграбчи Боби за раменете (шофьорът напълно беше погълнат от бейзболния мач и не беше забелязал какво става отзад, което беше добре) и силно го разтърси. — Съзнанието ти трябва да е далеч, разбираш ли?

Той разбираше. Джордж Сандърс беше построил тухлена стена пред мислите си и така ги беше запазил от децата. Предишния път Боби беше мислил за Мори Уилс, но сега не смяташе, че бейзболът ще свърши работа. Какво обаче щеше да свърши работа?

Три-четири пресечки по-нататък от площад „Пюритън“ можеше да види навеса пред входа на кино „Ашър Емпайър“ и изведнъж чу звука, който издаваше топчето на Съли-Джон. „Ако тя е боклук — говореше той, — искам да съм боклукчията.“

Плакатът, който бяха видели тогава, сякаш отново беше пред очите на Боби: Бриджит Бардо („сексапилното френско котенце“, както я наричаха по вестниците), усмихната и покрита само с хавлиена кърпа. Малко приличаше на онази жена от календара, която слизаше от колата в „Ъгловият Джоб“ — онази, на която й се беше вдигнала полата и й се виждаха чорапите. Въпреки това Бриджит Бардо беше по-красива. Освен това беше истинска. Разбира се, беше прекалено стара за момчета като Боби Гарфийлд,

(„Аз съм толкова млад, а ти — толкова стара — сякаш от хиляди транзистори се чуваше песента на Пол Анка, — така ми казаха, скъпа…“)

но все пак беше много красива и освен това майка му обичаше да казва, че едно котенце винаги може да погледне към кралицата. Боби вече я виждаше съвсем ясно, докато се отпускаше на седалката. Погледът му беше зареян в пространството, както правеше Тед, когато изпадаше в транс. Боби виждаше русата й коса, извивките на гърдите й, покрити от хавлията, дългите й крака, лакираните нокти, отчасти закрити от надписа „Само за възрастни. Показвайте документ или шофьорска книжка.“ Той можеше да усети сапуна й — беше лек и наситен с ухание на цветя. Можеше да помирише

(Nuit en Paris)

парфюма й, а също чуваше и включеното радио в съседната стая. Бяха пуснали Брейди Кенън, който слушаха и при посещението им в Сейвин Рок: „Тя танцува до полуда, ча-ча-ча, тя подскача до небето…“

Той можеше да усети (едва доловимо един друг свят някъде по-нагоре по спиралите), че таксито е спряло точно до „Грилът на Уилям Пен“ и до паркираното отстрани лилаво десото. Боби едва ли не чуваше колата в главата си. Ако имаше глас, тя щеше да крещи: „Застреляйте ме, прекалено лилава съм! Застреляйте ме, прекалено лилава съм!“ А около нея той ги усещаше. Те бяха в ресторанта и се хранеха. Това, което си бяха поръчали двамата, бе приготвено по един и същи начин: алангле, разбира се. Отрепките в жълти палта и бели обувки бяха там. Пиеха мартини между всяка хапка от почти суровото месо и ако насочеха мислите си насам…

От банята излизаше пара. Бриджит Бардо застана на пръсти и разтвори кърпата си, която за момент заприлича на разтворени крила, преди да падне на пода. Тогава Боби видя, че това въобще не е Бриджит Бардо. Беше Каръл Джърбър. „Трябва да си много смел, за да оставиш хората да те гледат, когато си само по хавлия“ — беше казала тя, а сега беше оставила кърпата да падне на пода. Той я виждаше така, както би изглеждала след осем или десет години.

Не можеше да откъсне очи от нея. Усещаше аромата на сапуна й, на парфюма й, чуваше песента по радиото (след песента на Фреди Кенън бяха пуснали Платърс — „… приказната нощ се спускаше…“), гледаше лакираните й нокти. Сърцето му биеше лудо и сякаш ударите му отекваха на едно друго място, в един друг свят. Това бяха другите светове.

Таксито започна да се придвижва напред. Ужасната лилава кола, паркирана пред ресторанта (бяха спрели на мястото за камионите с доставките, но какво им пукаше), остана зад тях. После отново спряха, за да дадат път на тролей, който профуча през площад „Пюритън“. Колата на отрепките беше вече зад тях, но хромираните части продължаваха да ги заслепяват. И изведнъж Боби усети неистов сърбеж в очите си. Сърбежът беше последван от странни черни черти, които замъглиха зрението му. Все още гледаше към Каръл, но сега между тях имаше странна завеса.

„Те ни усетиха… или усетиха нещо. Моля ти се, Господи, изведи ни оттук! Моля те, изведи ни оттук!“

Таксиметровият шофьор видя пролука в движението напред и успя да премине. Миг по-късно вече се изкачваха по Ашър Авеню. Сърбежът в очите на Боби започна да минава. После изчезна и странната завеса и той видя, че момичето не беше Каръл, нито Бриджит Бардо, а едно от момичетата от календара в „Ъгловият джоб“, което във въображението му беше съвсем голо. Вече не се чуваше радиото. Ароматите на сапун и парфюм също бяха изчезнали. Тя беше напълно безжизнена и се беше превърнала в…

— Тя е просто една снимка, залепена на тухлената стена — рече Боби и се изправи.

— Какво казваш, хлапе? — обърна се шофьорът и изключи радиото. Мачът беше свършил и сега вървеше някаква реклама на цигари.

— Нищо — отвърна Боби.

— Предполагам, че това е от слънцето, нали? Натовареното движение, горещините… Винаги става така. Изглежда и твоят приятел не е съвсем в час, а?

— Не — рече Тед. — Докторът е на линия. — После изправи гърба си и се намръщи, когато костите му изпукаха. — Май наистина съм заспал. — Погледна през задното стъкло, но ресторантът вече не се виждаше. — Янките победиха, нали?

— Разбира се. Направо ги разбиха — отвърна шофьорът и се засмя. — Не разбирам как можете да спите, докато играят „Янките“.

Завиха по Броуд Стрийт и две минути по-късно таксито спря пред номер 149. Боби погледна къщата, като едва ли не очакваше да види, че са я пребоядисали или са построили ново крило отстрани. Чувстваше се така все едно не е бил тук поне десет години. До известна степен това си беше така — нали беше видял Каръл Джърбър като голяма?

„Ще се оженя за нея“ — реши, когато слизаше от таксито. На Колония Стрийт кучето на госпожа О’Хара не спираше да лае, сякаш искаше да отрече този живот.

Тед се наведе край вратата на шофьора с портфейл в ръка. Извади две банкноти от един долар, замисли се и добави още една.

— Задръжте рестото.

— Вие сте истински джентълмен — рече човекът.

— Не, той е симпатяга — поправи го Боби и се засмя, докато таксито потегляше.

— Хайде да влезем вътре — каза Тед. — Тук не е безопасно за мен.

Изкачиха стълбите на верандата и Боби отвори вратата със своя ключ. Не спираше да мисли за странната завеса, която се беше появила пред очите му и за сърбежа. Завесата беше по-страшна, защото имаше чувството, че ослепява.

— Те видяха ли ни, Тед? Усетиха ли ни или каквото там правят?

— Знаеш, че ни усетиха… но не допускаха, че сме толкова наблизо. — Когато влязоха в апартамента на семейство Гарфийлд, Тед свали тъмните си очила и ги прибра в джоба на ризата си. — Ти се прикри много добре. Тук е направо като в пещ!

— Защо мислиш, че не са разбрали колко близо се намираме?

Тед застана неподвижно, докато отваряше прозореца, и погледна Боби през рамо.

— Ако знаеха, тяхната лилава кола щеше да спре зад таксито ни, когато пристигнахме тук.

— Това там не беше кола — рече Боби и започна да отваря другия прозорец, като първо дръпна завесите, които бяха топли като застоялия въздух в апартамента. — Не знам какво беше, но само приличаше на кола. И това, което усетих от тях… — Боби потрепери.

Тед премести вентилатора си и го постави на една от полиците на Лиз.

— Те се прикриват както могат, но въпреки това ние ги усещаме. Дори и хората, които не ги познават, понякога ги усещат. Малко от истинската им същност може да се види, а това, което е отдолу, е много грозно. Надявам се никога да не разбереш колко е грозно.

Боби също се надяваше.

— Откъде идват те, Тед?

— От едно тъмно място. Тед коленичи и включи вентилатора. В стаята сякаш стана малко по-хладно, но не като в „Ъгловият джоб“ или в кино „Критерион“.

Тед продължаваше да стои на колене до контакта. Изглеждаше така все едно се моли. Боби си помисли, че старият човек е изтощен до смърт. Как щеше да избяга от отрепките? Нямаше да стигне и до магазина на Спайсър, без да се спъне и да падне.

— Да — рече най-сетне той. — Те идват от друг свят. От друго място и време. Това е всичко, което мога да ти кажа. Опасно е да знаеш повече.

Но момчето трябваше да попита още нещо.

— И ти ли си от един от онези други светове? Тед го погледна сериозно.

— Идвам от Тийнек.

Боби го погледна и започна да се смее. Тед, който все още беше коленичил до вентилатора, също се засмя.

— За какво си мислеше в таксито, Боби? — попита Тед, когато най-сетне успяха да се успокоят. — Къде отиде, когато бяхме в опасност? Какво видя?

Боби се сети за двайсетгодишната Каръл с лакирани нокти на краката и за Каръл, която стоеше гола насред стаята. „Само за възрастни. Представете шофьорска книжка. Изключения не се допускат.“

— Не мога да ти отговоря — каза. — Защото… Ами, защото…

— Защото някои от нещата, които си видял, са лични. Разбирам. — Тед се изправи. Момчето пристъпи, за да му помогне, но старият човек му махна да стои настрана. — Може би искаш да излезеш да си поиграеш — каза. — По късно, например към шест часа, ще си сложа тъмните очила и ще отидем да вечеряме някъде. Можем да отидем в ресторанта на „Колонията“.

— Добре, но няма да ядем боб.

Устните на Тед се изкривиха в бледо подобие на усмивка.

— Без никакъв боб. Бобът е забранен. В десет часа ще се обадя на моя приятел Лен, за да разбера как е свършил мачът. Какво ще кажеш?

— Отрепките… ще търсят ли и мен сега?

— Ако беше така, никога нямаше да ти позволя да прекрачиш прага и да излезеш навън — отвърна Тед изненадан. — С теб всичко е наред и аз ще се погрижа нещата да останат такива. Сега върви. Поиграй на някоя от твоите любими игри. Аз трябва да свърша някои неща. Моля те само да се прибереш преди шест, за да не се притеснявам.

— Добре.

Боби отиде в стаята си и прибра в буркана за колелото още един долар, който му беше останал от пътуването им до Бриджпорт. После се огледа и видя стаята си с различни очи: каубойската му завивка на леглото, снимката на майка му, закачена на едната стена, и подписаната снимка на Клейтън Мур с маска на лицето, кънките му в ъгъла до бюрото. В този момент стаята на Тед му изглеждаше съвсем малка — не беше място, където човек ще се радва да се прибере. Той осъзна, че се привързва към оранжевата си карта за библиотеката и тогава вътре в него един глас започна да крещи против това. Крещеше: „Не, не, не!“