Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (56)

6:15

Винаги се събужда с музика. Тихият сигнал на алармата на часовника му не може да въздейства на спящия му мозък в тези ранни часове на деня. Звучи като предупредителния сигнал на камион, който се движи на заден ход. Радиото също върши работа по това време на годината. Станцията, на която е настроил приемника, предава само коледни песнички и тази сутрин го събуждаше една от най-омразните му от тях. Дали само той чува нежните гласове, докато сяда в леглото със стърчаща коса. И вие ли виждате това, което и аз? Те пеят, докато той спуска крака от леглото. Когато се обръща, Шарън е заела любимата си отбранителна поза — с възглавница на главата.

Той отива в банята и затваря вратата след себе си. Съблича горнището на пижамата и го хвърля в коша за мръсни дрехи. След това взима електрическата си самобръсначка и докато се бръсне, си мисли: „Защо да не се обръснеш целият, след като си започнал, моето момче? Надушваш ли това, което и аз? Усещаш ли това, което и аз? Искам да кажа защо да не го направиш!“

— Глупости — изрича на глас и пуска водата във ваната. — Всичко това са глупости.

 

Двайсет минути по-късно, докато се облича (в тъмнокафявия костюм от Пол Стюард с любимата му вратовръзка „Сулка“), Шарън се събужда, но не е напълно будна, за да може той да разбере какво му говори.

— Какво казваш? — пита той. — Чух нещо на „шейк“, но останалото беше напълно неразбираемо.

— Попитах дали ще можеш да купиш няколко кутии с шейкове, когато се прибираш — повтаря тя. — Тази вечер ще идват семейство Ален и семейство Дъбрис, нали знаеш?

— Коледа — казва той и поглежда косата си в огледалото. Вече не е ослепително красивият мъж, който скача сутрин от леглото при звука на музиката пет или дори шест пъти в седмицата. Сега изглежда като всички останали които отиват на работа по шосе 47, и това е всичко, което желае.

— Какво за Коледа? — пита тя и се усмихва сънено. — Глупости?

— Точно така — съгласява се той.

— Ако се сетиш, купи и малко канела…

— Добре.

— …но ако забравиш за шейковете, ще те убия, Бил.

— Няма да забравя.

— Знам, че мога да ти имам доверие. Освен това изглеждаш прекрасно.

— Благодаря.

Тя се обръща и ляга на възглавницата, докато той оправя за последен път тъмносинята си вратовръзка. Никога през живота си не е носил червена вратовръзка и се надява да легне в гроба недокоснат от този цвят.

— Купих онова фолио, което искаше — казва тя.

— А? Какво?

— Фолиото — повтаря Шарън. — На масата в кухнята е.

— О — чак сега си спомня той. — Благодаря.

— Няма за какво. — Тя отново се унася. Той не й завижда, че може да спи до девет часа — ако иска, нека да спи и до единайсет, — а й завижда за способността да поговори с него и после пак да се унесе. Той владееше същото, когато беше в джунглата — повечето момчета можеха да го правят, но това беше отдавна. „В провинцията“. Така казваха новобранците и кореспондентите. За хората, които оставаха там по-дълго, всичко се превръщаше в „джунглата“ или понякога в „зеленината“. Зеленината. Е, да.

Тя казва още нещо, но сега думите й са несвързани и неясни. Той знае какво казва. Както обикновено: „Лек ден, скъпи.“

— Благодаря — отговаря и нежно я целува.

— Изглеждаш прекрасно — промърморва жената, въпреки че очите й са затворени. — Обичам те, Бил.

— И аз те обичам — отвръща той и излиза.

 

Куфарчето му — марка „Марк Крос“ — е до вратата на гостната, а палтото му — от магазини „Тайгърс“ на Медисън Стрийт — виси на закачалката. Той посяга и взима куфарчето. Кафето е готово — Бог да благослови кафемашината — и той си налива една чаша. Отваря куфарчето и взима фолиото. Вдига го на светлината, гледа как блести на лампата в кухнята и после го прибира в куфарчето.

— И ти ли чуваш това, което и аз — казва той сам на себе си и затваря куфарчето.