Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (53)

42.

След една подобна среща — когато семестриалните изпити вече застрашително наближаваха, Скип отпраши да зубка и да се налива с кафе в Мечешката бърлога със своя помощник по антропология. Аз бях на смяна в стола. Когато най-сетне изключихме конвейера, се върнах в общежитието да уча. На минаване през фоайето реших да си проверя пощата и вътре намерих розово известие за бандерол.

Беше опакован с амбалажна хартия и канап, но беше освежен с лепенки с коледни камбанки и имел. Адресът на подателя ми се отрази като неочакван юмрук под лъжичката: Каръл Джърбър, Броуд Стрийт № 172, Харуич, Кънектикът.

Не бях опитвал да й се обаждам, и то не само защото бях зает да спасявам собствената си кожа. Мисля, че не си бях дал сметка за истинската причина чак докато видях името й на пакета. Бях убеден, че се е върнала при Съли-Джон. И че онази нощ, когато правихме любов в моята кола под звуците на старите шлагери, вече е минало. Че аз съм вече минало.

На малкия грамофон на Нейт се въртеше Фил Окс, н самият Нейт хъркаше, похлупен с един брой на „Нюзуик“. На корицата имаше снимка на генерал Уилям Уестморленд. Седнах на бюрото, посегнах да развържа канапа, после се замислих. Пръстите ми трепереха. „Сърцата са яки — каза тя. — Рядко се случва да се разбият. В повечето случаи просто се превиват.“ Права е, разбира се, но като гледах коледния подарък, който ми беше изпратила, моето ме болеше, при това много. И макар че грамофонът въртеше Фил Окс, долавях по-стара и по-мелодична музика. Чувах „Платърс“.

Дръпнах канапа, скъсах тиксото, махнах кафявата ха тия и най-сетне се добрах до малка бяла кутия от универсален магазин. Вътре беше скрит моят подарък, опакован в лъскава червена хартия и вързан с бяла копринена панделка. Имаше още квадратен плик, адресиран до мен вече познатия ми почерк. Отворих плика и измъкнах картичка марка „Холмарк“ — когато държите да изпрати най-доброто, и така нататък. Като отворих картичката подаръка ми изпадна изрезка от вестник. Изданието се наричаше „Харуич Джърнъл“. В горното поле, точно над заглавието, Каръл беше написала: „Този път успях — Пурпурно сърце! Не се тревожи — 5 шева в спешно отделение и се прибрах за вечеря.“

Заглавието гласеше: „6 РАНЕНИ, 14 АРЕСТУВАНИ в ПРОТЕСТНА ДЕМОНСТРАЦИЯ ПРЕД ВОЕННОТО ОКРЪЖИЕ, КОЯТО ПРЕРАСНА В ПОБОЙ“. Снимката беше пълен контраст на предишната от вестника в Дери, на която всички — дори ченгетата и строителните работници, които набързо бяха импровизирали собствена контрапротестна демонстрация — изглеждаха някак спокойни. В „Харуич Джърнъл“ обаче хората изглеждаха доста разгневени, объркани и на около две хиляди светлинни години от „спокойни“. От едната страна се виждаха някакви типове със строителни каски на главите и татуировки по мускулестите ръце, а на лицата им бе изписано омерзение — срещу тях гневни младежи с дълги коси. Един дори бе протегнал ръце на презрително нахилено трио от противника, сякаш искаше да им каже: „Елате де, разкъсайте ме на парченца.“ Между двете групи стояха полицаи, на вид напрегнати и изнервени.

Отляво (Каръл беше нарисувала стрелка, сякаш и сам нямаше да видя) беше познатото яке с надпис „Харуичка гимназия“. Главата пак беше извърната, но този път право срещу обектива. Кръвта, която се стичаше по лицето, се виждаше много по-ясно, отколкото ми се искаше. Да си Драска шеговити стрелкички и майтапчийски забележки в полето колкото си иска — но на мен никак не ми беше до майтап. Това по лицето й да не е шоколадов сироп! Някакво ченге я стискаше за ръката. Но момичето на снимката явно нямаше нищо против — нито против ченгето, нито против разбитата си глава, от която течеше кръв (ако този миг въобще забелязваше, че й тече кръв). Момичето на снимката се усмихваше. В едната си ръка стискаме лозунг „СПРЕТЕ УБИЙЦИТЕ!“ Другата размахваше пред обектива с протегнат показалец и среден пръст под формата на латинското V. V като victory, реших тогава, но, разбира се, значението на този знак беше съвсем друго. През 1969 V вървеше с пилешкото краче като домати със сирене.

Набързо прегледах текста на статията, но не намерих нищо интересно. Протест… контрапротест… епитети… хвърляли камъни… няколко юмручни схватки… дошла полиция. Тонът на писанието беше едновременно надут, отвратен и покровителствен — напомняше ми за Гаретсън и Ебърсоул в залата в общежитието онази прословута вечер. „Момчета, вие ме разочаровате.“ Само трима от арестуваните били задържани, другите били освободени по-късно на същия ден — значи сигурно всичките са били под двайсет и една години.

Кръв по лицето й. И тя се усмихва… дори тържествува. В миг установих, че Фил Окс продължава да пее — „убил съм сигурно милиони, и пак ме викат да замина“ — и целият настръхнах.

Отворих картичката. Вътре прочетох типичните отпечатани римувани стихчета, които винаги звучат еднакво. „Весела Коледа, искрено се надявам да не пукнеш през Новата година.“ Въобще не ги погледнах. На бялата страна обаче Каръл ми беше написала послание. То почти изпълваше празното пространство.

Скъпи Номер шест,

Просто исках да ти пожелая от весела по-весела Коледа и да ти кажа, че съм добре. Не продължих да уча, макар че се свързах с едни студенти (вж. приложената изрезка) и в крайна сметка сигурно все пак ще продължа да следвам, вероятно от догодина. Мама не е много добре, но се старае, а брат ми си стъпва на краката. Рионда ни помага. Срещнах се два-три пъти със Съли, но вече не е същото. Една вечер дойде на гости да гледа телевизия и се чувствахме като напълно непознати… или може би по-скоро като стари познати, които се качват на влакове в различни посоки.

Липсваш ми, Пит. Мисля, че и с теб пътуваме в различни посоки, но никога няма да забравя миговете, прекарани заедно. Бяха толкова трогателни и прекрасни (особено последната нощ). Пиши ми, ако искаш, но на мен някак не ми се ще. Може би няма да ни се отрази добре. Това не означава, че не ми пука или не помня, а тъкмо напротив.

Помниш ли онази вечер, когато ти показах снимката и ти разказах как ме пребиха? И как моят приятел Боби ми се притече на помощ? През онова лято той имаше една книга. Беше му я подарил съседът от горния етаж. Боби казваше, че това е най-хубавата книга, която е чел през живота си. Което не е кой знае какво, когато си едва на единайсет години, зная — но като бях в последния клас на гимназията, я намерих в училищната библиотека и я прочетох просто да видя за какво става дума. Стори ми се страхотна. Реших, че може да й се зарадваш. И макар да е отпреди дванайсет години, имам чувството, че е писана за Виетнам. А дори и да не е, пак е пълна с информация.

Обичам те, Пит. Весела Коледа.

PS. И престани вече с тези глупави карти.

Прочетох посланието два пъти, после внимателно сгънах изрезката и я прибрах в картичката с треперещи ръце. Мисля, че още я пазя някъде… както, сигурен съм, „Червената Каръл“ Джърбър още пази някъде снимката с приятелите си от детинство. Ако е жива, де. Не съм много сигурен — голяма част от последните й приятелчета вече не са.

Отворих пакета. Вътре — какъв потресаващ контраст с радостната червена хартия и бялата копринена панделка — намерих „Повелителят на мухите“ от Уилям Голдинг. Някак я бях пропуснал в гимназията и в часовете по литература в последния клас предпочетох „Един отделен мир^[1]“, защото ми се стори малко по-кратка.

Отворих я, предполагайки, че може би ми е написала някакво посвещение. Наистина ми беше написала, но съвсем не такова, каквото очаквах. Ето какво намерих на заглавната страница:

Изведнъж очите ми плувнаха в сълзи. Притиснах уста с длани, за да сподавя вопъла. Не исках да будя Нейт, а и не исках да ме вижда как плача. Но все пак се разплаках. Седях на бюрото си и плачех за нея, за себе си, за двама ни, за всички ни. Не помня да съм изпитвал по-силна болка от тази, която изпитах в онзи миг. Сърцата са издръжливи и рядко се разбиват, сигурен съм, че е права… но важи ли това за тогава? За сърцата на хората, които бяхме тогава? За сърцата в Атлантида?