Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (47)

36.

След десет минути двамата със Скип се запътихме към общежитието. Другите си тръгнаха по-рано. Нейт постоя с нас, но май усети, че искам да поговоря със Скип насаме. Той винаги усеща такива неща. Сигурен съм, че сега е добър зъболекар и че децата много го обичат.

— Вече няма да играя карти — започнах.

Скип не отвърна.

— Не знам дали не е твърде късно да си поправя бележките, за да задържа стипендията, но ще се опитам. Във всеки случай не ми пука особено. Не става дума за шибаната стипендия.

— Не. Става дума за тях, нали? За Рони и останалите.

— Не само. — Този ден беше много студено, особено на свечеряване — беше мразовито, влажно и зло. Сякаш лятото нямаше да дойде никога. — Ама Каръл как ми липсва, братче. Защо й трябваше да си заминава?

— Де да знам.

— Като падна, горе заприлича на санаториум за душевноболни. Не студентско общежитие, ами същинска психиатрична клиника.

— И ти се смя, Пит. И аз също.

— Знам. — Може би нямаше да се смея, ако бях сам, сигурно нямаше да се смеем и да бяхме само двамата, но кой знае? Нещата са такива, каквито са. Не можех да се освободя от мисълта за Каръл и ония момчета с бейзболната бухалка. И от погледа на Нейт, сякаш съм недостоен дори за презрение. — Знам.

Повървяхме мълчаливо.

— Е, все някак ще си простя, дето му се смях — продължих, — но не искам някой ден, като стана на четирийсет и децата ме попитат какво е университетът, да не помня нищо друго освен плоските вицове на Рони Маленфант и оня сбъркан нещастник Маклендън, дето се опита да се отрови с детски аспирин. — Представих си Стоук Джоунс, който описва пирует на една патерица, и ме досмеша; после се сетих как лежеше на кушетката в лекарския кабинет и ми се доплака. И знаете ли какво? Доколкото мога да преценя, това беше едно и също усещане. — Просто ми е кофти. Адски ми е тъпо.

— И на мен. — Леденият дъжд се изливаше на главите ни. Светлините на „Чембърлейн“ грееха в мрака, но не ми вдъхваха голяма утеха. Забелязах на земята жълтото платно, което ченгетата опъваха днес, и тъмния надпис на стената. Водните струи размазваха черния спрей и на другия ден нищо нямаше да се чете.

— Като бях малък, все си представях, че съм герой — продължи Скип.

— Мамка му, и аз така. Че кое дете си представя, че е част от тълпата преследвачи?!

Скип наведе поглед към прогизналите си обувки, после ме изгледа и продължи:

— Може ли да поучим заедно следващите няколко седмици?

— Изцяло съм на твое разположение.

— Ама наистина ли нямаш нищо против?

— Че що да имам нещо против? — Нарочно се постарах да говоря с раздразнение, защото не исках да разбере колко ми олекна на душата и колко бях въодушевен. Защото планът можеше и да проработи. Помълчах, после добавих: — А тая, другата работа… мислиш ли, че ще успеем да я замажем?

— Де да знам. Може.

Почти бяхме стигнали до северния вход и миг преди да влезем, му посочих разтеклите се букви.

— Сигурно деканът Гаретсън и оня Ебърсоул ще оставят нещата така. Боята изобщо не успя да изсъхне. До утре ще падне.

Скип поклати глава.

— Няма да ги оставят така.

— Защо, бе? Откъде си толкова сигурен?

— Защото Милото няма да позволи.

И, разбира се, беше прав.