Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (46)

35.

Чакалнята беше празна, телевизорът в ъгъла работеше — повтаряха стар епизод от „Бонанса“ — но никой не го гледаше. По онова време още не й бяха намерили цаката на цветната телевизия и лицето на татко Картрайг имаше Цвят на свежо авокадо. Сигурно сме нахлули като стадо хипопотами след баня в калния гьол, защото дежурната сестра долетя на мига. По петите й вървеше санитарят вероятно някой студент на работна стипендия като мен) и дребен чичко с бяла престилка. На врата му висеше стетоскоп, а в ъгъла на устата му бе залепнала цигара. В Атлантида дори лекарите пушеха.

— Какво му е? — обърна се лекарят към Рони, или защото имаше най-началнически вид, или защото пръв му попадна под ръка.

— На отиване към „Холиок“ се гмурна в поройната вада на алеята с червените плочки и за малко да се удави. — След кратко мълчание добави: — Той е парализиран.

Сякаш да потвърди тези думи, Били Марчант размаха патерицата на Стоук. Явно никой не се беше потрудил да извади и другата.

— Какво я размахваш бе, да не искаш да ми избиеш мозъка? — злобно изсъска Ник Праути и се дръпна встрани.

— Какъв мозък, бе? — апострофира го Брад и останалите се разхилихме с всичка сила, та едва не изпуснахме Стоук.

— Да го духаш, задник такъв — отвърна Ник, ама и на него му беше смешно.

Лекарят се смръщи.

— Внесете го вътре и си запазете тези приказки за друг път.

Стоук отново се разкашля и в гърлото му загъргориха ужасните мъчителни хрипове. Кашлицата му беше толкова силна, че направо щеше да си изкашля гърлото, а от устата му едва ли не всеки миг щеше да бликне кръв.

Понесохме го през чакалнята в индианска нишка, но нямаше как да се проврем през вратата.

— Дайте аз — предложи Скип.

— Ще го изпуснеш — предупреди го Нейт.

— Няма. Няма да го изпусна. Само да го хвана както трябва.

Застана до Стоук и ми даде знак, после кимна на Рони.

— Свалете го малко — нареди Маленфант.

Спуснахме го малко по-надолу. В мига, когато пое цялата тежест на тялото, Скип изпъшка и вратните му жили се издуха до пръсване. После ние се дръпнахме, а той внесе Стоук в кабинета и го настани на медицинската кушетка. Тънкият лигнин, с който беше покрита кожената дамаска, моментално подгизна. Скип отстъпи. Стоук го гледаше втренчено, а лицето му беше бледо, като изключим двете червени петна, които бяха избили високо на скулите му — алени като божури. От косата му се стичаха ручейчета.

— Извинявай, брато — рече Скип. Стоук извърна глава и затвори очи.

— Вън — нареди докторът на Скип. Цигарата беше изчезнала някъде. Огледа ни — шумна банда от десетина момчета, които продължаваха да се хилят, а от дрехите им течеше вода и наводняваше цялата чакалня. — Някой знае ли точно какво му е? Може да има значение за лечението.

Сетих се за белезите, прилични на разплетени кълбета, но нищо не казах. Всъщност нищо и не знаех. А и след като премина неудържимият смях, вече се чувствах твърде засрамен да се обаждам.

— Абе, май някаква парализа? — въпросително започна Рони. Като заговори с възрастен човек, цялата му нахална фукня се изпари. Чувстваше се неуверен, може би дори малко неловко. — Мускулна парализа и церебрална дистрофия?

— Абе, клоун — поправи го Лени, — мускулна дистрофия и церебрална парализа…

— Претърпял е автомобилна катастрофа — прекъсна ги Нейт. Всички се обърнаха към него. Изглеждаше все така чист и спретнат, макар и прогизнал до кости. Днес следобед носеше скиорска шапка с надпис „Гимназия Форт Кент“. Мейнският футболен отбор най-после спечели и Нейт беше свободен от синята шапчица за първокурсниче — само наште, да живеят Черните мечки. — Преди четири години. Майка му, баща му и по-голямата му сестра загинали. Само той оцелял от цялото семейство.

Настъпи тишина. Надзърнах над раменете на Скип и Рони в кабинета. Стоук лежеше на кушетката, от дрехите му се стичаше вода, беше обърнал глава встрани и очите МУ бяха затворени. Сестрата му мереше кръвното. Крадлите на панталона бяха прилепнали към краката му и ми напомниха на четвъртоюлските паради, на които съм ходил като съвсем малък в Гейтс Фолс. Чичо Сам крачеше с училищния оркестър и отряд момчета с мотопедчета и изглеждаше поне три метра висок със синята си шапка, украсена със звезди, но като духнеше вятър и развееше крачолите на панталоните му, трикът веднага си проличаваше. Така изглеждаха краката на Стоук Джоунс в мокрите панталони — като фокус, като лоша шега, като отрязани чуканчета, нахлузени в маратонки.

— Откъде знаеш? — учуди се Скип. — Той ли ти каза, Нейти?

— Не. — Съквартирантът ми се засрами. — Казал на Хари Свидровски след едно събрание на Комитета за съпротива. Те… ние… бяхме в Мечешката бърлога. Хари го попита направо какво му е на краката и Стоук му каза.

Мисля, че разбирах изражението, изписано на лицето му. „След събранието“ — каза той. След. Нейт не знаеше какво са си казали на събранието, защото не беше присъствал на него. Нейт не беше член на комитета — той внимаваше да стои настрана. Може и да приемаше целите и тактиките на комитета… но трябваше да мисли за майка си. И за бъдещето си като зъболекар.

— Гръбначна травма? — попита докторът възможно най-делово.

— Мисля, че да.

— Добре. — Чичо доктор взе да ни отпъжда с ръце, сякаш бяхме ято гъски. — Прибирайте се в общежитието. Ние ще се погрижим за него.

Заизнизвахме се обратно към чакалнята.

— Момчета, вие защо се смеехте, като го донесохте? — внезапно попита сестрата. Беше застанала до лекаря, стиснала апарата за кръвно налягане в ръце. — А сега защо се хилите? — Май беше ядосана. За Бога, направо беше бясна. — Какво толкова смешно видяхте в нещастието на това момче, та ми се кискате?

Не очаквах някой от нас да й отговори. Мислех, че ще си стоим, ще се взираме в носовете на обувките си и нервно ще пристъпяме, осъзнавайки, че умът ни е много по-детински, отколкото сме предполагали. Но все пак й отговорихме. Скип отговори. Дори успя да я погледне в очите.

— Самото нещастие, госпожо — призна той. — Права сте, то си беше нещастие. И ни се стори смешно.

— Колко отвратително! — В очите й проблеснаха гневни сълзи. — Колко сте противни!

— Да, госпожо. Предполагам, че и тук сте права. — И се обърна.

Последвахме го в чакалнята като мокри кокошки. Не смея да твърдя със сигурност дали определението „противен“, което тя ни лепна, е било най-голямото ми падение в колежа („Щом си спомняте шейсетте, значи нищо не сте видели“, по думите на един хипар, известен с прякора Къдравия крадльо), но като нищо. Чакалнята беше празна. На екрана се беше появил малкият Джо Картрайт, зелен като татко си. И Майкъл Ландън почина от рак на панкреаса… по това си приличаха с майка ми.

Скип спря. Рони го отмина с наведена глава, следван от Ник, Били, Лени и останалите.

— Почакайте — спря ги Скип и те се обърнаха. — Искам да поговоря с вас.

Скупчихме се около него. Той хвърли поглед към вратата на кабинета, за да се увери, че сме сами, и заговори.