Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (45)

34.

Като изхвърчахме през северната врата на блока, най-напред забелязах правоъгълния жълт брезент. Беше паднал на земята и вътре се бяха образували огромни локви, в които плуваха големи бучки лед. После нагазих в поройната вада, заляла цялата пътека, маратонките ми прогизнаха и набързо ми секна целият ентусиазъм да се оглеждам. Водата беше ледена. Дъждът се лееше и капките се забиваха в кожата ми досущ като ледени игли.

Червените плочки бяха покрити с една педя вода и краката ми изтръпнаха от студ. Скип се подхлъзна и аз го сграбчих за ръката. В същия миг Нейт ни хвана, за да не политнем назад. Отпред долитаха ужасни хрипове, нещо средно между кашляне и давене. Стоук лежеше във водата като пън, вълненото му палто плуваше на повърхността като балон, а огромната му черна грива се беше разпиляла около лицето. Кашляше остро и дълбоко. На всеки задавен хриплив пристъп устните му се покриваха със ситни капчици. Едната му патерица беше затисната между ръката и тялото му. Другата беше отплувала нанякъде.

Водата заливаше бледото му лице. Кашлицата му вече напомняше предсмъртно давене на обесен. Беше извърнал очи право нагоре и сякаш се взираше в дъжда и в мъглата. Не даваше никакви признаци, че ни чува, но като коленичихме до него — аз от едната, а Скип от другата МУ страна — ни заудря. Водата му влизаше право в гърлото и той взе да се мята на всички страни. Давеше се пред очите ни. Вече въобще не ми беше до смях, но сигурно ще съм се хилел. „Отначало май се шегуваха — каза Каръл. — Отначало май се шегуваха. Пусни радиото, Пит, обичам стари шлагери.“

— Вдигайте го — подкани ни Скип и сграбчи Стоук за рамото. Стоук безжизнено посегна да го удари с восъчнобледата си ръка. Той изобщо не му обърна внимание, може би дори не беше усетил. — По-бързо, да му се не види.

Сграбчих падналия за другото рамо. Той ме оплиска с вода, сякаш се будалкахме в частния си басейн. Очаквах да е премръзнал като мен, но той гореше. Вдигнах поглед от безжизнено отпуснатото във водата тяло и изгледах Скип. Той кимна.

— Готови… хайде… давай.

Напънахме се. Стоук се подаде над водата от кръста нагоре — но само толкова. Бях смаян колко е натежал. Ризата му се беше измъкнала от панталона и плуваше на кръста му като тюлена пачка. Отдолу се виждаше бялата му кожа и по-тъмното петно на пъпа. Виждаха се и белези, които бяха заздравели, но се простираха на всички страни като разплетено кълбо.

— Помагай, Нейти! — изпъхтя Скип. — Подпри го малко, за Бога!

Нейт коленичи във водата и ни опръска и тримата, после прегърна Стоук изотзад. Мъчехме се да го изправим и да го измъкнем от тая ледена мътилка, но пътеката беше покрита с лигав полуразтопен сняг, та непрекъснато се хлъзгахме и никак не можехме да координираме движенията си. На всичкото отгоре Стоук, вече полуудавен и раздиран от кашлица, непрестанно ни пречеше и с всички сили се бореше да се освободи от ръцете ни. Стоук искаше отново да потъне във водата.

В този миг пристигнаха и другите начело с Рони.

— Шибания Хръц-Хръц — лъхтеше той. Продължаваше да се хили, но ми се стори леко удивен. — Тоя път яко се оплеска, Хръц. Дума да няма.

— Не ми се мотай, тъпак такъв — кресна Скип, — ами вземи ни помогни!

Рони поогледа ситуацията, но без да се ядосва — просто се опитваше да прецени как е най-добре да ни помогне после се обърна да види кой още е дошъл. Подхлъзна е в лапавицата и Тони де Лука — който също продължаваше да се хили — го сграбчи да го задържи. И така стояха е, моите приятелчета картоиграчи от читалнята на третия етаж, скупчени на удавената в пороя пътека, а някои още не можеха да спрат да се смеят. Приличаха на нещо, но не знаех на какво. Сигурно нямаше и да разбера, ако не беше подаръкът от Каръл за Коледа… но това, разбира се, беше после.

— Ей, Тони — подкани ги Рони, — Брад, Лени и Бари. Давайте да хващаме краката.

— Ами аз, Рони? — разтревожи се Ник. — Аз какво да правя?

— Ти си много дребен да го вдигаш, но може да се по-развесели, като му врътнеш една свирка.

Ник отстъпи.

Рони, Тони, Брад, Лени и Бари Марго се наместиха от двете ни страни. Рони и Тони стиснаха Стоук за прасците.

— Боже Господи! — изрева Тони, хем изпълнен с ужас, хем продължаваше да се подсмива от време на време. — Тука няма нищо! Кльощав е като закачалка!

— Кльощав е като закачалка, кльощав е като закачалка! — злобно го изимитира Рони. — Мътните те взели, вдигай го, жабар скапан, какво ми коментираш, това да не ти е изложба! След това Лени и Бари го хващат за нещастния онеправдан задник и се изправят. После другите…

— …го вдигат — довърши Лени. — Ясно. И не викай на аверчето ми жабар.

— Оставете ме на мира — кашляше Стоук. — Стига, махайте се от мен… пропаднали тъпаци… — Кашлицата го задави. Гърлото му сякаш се раздираше в зловещи хрипове — На светлината на лампите устните му изглеждаха сивкави и някак слузести.

— Глей кой седнал да ни вика, че сме пропаднали. Шибания полуудавен патрав шваба педал. — Той се взря в Стоук, а водата се стичаше по вълнистата му коса и осеяното му с пъпки лице. — Брой, Кърк.

— Едно… две… три… давай!

Напънахме се. Стоук Джоунс се подаде над водата като кораб. Олюлявахме се под тежестта на тялото му. Едната му ръка увисна и се заразмята под носа ми, после се стрелна нагоре и ме зашлеви през лицето. Прас! Отново се разхилих.

— Пуснете ме на земята! Пуснете ме, тъпанари такива!

Ние залитахме, пързаляхме се в хлъзгавия сняг, от Стоук се лееше вода, от нас се лееше вода.

— Екълс! — виеше Рони. — Марчант! Бренан! Боже Господи, слабоумни олигофрени такива, що не вземете малко да помогнете, а?

Ранди и Били нагазиха във водата и се завтекоха да ни помогнат. После още някакви хора — три-четири момчета, привлечени от олелията, все от картоиграческата компания от гретия етаж — се втурнаха да държат Стоук. Непохватно го заобръщахме насам-натам — сигурно сме изглеждали като най-дървената агитка на света, дявол знае защо излязла да тренира в проливния дъжд. Стискахме го здраво, ръцете му висяха отстрани, а в шепите му се събираше вода. От прогизналото му палто й дъното на панталоните му се изливаха цели водопади, които постепенно намаляваха. „Вдигна ме на ръце и ме занесе чак до тях — каза Каръл, като ми разказваше за онова момче с остриганата глава, първата й любов. — Носи ме по цялата Броуд Стрийт в един от най-горещите дни в годината. Занесе ме на ръце.“ Гласът й не ми излизаше от главата. В известен смисъл още го чувам.

— В общежитието ли? — обърна се Рони към Скип. — В блока ли ще го носим?

— За Бога, не — намеси се Нейт. — Направо в лазарета.

И понеже все пак успяхме да го измъкнем от водата — това беше най-трудната част и вече се бяхме справили с нея — лазаретът ни се стори смислена идея. Помещаваше се в малка тухлена постройка точно зад „Бенет Хол“, на има-няма триста-четиристотин метра от мястото, където се намирахме. Веднъж да се махнем от пътеката и да излезем на пътя, ще стъпваме много по-уверено.

И така, занесохме го в лазарета — бяхме го качили на раменете си като посечен герой, когото тържествено изнасят от бойното поле. Някои продължаваха да се кискат и да се подхилкват. И аз бях сред тях. По едно време забелязах, че Нейт ме гледа сякаш съм недостоен дори за презрение и се опитах да задуша звуците, които издавах. Известно време устисках, после се сетих как се завъртя на една патерица (Ииии… олимпийското жури му присъжда… само десетки!) и пак почнах.

Стоук проговори само веднъж, докато го влачехме нагоре към лазарета.

— Оставете ме да умра — каза. — Направете нещо смислено поне веднъж в дребните си егоистични съществуванийца. Пуснете ме долу и ме оставете да умра.