Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (39)

28.

И докато брат ми и жена му пристигнаха от Ню Глостър, наистина учих. Изчетох половината социология и с мъка се преборих с четирийсет страници от учебника по геология, при това само за три часа. Главата ми гръмна. Щом станах да си направя кафе, вече изпитвах смътна надежда. Бях зле — направо катастрофално зле — но не чак толкова фатално зле. Чувствах се като аутфийлдър, който следи как топката се приближава към левия край на игрището; не мърда, следи я с поглед, но не се отказва и знае, че тя ще прелети високо, но знае също така, че с точно премерен скок спокойно може да я улови. И аз можех.

Ако, разбира се, за в бъдеще стоя далеч от читалнята на третия етаж.

Към десет без петнайсет се появи брат ми, който, ако може, не ходи никъде преди залез слънце. Жена му — бяха женени от осем месеца — беше изтупана с палто с яка от истинска норка и носеше хлебен пудинг, а Дейв мъкнеше купа с фасул. Брат ми е единственият човек в целия свят, който е способен да повлече фасул за Деня на благодарността чак от съседния щат. Той е добър човек, моят шест години по-голям брат Дейв, който през 1966 работеше като счетоводител за малка верига за бързо хранене с пет-шест „заведения“ в Мейн и Ню Хампшър. През 1996 веригата вече разполагаше с осемдесет „заведения“ и брат ми беше съсобственик на компанията заедно с трима партньори. Притежава три милиона долара — поне на книга — и три байпаса. По един за всеки милион, така да се каже.

Почти веднага след Дейв и Кейти се прибра и мама, цялата посипана с брашно, въодушевена от свършената работа и радостна, че синовете й са си у дома. Поде се радостно приповдигнат разговор. Баща ни седеше в ъгъла и мълчаливо ни слушаше, но се усмихваше и странните му очи с огромни зеници се местеха ту към Дейв, ту към мен. Предполагам, че всъщност реагираше на гласовете ни. Дейв попита къде е Ан-Мари. Обясних му, че сме решили да си починем малко един от друг. Тъкмо да ме попита това да не би да значи, че…

Обаче майка му и жена му едновременно го сръчкаха по онзи типично женски начин, сякаш искаха да кажат: „Не сега, мойто момче, не сега.“ Съдейки по ококорените очи на мама се досетих, че после ще разпитва. Може би дори надълго и нашироко. Мама искаше информация. Майките са си такива.

Като изключим, че Ан-Мари ме нарече „смотан изрод“ и от време на време се питах как ли е Каръл Джърбър (и най-вече дали е размислила да се върне след ваканцията и дали прекарва празника с добрия стар Съли-Джон, когото го очаква казарма), изкарах доста весела ваканция. В четвъртък и петък се извървя цялата фамилия — всички блуждаеха из къщата, глозгаха пуешки кълки гледаха американски футбол по телевизията и разпалено викаха на големите мачове, после цепеха дърва за кухненската печка (в неделя вечер мама имаше достатъчно дърва цяла зима да топли къщата само на старото кюмбе, ако пожелае). След вечеря ядяхме пай и играехме скрабъл^[1]. Най-веселата случка беше скандалът между Дейв и Кейти за къщата, която се канеха да купят — Кейти метна чиния с храна върху брат ми. През годините съм изял немалко тупаник от Дейв и се зарадвах, като видях как пластмасовата съдина се тресна в главата му и отскочи настрани. Леле, какъв смях падна!

Но под хубавите емоции — простичката радост, която човек изпитва, когато се събере с цялото си семейство — се таеше страхът какво ще се случи, като се върна в университета. Откраднах един час да поуча в четвъртък вечер, след като натъпкахме хладилника с остатъци и всички легнаха да спят, и после още два часа в петък следобед, когато потокът роднини като че пооредя, а Дейв и Кейти се оттеглиха „да подремнат“, струва ми се доста шумно.

Чувствах, че мога да наваксам — всъщност знаех, че мога — но също така знаех, че не мога да се справя сам, или да речем с помощта на Нейт. Трябваше да се хвана с някого, който добре познава убийствената притегателна сила на читалнята на третия етаж и как ти прималява, когато някой играе пика, за да избие Кучката. Някой, който е наясно с примитивната радост да съумееш да набуташ la femme noire на Рони.

Стигнах до извода, че подходящият човек за това начинание бе Скип. Дори Каръл да се върне, няма да проумее за какво става дума. Трябва да се хванем двамата със Скип, да изплуваме от дълбокото и да поемем към брега.

Мислех си, че ако се държим заедно, ще съумеем да се справим. Не че толкова ми пукаше за него. Подобно признание ми звучи ужасно грозно, но си е самата истина. В събота след празника след задълбочено взиране в себе си бях стигнал до извода, че ми пука най-вече за мен самия и че си търся Номер шест. Ако Скип иска да ме използва, чудесно. Защото аз определено исках да го използвам.

В събота на обяд бях изчел достатъчно геология, за да си дам сметка, че за някои неща ми трябва помощ, при това срочно. Оставаха само два теста — още една серия колоквиуми и след това самият изпит. Трябваше да изкарам хубави бележки и на двата, ако исках да си запазя стипендията.

Дейв и Кейти си тръгнаха към седем в събота вечер, като продължиха да спорят (но вече по-дружелюбно) за къщата в Поунал, която възнамеряваха да купят. Аз се настаних на кухненската маса и започнах да чета от учебника по социология за груповите санкции. С други думи, темерутите си търсят на кого да си го изкарат. Потискаща мисъл.

По едно време усетих, че не съм сам. Вдигнах глава и видях мама с избелелия си розов пеньоар и призрачнобяло лице, намазано с крем „Пондс“. Не се изненадах, че не съм я чул да влиза — за двайсет и пет години живот в малката къща знаеше всички скърцащи дъски. Помислих си, че най-сетне е решила да ме разпита за Ан-Мари, но се оказа, че в момента любовният ми живот ни най-малко не я вълнува.

— Колко си загазил, Пит? — попита тя. Прехвърлих наум стотина възможни отговора, но накрая реших да си призная истината.

— Не знам.

— За нещо конкретно ли става дума?

Този път обаче не казах истината и като си помисля сега, разбирам колко издайническа е била лъжата — някаква сила в мен, съвършено неангажирана с личния ми интерес, но притежаваща огромна мощ, си запазваше правото да ме изтика до ръба на пропастта… и да ме тласне вътре.

Виж, мамо, такова, проблемът е читалнята на третия етаж. и картите — всеки път си казвам, само няколко игри и като погледна часовника, наближава полунощ и вече съм твърде уморен да уча. По дяволите, твърде съм натегнат да седна да уча. Тази есен освен да играя хартс, само успях да спя с момиче.

Ако бях изрекъл поне първата част от цялата тази тирада, щеше да прозвучи твърде нереалистично, все едно да отгатна името на Румпелщилтскин^[2] и да го изпея по вода. Но не изрекох и дума. Казах й, че просто така се преподава в колежа, че трябва да преосмисля представата си за учене и да придобия някои нови навици. Но ще се справя. Несъмнено ще се справя.

Тя постоя мълчаливо, скръстила ръце на гърдите си, мушнала длани дълбоко в ръкавите на домашния си пеньоар — така приличаше на китайски мандарин — и най-сетне каза:

— Да знаеш, че винаги ще те обичам, Пит. И баща ти също. Не го казва, но го чувства. И двамата много те обичаме. Добре знаеш.

— Н-даа. Знам. — Станах и я прегърнах.

Мама почина от рак на панкреаса. Той поне действа бързо, но в нейния случай се разви по-бавно. Може би никоя разновидност не ти се струва достатъчно бърза и безболезнена, когато става дума за обичан близък човек.

— Но трябва да залягаш над книгите. Напоследък момчетата, които не залягат достатъчно, плащат с живота си. — Тя се усмихна, но не й беше много весело. — Сигурно знаеш?

— Чух нещо такова.

— Пораснал си.

— Не мисля.

— Не, от лятото си пораснал поне с два сантиметра. И каква коса! Защо не я подстрижеш?

— Така ми харесва.

— Дълга е като на момиче. Послушай ме. Пит, отрежи си косата. Старай се да изглеждаш прилично. Да не си някой Ролинг Стоун или Хърманс Хърмит.

Много ме досмеша и не можах да се въздържа.

— Добре, мамо, ще си помисля.

— Непременно си помисли. — Тя отново ме стисна в прегръдките си, после ме пусна. Имаше уморен вид, но ми се стори и доста красива.

— Оттатък океана убиват момчета. Отначало мислех, че си заслужава, но баща ти казва, че това е лудост, и не знам дали не е прав. Тъй че залягай над книгите. Ако ти трябват допълнителни пари за уроци… или за учител… все ще измислим нещо.

— Благодаря ти, мамо. Ти си страхотна.

— Ами, аз съм дърта кобила с уморени крака и мисля да си лягам.

Поучих още час, после редовете затанцуваха пред очите ми. Най-сетне и аз си легнах, но не можах да заспя. Тъкмо се унеса и започвам да сънувам как взимам раздадените ми карти и ги подреждам по бои. Накрая отворих очи и се взрях в тавана. „Напоследък момчетата, които не залягат достатъчно, плащат с живота си“ — каза мама. А Каръл ми каза, че в наши дни е хубаво да си момиче. Линдън Джонсън се погрижил за това.

Гоним Кучката!

Наляво или надясно?

Исусе Христе, смотаният Райли стреля луната!

В главата ми ечаха гласове, сякаш се процеждаха от самия въздух.

Единственото разумно решение на проблемите ми беше да спра да играя, но макар и на двеста километра северно от мястото, където се намирах, читалнята упражняваше върху мен въздействие, което нямаше нищо общо с разума. Имах дванайсет точки в големия турнир, както го наричахме. Само Рони ме побеждаваше — той имаше петнайсет. Не можех да си представя как така ще се откажа от тези дванайсет точки, ще стана и ще си тръгна, разчиствайки терена на оня въздухар. Каръл ми помогна да погледна Маленфант отстрани и да прозра истинската му същност на страхлив, ограничен гном с ужасна кожа. Но Каръл вече я нямаше…

— Рони няма да изкара още дълго — намеси се гласът на разума. — Ще бъде цяло чудо, ако се задържи до края на семестъра. И ти го знаеш.

Вярно. А междувременно няма какво друго да прави, освен да играе карти, нали? Той бе тромав, с шкембенце и тънки ръце — отсега виждах стареца, в който щеше да се превърне един ден. Беше скандалджия, с което поне донякъде прикриваше огромния си комплекс за малоценност. Фукливите му приказки за момичетата бяха направо смехотворни. А и не беше кой знае колко умен, за разлика от някои от останалите момчета, които ги очакваше изключване (например Скип Кърк). Играта на хартс и празните надувки бяха единствените неща, които Рони умееше да прави добре, поне според мене, тъй че защо да не се дръпна, да го оставя да си играе карти и да си мели, докато има възможност?

Защото не исках, ето защо. Защото държах да разкарам мазната усмивка от хлътналата му пъпчива мутра и да му секна стържещия креслив смях. Звучи гадно, но е истина. Рони най ми допадаше в миговете, когато се сърдеше и ми мяташе ядни погледи изпод провисналия си мазен перчем, а долната му устна стърчеше.

Да не забравяме и самата игра. Обичах да играя. Не можех да се отърва от мисълта за нея дори тук, в леглото си от детинство — как да стоя настрана от читалнята, като се върна? Как да не последвам Марк Ст. Пиер, който ме подканя да бързам, има свободно място, всички са на нула и играта тъкмо започва? За Бога!

Бях още буден, когато часовникът в дневната на долния етаж удари два. Станах и както си бях по потник и по гащи, наметнах стария кариран халат и слязох долу. Налях си чаша мляко и седнах да го изпия на кухненската маса. Светеше само флуоресцентната лампа над печката и цареше пълна тишина, нарушавана единствено от пращенето на огъня зад решетките на котела и тихото похъркване на баща ми в спалнята. Чувствах се малко шантаво, сякаш комбинацията от пуйка и зубрене бе предизвикала земетресение в мозъка ми. Имах усещането, че надали ще заспя преди Сейнт Патрик^[3].

Случайно вдигнах поглед към преддверието. На закачалката над коша за дърва висеше ученическото ми яке с големите бели букви ГФ, извезани на предницата. Само инициалите на гимназията — в училище не си падах спортист. След като се запознахме със Скип в университета, той ме попита защо нямам други букви, нищо ли не съм тренирал, отвърнах, че имам М за мастурбация — първи отбор, и съм спец по злобарки. Скип така се смя, че сълзи потекоха от очите му и може би именно тогава станахме приятели. Всъщност сигурно съм можел да получа Д от кръжока по дебати или драма, но там не дават букви, нали? Едно време не даваха, а и сега не дават.

Онази нощ гимназията ми се струваше на светлинни години в миналото, почти друга галактика… но якето висеше на закачалката. Беше ми подарък от нашите за шестнайсетия ми рожден ден. Отидох в антрето и го откачих от кукичката. Зарових нос в дрехата и като я подуших, се сетих за занималня № 5 и господин Мезенсик — горчивия дъх на подострените моливи, шушукането и сподавения кикот на момичета, далечните викове от двора, където се провеждаше час по физическо, или както го наричаха спортистите, лечебен волейбол. Там, където беше закачено, имаше вдлъбнатина в плата — сигурно никой не е обличал проклетата дреха от миналия април или май, дори майка ми не я е намятала върху нощницата си, за да притича да прибере пощата.

Сетих се за образа на Каръл, запечатан в черно-бели на вестникарската снимка — лицето й се крие в сянката на лозунга „САЩ ВЪН ОТ ВИЕТНАМ!“, а русата и конска опашка влиза в яката на нейното училищно яке… и ми хрумна идея.

Нашият телефон — стар бакелитов динозавър с шайба — стоеше на масичка в коридора. В чекмеджето отдолу държахме телефонния указател на Гейтс Фолс, маминия бележник с телефони и различни принадлежности за писане. Сред тях се търкаляше и черен маркер за текстил. Взех го и се върнах на кухненската маса. Сложих якето на коленете си и с помощта на маркера изрисувах голямо пилешко краче на гърба. Като се концентрирах, нервното напрежение постепенно се изпари. Хрумна ми, че мога сам да си дам буква, ако пожелая, и в известен смисъл именно това правех сега.

Като приключих, вдигнах дрехата и огледах творението си. На слабата белезникава светлина от флуоресцентната лампа то стоеше малко грубо, демонстративно и някак детинско:

Но си го харесвах. Харесвах си проклетата картинка и това си е. Продължавах да нямам ясно мнение за войната, но това пилешко краче много ме радваше. Най-сетне ми се доспа — ако не друго, рисуването поне ме успокои и ме налегна дрямка. Изплакнах чашата и се качих горе с якето под мишница. Натъпках го в дрешника и легнах да спя. Припомних си как Каръл привлече ръката ми под жилетката си и дъха й в устата си. Как лежахме съвсем сами зад запотените стъкла в старото комби и в този момент може би преливахме от доброта. И как се смяхме, когато парченцата от републиканската лепенка литнаха над паркинга. После съм заспал с тези мисли.

В неделя прибрах якето в куфара и го занесох в колежа — въпреки новоизказаните съмнения по повод войната на господин Джонсън и господин Макнамара при вида му мама щеше да ме засипе с въпроси, а аз все още не разполагах с подходящи отговори.

Но се чувствах готов да облека якето, и наистина го носех. Заливах го с бира, посипвах го с пепел от цигари, изцапах го с кръв; бях с него, когато в Чикаго ревях с всичка сила: „Целият свят гледа!“ и се случи да ме напръскат със сълзотворен газ. Момичета са плакали на извезаните с бяло инициали ГФ отляво на гърдите (в четвърти курс буквите вече бяха добили мръсносиви оттенъци), дори едно момиче лежа на него, докато правихме любов. Не взехме никакви предпазни мерки, тъй че сигурно е поизцапано и със сперма. Като си тръгвах от царството на ЛСД през 1970, от знака на мира, който бях изрисувал в кухнята на мама, бе останало само бледо очертание. Но то си стои. Другите може и да не го забелязват, само че аз винаги съм знаел какво представлява.