Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (37)

26.

Не си чета хороскопа, рядко гледам „Досиетата X“, никога не съм търсил помощта на медиум на горещата телефонна линия и все пак. вярвам, че от време на време на всеки се случва да надзърне в бъдещето си. Това се случи и с мен онзи следобед, когато спрях старото комби на брат ми пред общежитието „Франклин“: знаех, че вече си е тръгнала.

Влязох вътре. Фоайето, където обикновено поне по седем-осем момчета чакаха момичето си, изглеждаше странно пусто. Чистачка в синя униформа почистваше неунищожаемия мокет. Момичето на регистрацията четеше списание „Макколс“^[1] и слушаше радио. И отново „Плачи, плачи, плачи, бейби, 96 сълзи.“

— Пит Райли за Каръл Джърбър — представих се. — Бихте ли й позвънили да слезе?

Девойката вдигна глава, остави списанието и ме удостои със съчувствен поглед. Това е погледът на лекаря, който идва да ти каже: „Ах, да му се не види, мойто момче, туморът не може да се оперира. Нямаш късмет, човече, най-добре да се сдобриш с Господ.“

— Каръл каза, че й се налага да тръгне по-рано. Взе експресния рейс за Дери. Но ме предупреди, че ще минеш, и остави за теб това.

Момичето ми подаде плик, на който бе написано моето име. Благодарих и излязох от блока с писмото в ръка. Тръгнах по пътеката, за миг поспрях при колата и зареях поглед към столовата „Холиок“, прословутия Дворец в равнините, дома на кренвиршеното човече с щръкналата пишка. Оттук се виждаше долчинката в подножието на хълма, където листата танцуваха на вятъра. Вече бяха загубили ярките си есенни багри и бяха оцветени в ноемврийско тъмнокафяво. Утре е Денят на благодарността, предвестник на зимата в Нова Англия. Целият свят бе вятър и студено слънце. Отново се бях разплакал — пареше ми на страните. „96 сълзи, бейби, плачи, плачи, плачи.“

Седнах в колата, където предишната вечер се простих с девствеността си, и отворих плика. Вътре имаше един-единствен лист. Пъргавият ум е в кратките слова, както казва Шекспир. Ако е вярно, значи писмото на Каръл бе най-умното на света.

Драги Пит,

Мисля, че снощи трябва да бъде нашето сбогуване… нима бихме могли да се разделим по-красиво? Възможно е да ти пиша от университета, но в момента съм толкова объркана, че нищо не знам (ей, може дори да размисля и да се върна!). Но моля те, остави на мен да ти се обадя. Каза, че ме обичаш. Ако наистина е така, нека аз те потърся първа. Непременно ще ти се обадя, обещавам.

PS. Снощи беше най-чудесното нещо, което ми се е случвало. Ако е възможно да бъде по-хубаво, просто не знам как хората оцеляват след това.

P.P.S. Зарежи тези глупави карти.

Казваше, че снощи било най-чудесното нещо, което й се е случвало, но въпреки това „С обич“ липсваше и накрая на бележката се мъдреше само подписът й. Но… „Ако може да бъде по-хубаво, просто не знам как хората оцеляват след това.“ Разбирах какво иска да каже. Пресегнах се и докоснах седалката, на която бе лежала. Където бяхме лежали.

„Пусни радиото, Пит, обичам стари шлагери.“

Погледнах си часовника. Бях дошъл по-рано (сигурно полусъзнателното предчувствие ме бе докарало), тъкмо минаваше три. Лесно можех да я настигна на автогарата, преди да отпътува за Кънектикът… но нямаше да го направя. Беше права, снощи си казахме незабравимо „сбогом“ в старото ми комби — всичко друго неминуемо би било по-слабо. В най-добрия случай щяхме да повторим същото, а в най-лошия, щяхме да се скараме и да оплескаме спомена от снощи.

Искаме информация.

Да. И я получихме. Бог ни е свидетел, получихме я.

Сгънах писмото, пъхнах го в задния джоб на джинсите си и отпраших за Гейтс Фолс. Отначало очите ми често се замъгляваха и аз ги триех. После пуснах радиото и с музиката се пооправих. Тя винаги така ми действа. Вече минах петдесет, а музиката още ми помага, като могъща панацея.