Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (36)

25.

На следващата сутрин имах кратка консултация с учителя по геология, който ми каза, че съм „пред катастрофа“. Идеше ми да му кажа: „Тази информация не е нова, Номер шест“. Обаче се въздържах. На сутринта светът ми изглеждаше различен… едновременно по-добър и по-лош.

Като се върнах в „Чембърлейн“, сварих Нейт да си тръгва. Носеше куфар. На него имаше лепенка „ПОКОРИТЕЛ НА ВРЪХ ВАШИНГТОН“. През рамо бе преметнал мешка с мръсни дрехи. Както и всичко останало, днес Нейт също ми се струваше различен.

— Весело посрещане на празника, Нейт — пожелах му, отворих дрешника и заизмъквах ризи и панталони. — Яж много плънка, че си кльощав като закачалка.

— Ще ям. От червени боровинки. През дървата седмица тук ми беше толкова мъчно за вкъщи, че си мислех само за пълнената пуйка на мама.

Натъпках своя куфар, размишлявайки, че като закарам Каръл до автогарата, мога направо да продължа и ако няма задръстване по шосе № 136, да се прибера у дома още по светло. Дори може да се отбия във „Фонтана на Франк“ за една безалкохолна бира, преди да потегля по Сабатъс Роуд към нас. Изведнъж желанието да се разкарам от това място — от „Чембърлейн“ и „Холиок“, и от целия скапан университет — надделя над всичко и се превърна в приоритет номер едно. „Ти си объркан, Пит — ми каза снощи в колата Каръл. — Не знаеш какво искаш и ако продължаваш с тия карти, няма и да разбереш.“

Е, сега ми се отваряше възможност да се махна от картите. Беше ми мъчно, че Каръл заминава, но ще излъжа, ако кажа, че това бе най-голямата ми болка в момента. В този миг най-важно беше да се махна далеч от читалнята на третия етаж. И от Кучката. „Ако те изхвърлят през декември, има голяма вероятност през декември догодина да се окажеш в джунглата.“ „Айде, чао, бейби, обаждай се“ — както обичаше да казва Скип Кърк.

Затворих куфара и се огледах, установявайки, че Нейт още се бави на вратата. Стреснах се и ахнах от изненада. Все едно виждах призрака на Банко.

— Я, ти не си ли тръгнал, давай, давай, изчезвай. Времето и приливът не чакат никого, дори бъдещите стоматолози.

Но Нейт продължи да ме гледа, без да помръдва.

— Ще те изключат.

В миг отново се досетих за налудничавата прилика между Нейт и Каръл, бяха почти като женската и мъжката страна на една и съща монета. Опитах се да се усмихна, но той не отвърна на усмивката ми. Лицето му изглеждаше дребно, бледо и сгърчено. Типично лице на янки. Ако видите кльощав човек, който винаги изгаря на слънце, но никога не придобива свестен загар, чиято представа за официални дрехи задължително включва папийонка и обилно количество брилянтин, и има вид на човек, дето страда от запек от три години, то този човек най-вероятно е роден и отрасъл северно от Уайт Ривър, щата Ню Хампшьр. И най-вероятно последните му думи на смъртния му одър ще бъдат: „Плънка от червени боровинки.“

— Тц. Няма такова нещо. Не се връзвай, Нейти. Всичко е точно.

— Ще те изключат — повтори той. Страните му придобиха сивкав керемиден цвят. — Вие със Скип сте най-готините хора, които познавам, в гимназията нямахме ни един човек като вас двамата, поне в моето училище, и сега ще вземат да ви изключат и всичко е толкова глупаво.

— Няма да ме изключат — успокоих го… но от снощи в мозъка ми се бе загнездила мисълта, че това все пак е възможно. Не само бях на ръба на катастрофата; дявол го взел, вече направо си го бях закъсал. — Нито пък Скип. Всичко е под контрол.

— Светът се разпада, а вас двамата ще ви изключат заради хартс! Заради някаква шибана тъпа игра на карти!

Но преди да съумея да отвърна, той вече беше изчезнал, устремен на север към пуйката и плънката на майка си. А може би дори към някоя и друга чекия през панталоните от Синди? Хей, защо пък не? В края на краищата беше Денят на благодарността.