Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (34)

23.

Преди ваканцията за Деня на благодарността отново имахме колоквиуми по всички предмети и резултатите бяха катастрофални за академичната младеж от „Чембърлейн“ III. Вече почти всички бяхме разбрали, че ние самите сме пълна катастрофа и че извършваме нещо като групово самоубийство. Кърби Маклендън направи онази изцепка с аспирина и изчезна от хоризонта като заек в шапката на фокусник. Кени Остър, който вечно седеше в ъгъла и си бъркаше в носа, като не можеше да реши какво да играе, един ден просто духна. Беше оставил на възглавницата си дама пика, на която бе написал „Аз изчезвам“. Джордж Песард се премести при Стив Ог и Джак Фрейди в „Чад“ общежитието за генийчета.

Дотук шестима, оставаха още тринайсет.

Трябваше да си направим подходящите изводи още тогава. По дяволите, дори само онова, което се случи с горкия Кърби, трябваше да ни разтърси — през последните три-четири дни, преди съвсем да изперка, ръцете му трепереха толкова силно, че му беше трудно да държи картите и направо подскачаше на стола си, ако в коридора се треснеше врата. Кърби трябваше да ни послужи като добър урок, но ние бяхме слепи и глухи. Времето, прекарано с Каръл, също не беше решение. Когато бяхме заедно — да, в тези моменти всичко си беше наред. Когато бяхме заедно, единственото, което исках, бе информация (и може би да й смъкна чорапите). Но когато се връщах в общежитието, особено в онази проклета читалня на третия етаж, се превръщах в съвършено друг Питър Райли. В читалнята на третия етаж не можех да се позная.

С приближаването на Деня на благодарността започна да се възцарява някакъв сляп фатализъм. Но никой не говореше за това. Обсъждахме филми или секс („Абе, мацките ми пускат, не съм като кончетата на въртележката!“ — грачеше Рони ни в клин, ни в ръкав), но най-честата тема беше Виетнам… или хартс. Тези разговори се въртяха около това кой води, кой изостава и кой не може да схване няколкото прости трика на играта: изчисти поне една цяла боя; пробутай средните по сила купи на някого, който си точи зъбите да стреля луната, а ако се налага да взимаш, взимай с най-високата възможна карта.

Отвърнахме на застрашително наближаващите контролни единствено като превърнахме играта в нещо като нескончаем цикличен турнир. Тарифата си остана пет цента на точка, но вече се играеше и за мач-точки. Системата За присъждането им беше много сложна, но в продължете на две трескави среднощни разигравания Ранди Екълс и Хю Бренан измислиха доста добра формула за изчисляване. Впрочем и на двамата предстоеше да се провалят на изпитите по математика — след края на есенния семестър изпаднаха от курса.

Изминали са трийсет и три години от онези паметни колоквиуми преди есенната ваканция, но мъжът, в който се превърна тогавашното момче, още потръпва при спомена за тях. Скъсаха ме по всичко освен по социология и по литература. Дори нямаше нужда да чакам да излязат резултатите. Скип ме осведоми, че са го скъсали по всичко освен по висша математика, а и там с мъка вързал тройка. Вечерта щях да водя Каръл на кино — това бе единствената ни среща преди ваканцията (и последната, макар че тогава още не го знаех) — и докато отивах да си взема колата, срещнах Рони Маленфант. Питах го как са минали колоквиумите, а той се ухили, намигна ми и изтърси:

— Пълно шест по всичко, приятелю. Направо като в даскалото. — Но на слабото улично осветление забелязах, че ъгълчетата на устните му леко потрепват. Беше много блед и ми направи впечатление, че пъпките, които изглеждаха много зле в началото на семестъра през септември, сега вече са станали ужасни. — А ти?

— Ще ме правят декан на хуманитарните науки. Това говори ли ти нещо?

Рони избухна в смях.

— Ама че си говедо! — После ме тупна по рамото. Предизвикателният пламък в очите му бе отстъпил място на страха, който го правеше да изглежда по-малък. — Излизаш ли?

— А-ха.

— С Каръл?

— А-ха.

— Радвам се за теб. Тя е страхотно маце. — Което за Рони бе сърцераздирателна искреност. — А ако не те видя после в читалнята, приятна пуйка.

— И на теб, Рони.

— А-ха, мерси. — После ме изгледа изпод око и се насили да се усмихне. — Като гледам, май и двамата яко ще нахендрим, а?

— А-ха, доста точно казано.