Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hearts in Atlantis, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Сборник
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 45гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Плеяда“, София, 2000
Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 2000
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN 954-409-212–9
История
- —Добавяне
16.
Слабите контролни и лошите домашни обаче не бяха нищо особено. Втората серия колоквиуми беше истинска катастрофа. Аз изкарах шест минус на съчинението по английски, което писахме в час, и три минус по история на Европа, но на тестовете по социология и по геология ми писаха двойки — по социология за малко щях да хвана три, но по геология не знаех абсолютно нищо. Скип получи двойки по антропология, по история на колониите и по социология. По висша математика върза три (но и там картинката никак не била розова, както ми обясни), а на съчинението по английски изкара петица. Единодушно стигнахме до извода, че животът щеше да е сто пъти по-лесен, ако имахме само класни упражнения и трябваше да пишем теми, естествено далеч от читалнята на третия етаж. С други думи, мечтаехме си за гимназията, без изобщо да си даваме сметка за това.
— А не, стига толкова — заяви въпросната петъчна вечер Скип. — Виж, Питър, аз се предавам. Въобще не ми дреме нито за скапаното висше образование, нито за тъпата диплома, дето ще си я провеся над камината, но направо ще почина, ако трябва да вися на боулинга в Декстър с ония тъпаци, докато ме приберат в казармата.
Беше седнал на леглото на Нейт, а в това време съквартирантът ми беше в Двореца в равнините да яде риба — обичайното меню в петък вечер. Прекрасно е, че някой на етажа имаше апетит. Във всеки случай изключено бе да се води подобен разговор в присъствието на Нейт; тази провинциална мишка и мой съсед по неволя смяташе, че се е представил доста добре на колоквиумите — само петици и шестици. Не че щеше да каже нещо, ако беше свидетел на нашия разговор, но щеше да ни изгледа така, сякаш нямаме капка здрав разум. Щеше да реши, че макар и да не сме виновни, сме морално слаби.
— И аз — побързах да го подкрепя, но в този миг от другия край на коридора долетя ужасяващ стон — «Ааааааа… мамка му!» — който моментално разгадахме: тъкмо пробутаха Кучката на някого. Спогледахме се. За Скип не съм сигурен (макар да бе най-добрият ми приятел в университета), но аз продължавах да смятам, че още има пък и защо не? Винаги съм имал време в излишък
Скип се подсмихна. И аз се подсмихнах. Скип се разхили. Аз веднага взех да му пригласям.
— Майната му, какво толкова — рече той.
— Само тази вечер — допълних. — Утре отиваме заедно в библиотеката.
— И засядаме над книгите.
— Цял ден. Обаче сега…
— Отиваме да гоним Кучката. — Скип стана.
Така и направихме. И не бяхме единствените. Това не е никакво оправдание де, знам — просто разправям какво се случи.
На другия ден бях сутрешна смяна с Каръл и докато стояхме на конвейера, тя изведнъж изтърси:
— Чувам, че във вашия блок се вихри някаква бясна игра на карти. Вярно ли е?
— Май да.
Тя ме погледна през рамо и се усмихна… с онази усмивка, която винаги си представям, като се сетя за Каръл. И до ден-днешен.
— Хартс, а? Гоните Кучката?
— Хартс. Гоним Кучката.
— Чувам, че някои момчета направо са си сложили главата в торбата и са го закъсали с бележките.
— Абе май си права. — По конвейера не се задаваше нищо, нямаше пукнат поднос. Забелязал съм, че винаги когато ти трябва малко олелия, цари пълно затишие.
— А ти как си с бележките? Не че ми е работа, просто искам…
— Да бе, да, информация. Аз съм добре. Освен това съм решил повече да не играя.
Тя пак се усмихна с онази усмивка — естествено, че още си я спомням — на мое място и вие щяхте да си я спомняте. Трапчинките, леко извитата долна устна, която знаеше такива чудни неща за целувките, игривите сини очи. В онези времена…
В онези времена момичетата въобще не знаеха какво става в мъжките общежития отвъд фоайето… както и обратното, разбира се. И все пак имам усещането, че през октомври и ноември 1966 година Каръл виждаше много неща, много повече, отколкото аз самият. Разбира се, не беше луда — тогава все още не. Виетнамската война се превърна в лудост в нейна лудост. Както и в моя. Както и на Скип. И на Нейт. Хартс беше нищо, повярвайте ми, просто лек земен трус, който затръшва вратите, разклаща чашите на поличките и ги кара да звънят. Убийственото земетресение — апокалиптичният трус — тепърва предстоеше.