Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (25)

14.

Скип Кърк изкара двойка на контролното по антропология — накрая трябвало да гадае отговорите на повече от половината въпроси и събра едва петдесет и осем процента. По висша математика му писаха четири минус, и то единствено благодарение на последните курсове по математика в гимназията, където бяха учили някои от тези неща. По социология бяхме заедно и писахме едно и също контролно, на което едва вързахме седемдесет процента, тоест три минус.

Но не бяхме единствените, които имаха проблеми. Рони беше победител на хартс — ако му вярва човек, за десетина дни бил изкарал петдесет долара (само че никой не му вярваше напълно, макар да виждахме, че печели) — Но училище губеше по всички параграфи. Изкара две на контролното по френски, издъни се на съчинението по английски в общия ни курс („Кой се интересува от вратовръзки — беше коментарът му. — Аз ям в «Макдоналдс»“) и едва издрапа на контролното по история в друг поток благодарение на записките на един от своите поклонници, набързо прегледани точно преди часа.

Кърби Маклендън спря да се бръсне и започна да си гризе ноктите в промеждутъците, докато се раздаваха картите. Освен това почти заряза ходенето на лекции. Джак Фрейди съумя да убеди своя съветник^[1], че непременно трябва да се отпише от часовете по статистика, макар че срокът за избиране на предмети вече официално бе приключил. «Поразплаках се — делово ми съобщи Джак, късно една нощ, като гонехме Кучката. — Научих се да го правя в актьорския клуб.»

След някой и друг ден Лени Дориа похлопа на вратата ми една вечер, докато кълвях (Нейт отдавна си бе легнал и спеше дълбокия спокоен сън на чистата съвест), и ме попита дали искам да му напиша една курсова работа за Криспус Атикус^[2]. Щял добре да ми плати — имал десет долара от играта. Аз се извиних, че не мога да му помогна. И аз не си бях написал домашните. Лени кимна и се изниза.

Цялото лице на Ашли Райе пламна в ужасно акне; една нощ след катастрофалната загуба на почти двайсет долара Марк Ст. Пиер стана да се разхожда насън, а Брад Уидърспун се сби с един младеж от първия етаж. Момчето пуснало някаква безобидна шегичка — Брад после сам си призна, че била безобидна — но Брад, който от четири едни игри три пъти отнесъл дамата пика и искал да разкваси пресъхналото си от цигарения дим гърло с една кола от автомата на първия етаж, хич не бил в настроение за шеги. Обърнал се, запратил неотворената кутия в най-близкото кошче за боклук и се хвърлил да налага младежа. Счупил му очилата, разклатил му един зъб. И така Брад Уидърспун, човек инак не по-опасен от циклостила в библиотеката, бе първият от нас, който бе подложен на дисциплинарно наблюдение.

Канех се да се обадя на Ан-Мари и да й кажа, че съм срещнал едно момиче и излизам с него, но на фона на всичко останало тази задача ми се струваше неимоверно тежка… щеше да ми коства огромно усилие на волята. Вместо това предпочетох да се надявам, че тя ще ми пише писмо, в което ми казва, че вече е време да започнем да излизаме с други хора. Да, ама тя ми писа колко й е мъчно за мен и как ми е приготвила «нещо специално» за Коледа. Което най-вероятно означаваше пуловер с коледен елен. Ан-Мари беше майсторка на пуловерите с елени (както и на бавните, галещи чекии). Пращаше ми и своя снимка, на която беше с къса пола. Като я погледнах, вместо да се възбудя, се почувствах уморен, виновен и измамен. Каръл също ме караше да се чувствам измамен. Аз просто исках да се понатискаме, а не да си променям целия шибан живот. Или пък нейния, да му се не види. Но вярно, харесваше ми. Много. Тази усмивка, и тази духовитост. «Обещаващо е — бе казала, — обменяме информация като луди.» След около седмица на връщане от стола, където бяхме заедно на обедната смяна на конвейера, срещнах Франк Стюарт, който умряло се влачеше по коридора с куфар в ръка. Франк бе от Западен Мейн, от едно от онези градчета, които всъщност си бяха жива гора, и имаше толкова силен акцент, че с нож да го разрежеш. Не го биваше много на хартс, обикновено го докарваше втори или трети с малка разлика от губещия играч, но инак беше ужасно точен тип. Винаги се усмихваше… поне допреди онзи следобед, когато го срещнах на стълбището с огромния куфар.

— Франк, в друга стая ли се местиш? — попитах, макар че се досещах какво става, като го гледах такъв сериозен пребледнял, с наведена глава.

— Ами, не — заминавам си. Получих писмо от мама. Отворило се място за иконом в един от големите езерни курорти по нашия край. И аз се навих. Тука и без това само си губя времето.

— Ами, не го губиш! — Бях малко стреснат. — За Бога Франки, тук получаваш висше образование.

— Да, ама не, там е работата. — Коридорът беше мрачен и тънеше в сенки — навън валеше. И все пак ми се стори, че Франки поруменя. Мисля, че се срамуваше. Подозирам, че именно заради това бе решил да си тръгне насред седмицата, когато общежитието беше най-пусто. — Само играя карти. При това не много добре. А и съм зле по всички предмети.

— Не може да си чак толкова зле! Сега е едва двайсет и пети октомври!

— Знам. Ама аз не съм толкова умен. И в училище не бях от най-схватливите. Мен ми трябва да си седна на задника и да се задълбая като с шило за лед. Ама не съм пробил дупката, а нали знаеш — като няма дупка в леда, няма и риба. Та затова си отивам, Пит. Мисля сам да напусна, преди да ме изхвърлят през януари.

И се помъкна надолу по стълбите, стиснал грамадния куфар за страничните дръжки. Бялата му риза призрачно плуваше в полумрака и като минаваше покрай окъпания в дъжда прозорец, късо остриганият му перчем блесна като злато.

Щом стигна на долния етаж и стъпките му заотекваха в празната сграда, хукнах след него и завиках:

— Франки! Ей, Франки!

Стъпките спряха. В мрака виждах извърнатото му нагоре кръгло лице и беглите очертания на куфара.

— Франк, ами казармата? Ако не следваш, ще те вземат войник!

Последва дълга пауза, сякаш мислеше какво да ми отговори. Така и не дочаках да го изрече с думи. Отвърна ми със стъпките си. Те отново отекнаха по стълбите. Повече не го видях.

Помня, че изплашен стоях на стълбите и си казвах: И с мен може да стане така… и може би вече става така. После пропъдих тази мисъл.

Реших, че срещата с Франк, помъкнал куфара си, е нещо като предупреждение, в което ще се вслушам. Мога да се оправя. Досега се носех по инерция, но вече е крайно време да включа моторите. Но от дъното на коридора долитаха радостните крясъци на Рони, че гони Кучката, което означаваше, че мръсницата тъкмо е изскочила наяве, и аз реших, че е най-добре да сложа началото довечера. Тогава ще имам достатъчно време отново да запаля прословутите мотори. А следобед ще изиграя последната игра на хартс. Последните две игри. Или четирийсет.