Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (24)

13.

Войната във Виетнам вървеше добре — или поне така твърдеше Линдън Джонсън по време на тихоокеанската си обиколка. Е, имаше някои незначителни издънки. Виетконгците свалиха три американски хеликоптера „Хюи“ буквално в задния двор на Сайгон; малко извън града близо хиляда партизани по предварителни проучвания разкатаха фамилията на поне двойно по-многоброен отряд редовни войници от Южен Виетнам. В делтата на Меконг американските бойни кораби потопиха двайсет патрулни речни катера, които, както се оказа впоследствие, били натоварени — опа-а! — с огромен брой деца. Същия месец Америка загуби четиристотния си боен самолет, F-105 „Тъндърчийф“. Пилотът катапултирал. В Манила министър-председателят на Южен Виетнам Нгуен Као Ки настояваше, че не е мошеник, нито пък членовете на кабинета му. Фактът, че десетина от тях си бяха подали оставките, докато той бил на посещение във Филипините, бил просто съвпадение.

В Сан Диего Боб Хоуп^[1] направи предаване за войниците, които заминаваха в джунглата.

— Исках да се обадя на Бинг и да го пратя с вас — казваше Боб, — но номерът на това проклето прасе с глупавата лула го няма в указателя — а момчетата умираха от смях.

„? и Мистериънс“ бяха завладели всички радиостанции. Песента им „96 сълзи“ имаше страхотен успех и си остана единственият им хит.

А красавиците в Хонолулу посрещаха президента Джонки с цветя.

Генералният секретар на ООН Ю Тант умоляваше американския представител Артър Голдбърг да прекрати — поне временно — бомбардировките над Северен Виетнам. Артър Голдбърг се свърза с Големия бял баща в Хавай и му предаде молбата на Тант. Големият бял баща, сигурно все още с гирлянди от цветя на врага си, каза: „Няма начин, ще спрем, когато те спрат, но междувременно ще ги накараме да изплачат 96 сълзи. Поне 96.“ (Джонсън изтанцува един кратък, тромав шими с хавайките — помня, че го гледах в предаването „Репортажите на Хънтли-Бринкли^[2]“, и си казах, че танцува като всички бели хора, които познавам… впрочем всичките ми познати са от бялата раса).

В Гринидж Вилидж полицията разпръсна мирна демонстрация. Протестиращите нямали разрешение, твърдяха полицаите. В Сан Франциско се състоя антивоенно шествие с пластмасови черепи, набучени на пръчки, а участниците бяха с боядисани в бяло лица като мимове — разгониха ги със сълзотворен газ. В Денвър полицията свали десетки хиляди плакати, които призоваваха на мирна демонстрация в парка „Чотокуа“ в Боулдър. Открили някаква алинея, която забранявала да се разпространяват подобни обяви. Според същата алинея обаче, поясни началникът на Денвърската полиция, не било забранено разпространяването на афиши за филми, оказионни магазини, танцови забави на ветерани от войните, както и обяви с награда за изгубени домашни любимци. Подобни плакати, подчерта той, не били политически.

В нашия мъничък свят се развихри стачка в „Ийст Анекс“, където „Коулман Кемикалс“ провеждаха интервюта за работа. Както и „Доу“, тази компания произвеждаше напалм. „Коулман“ произвеждали още и Ейджънт индж^[3], ботулин и антракс, което се разбра чак когато компанията фалира през осемдесетте. В студентския вестник на Мейнския университет се появи малка снимка на задържаните студенти. На друга, по-голяма, щатен полицай от университета тъкмо извличаше някакъв демонстрант през вратите на „Ийст Анекс“, а друг държеше патериците му — протестантът, разбира се, бе Стоук Джоунс, с вечното яке с пилешкото краче на гърба. Сигурен съм, че ченгетата са проявили достатъчно внимание — по онова време протестите все още бяха новост и не се смятаха за нарушение на обществения ред — но снимката на огромното ченге и момчето инвалид бе някак зловеща. В годините между 1968 и 1971 — когато, по думите на Боб Дилан, „играта загрубя“ — често си мислех за тази снимка. Най-голямата снимка в броя — и единствена в горната половина на страницата — отразяваше момчетата от запаса, които маршируваха в униформи на обляното от слънце футболно игрище пред погледите на стотици зрители. „МАНЕВРИ ПРИВЛИЧАТ ОГРОМНА ТЪЛПА“, гласеше заглавието.

Но да се върнем към нашата история — някой си Питьр Райли изкара тройка на контролното по геология и три плюс на контролното по социология два дни по-късно. В петък ми върнаха дългото една страница есе „лично мнение“. Бях го надраскал точно преди часа по английски език (писмени упражнения) в понеделник сутринта. Темата беше „Мъжете трябва/не трябва да бъдат задължени да ходят на ресторант с вратовръзка“. Аз се спрях на „не трябва“. Това кратичко писмено упражнение бе оценено с тлъста четворка — първата ми четворка по английски, откакто бях дошъл в колежа с пълно шест по литература отгоре до долу в гимназията и 740 и на езиковата секция на SAT^[4]. Тази бележка ме шокира и ме ядоса много повече, отколкото тройките на другите две контролни. Рецензията на господин Бабкок гласеше: „Обичайната яснота на стила не липсва, но в случая единствено доказва що за постно писание е това. Хуморът, макар и вплетен с лекота, далеч не е духовит. Четворката е всъщност подарък. Небрежна работа.“

Мислех да поговоря с него след часа, но после се отказах. Господин Бабкок, който ходеше с папионки и големи очила с рогови рамки, бе успял за четирите седмици от началото на семестъра недвусмислено да ни покаже, че смята бележкарите за най-низшата форма на академичен живот. А и вече беше обяд. Ако хапнех набързо в стола, до един часа ще се прибера в „Чембърлейн“. Към три всички маси (и четирите ъгъла) в читалнята вече ще са заети, но в един на обяд все още имах шанс да си намеря място. Вече бях спечелил двайсет долара и смятах да посветя един от последните октомврийски уикенди на това да изкарам още някой долар. Освен това мислех в събота да ида на танци. Каръл прие да дойде с мен. Щяха да свирят „Къмбърлендс“ — известна студентска група. Сигурно по някое време (може би дори няколко пъти) ще изпеят „96 сълзи“.

Гласът на съвестта, вече възприел характерния тембър на Нейт Хопънстанд, ми нашепваше, че през уикенда трябва да прекарам поне един час над книгите. Имах да чета две глави от учебника по геология, две глави по социология, четирийсет страници по история (резюме на средните векове), а също и да отговоря на няколко въпроса за търговските пътища.

„Не се тревожи, ще се справя, не се тревожи — повтарях на този глас. — Ще уча в неделя. Честна дума, от честна по-честна.“ И в неделя наистина попрочетох нещо за външно и вътрешно групово разпределение и групови санкции. Между другото, докато играех карти. После играта се завърза и в крайна сметка учебникът по социология се оказа на пода под дивана. Като си легнах в неделя вечер — късно в неделя вечер — ми хрумна, че не само нищо не спечелих, а дори изгубих (Рони вече като че ли нарочно е преследваше), а на всичкото отгоре не стигнах доникъде и с ученето. Освен това пропуснах да проведа един телефонен разговор.

„Ако наистина искаш това — каза Каръл с онази своя странна усмивка, която се състои предимно от трапчинки и един особен поглед. — Ако наистина искаш това.“

Насред танцовата забава в събота излязохме да пушим. Времето беше меко и край тухлената стена се бяха наредили поне двайсет двойки, които се прегръщаха и целуваха под лунната светлина. Не след дълго ръката ми се озова под пуловера й. Прокарах палец по гладката памучна чашка на сутиена й. Зърната й набъбваха. Започнах да се разгорещявам. Усетих, че и тя се разгорещява. Погледна ме в очите, без да ме пуска от прегръдката си, и каза: „Ако наистина искаш това, май трябва първо да се обадиш на някого, не смяташ ли?“

„Има време — успокоих се, докато се унасях в сън. — Има достатъчно време и за учене, и за обаждане. Има предостатъчно време.“