Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (20)

9.

Посетителите започнаха да прииждат към пет часа. Около пет и четвърт целият екип на конвейера за чинии вече работеше под пълна пара и това продължи цял час. Много от обитателите на общежитието се прибираха у дома за уикенда, но всички останали идваха на вечеря в събота, която днес се състоеше от боб с наденички и царевични питки. Желе за десерт. В Двореца в равнините за десерт почти винаги имаше желе. Ако готвачът е в добро настроение, се случваше да прибави и няколко парченца плод.

Каръл прибираше приборите и малко след като започна лудницата, се извърна от шубера и се запревива от смях. Страните й бяха аленочервени. Онова, което се носеше по конвейера, беше дело на Скип. По-късно същата вечер той си призна, но аз отгатнах веднага. Макар да учеше педагогика и вероятно му бе писано да преподава история и да тренира отбора по бейзбол в гимназията в Декстър, докато умре от инфаркт вследствие на преливане на около петдесет и девет годишна възраст, Скип трябваше да следва изящни изкуства, ако не произхождаше от пет поколения фермери, които говореха на диалект. Той бе едва вторият или третият в огромната им рода (чиято религия бе според него ирландски алкохолици), който учеше в университета. Кланът Кърк криво-ляво можеше да се примири с учител в семейството, но не и с художник или скулптор. А на осемнайсетгодишна възраст Скип гледаше в бъдещето не по-далеч от тях. Просто знаеше, че нишичката, която си е избрал, не му пасва много, и това го измъчваше. Караше го да скита от стая в стая, да разглежда плочите на другите и да критикува музикалния им вкус.

Но към 1969 придоби по-добра представа за това кой е и какъв е. Това бе годината, когато измайстори от картон виетнамското семейство, което после запали след една мирна демонстрация пред библиотеката „Фоглър“ под звуците на „Заедно“ в изпълнение на Янг Блъдс с взети на заем усилватели, а в това време неколцина почасови хипари се стараеха да докарат ловен танц на племенни воини. Виждате ли как всичко се оплита в главата ми? Единственото, което знам със сигурност, е, че живеехме в една Атлантида, която потъна дълбоко под океана. Картоненото семейство изгоря, хипитата пееха и скандираха:

— Напалм! Напалм! Смърт от небесата!

Не след дълго големите спортисти и членовете на местното академично братство почнаха да ги замерят. Първо с яйца. После с камъни.

Но в онази есенна привечер на 1966 не картоненото семейство караше Каръл да примира от смях и да се превива, а едно смешно кренвиршено човече с огромна ерекция, възправено на върха на бобена планина. На подходящото място бе забучена радостно щръкнала виенска наденичка. Човечето държеше знаменце на Мейнския университет, а на главата му се мъдреше късче синя салфетка, сгъната така, че да прилича на шапчица на първокурсник. В предния край на подноса внимателно бе изписано с трохи от царевични питки: „ЯЖТЕ ПОВЕЧЕ МЕЙНСКИ БОБ!“

Докато работех на конвейера в Двореца в равнините, видях немалко хранителни шедьоври, но мисля, че това произведение остана ненадминато. Стоук Джоунс несъмнено би го окачествил като пилеене на време, но в дадения случай би сгрешил, струва ми се. Нещо, което след трийсет години още не е изгубило силата да те разсмива, не е загуба на време. По-скоро почти граничи с безсмъртието.