Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (2)

II. СЪМНЕНИЯ ЗА ТЕД. КНИГИТЕ СА КАТО ПОМПИ. ДОРИ И НЕ СИ ПОМИСЛЯЙ. СЪЛИ ПЕЧЕЛИ НАГРАДА. БОБИ СЕ ХВАЩА НА РАБОТА. СЛЕДИ ОТ ОТРЕПКИТЕ С ЖЪЛТИ ПАЛТА

С приближаването на лятото времето започна да се затопля и Тед обикновено седеше на верандата и пушеше, когато Лиз се прибираше от работа. Понякога седеше сам, а понякога Боби отиваше при него, за да поговорят за някоя книга. Друг път идваха Каръл и Съли-Джон. Трите деца стояха на моравата, а Тед седеше и ги гледаше как си подхвърлят топката. Понякога идваха и други деца — Дени Ривърс със своята подлепена летяща чиния, бавноразвиващият се Франсис Атерсън, който буташе своята тротинетка с по-добре развития си крак, Анджела Ейвъри и Ивон Ловинг обикновено търсеха Каръл, за да я питат дали иска да отидат в къщата на Ивон и да си играят на кукли или на играта със странното име „Медицински сестри“. През повечето време обаче тук бяха само най-добрите приятели на Боби — Каръл и Съли-Джон. Всички деца казваха на господин Бротиган Тед, но когато Боби му обясни, че ще е най-добре в присъствието на майка му да се обръща към него с господин Бротиган, той веднага се съгласи.

Що се отнасяше до майка му, тя не произнасяше правилно името му. Обикновено казваше Бротиган. Въпреки всичко май не го правеше нарочно. Боби мислеше с радост, че майка му вече е започнала да приема новия наемател. Той се страхуваше, че тя ще започне да мисли за него както Мислеше за госпожа Евърс, учителката му във втори клас. Майка му не беше харесала госпожа Евърс заради външния й вид и не беше казала добра дума за нея през цялата година. Госпожа Евърс се била обличала старомодно, боядисвала си косата, носела прекалено много грим. Боби трябвало веднага да каже на майка си, ако госпожа Евърс посмее да го докосне дори и с малкото си пръстче, защото тя изглеждала като жена, на която й харесвало да удря и да щипе. На една от родителските срещи госпожа Евърс беше казала на Лиз, че Боби няма проблеми в училище. Оттогава бяха провели още четири родителски срещи и майката на Боби беше намерила причини да ги пропусне.

Лиз твърде прибързано си съставяше мнение за хората. Всеки път, когато пишеше думичката „ЛОШ“ под представата си за даден човек, винаги използваше мастило. Ако госпожа Евърс помогнеше на шест деца да се спасят от горящ автобус, майката на Боби вероятно щеше да каже, че сега те й дължат парите си за закуска за един месец напред.

Тед правеше усилия да се сприятели с майката на Боби, без да й се подмазва (хората се подмазваха на майка му; понякога и самият Боби го правеше), и успяваше… до известна степен. Веднъж двамата си говореха почти цели Десет минути за това колко ужасно било, че „Доджърс“ се преместили на другия край на страната, без дори да направят прощално тържество, но дори и това, че бяха верни почитатели на този отбор, не породи дори най-малка искра помежду им. Никога нямаше да станат приятели. Майка му не отхвърляше Тед Бротиган по начина, по който отхвърляше госпожа Евърс, но все още нещо не беше наред. Боби предполагаше, че знае какво е то. Беше го видял в очите на майка си в деня, когато новият наемател се нанасяше. Лиз му нямаше доверие.

Не му вярваше, както се оказа по-късно, и Каръл Джърбър.

— Понякога се чудя дали не бяга от нещо — каза тя една вечер, докато изкачваха заедно с Боби и Съли-Джон хълма по Ашър Авеню.

Бяха си подхвърляли топката почти цял час, като от време на време си говореха с Тед, а сега отиваха към „Щастието на лунния булевард“, за да си купят сладолед. Съли-Джон имаше трийсет цента и черпеше. Беше взел и своето топче, което извади от задния си джоб, и секунди след това започна да го премята както обикновено.

— Че бяга от нещо? Да не би да се шегуваш? — Боби се стресна. Каръл обаче имаше точно мнение за хората. „Това момиче не е красиво, но нищо не му убягва“ — беше казала една вечер майка му.

— Горе ръцете, Макгаригъл! — извика Съли-Джон. Той прекара топчето под едната си ръка, после изстреля с въображаемия си пистолет, извиквайки „бум-бум“. — Никога няма да ви се дам жив, ченгета! Избий ги, Мъгси! Никой не може да избяга от Рико! О, Господи, улучиха ме! — Съли-Джон се преви, хвана се за гърдите и падна мъртъв на моравата на госпожа Конлан.

— Ти! Ей, ти, момче! Ставай веднага оттам! Ще смачкаш цветята! — извика постоянно мърморещата седемдесет и пет годишна жена.

Имаше само една леха с цветя на около три метра от мястото, където беше паднал Съли-Джон, но той веднага скочи на крака.

— Извинете, госпожо Конлан.

Тя махна с ръка и не изпусна от поглед децата, докато те не се отдалечиха.

— Не говориш сериозно, нали? — попита Боби Каръл. За Тед.

— Не — отвърна тя. — Не… Предполагам, че не говорех сериозно. Но… забелязал ли си как наблюдава улицата?

— Да. Сякаш чака някого, нали?

— Или се крие — добави Каръл.

Съли-Джон продължи да жонглира с топчето. Спря само когато минаха покрай киното „Ашър Емпайър“, където показваха два филма за възрастни и пускаха вътре само ако им покажеш шофьорска книжка или свидетелство за раждане. Не правеха никакви изключения. Единият филм беше нов, а другият се казваше „И Бог създаде жената“, който през месец се появяваше в програмата като хронична кашлица. От всички плакати се усмихваше Бриджит, увита само в хавлиена кърпа.

— Майка ми казва, че е пълен боклук — рече Каръл.

— Ако тя е боклук, аз бих искал да съм боклукчията — намеси се Съли-Джон и помръдна вежди като Гручо.

— Ти мислиш ли, че е боклук? — попита Боби Каръл.

— Тази дума липсва в речника ми — надуто отвърна тя. Когато подминаха навеса (под който в кабинката за билети седеше госпожа Годлоу — известна на повечето деца от квартала като госпожа Годзила — и ги изгледа подозрително), Каръл се обърна и погледна отново Бриджит Бардо. Не можеше да разбере какво точно се опитва да каже с изражението на лицето си. Любопитство? Дори и Боби не можеше да каже.

— Но затова пък е хубава, нали?

— Предполагам, че да.

— И освен това човек трябва да е много смел, за да позволи на другите да го гледат, когато е само по хавлия. Така мисля аз.

Когато подминаха плакатите, Съли-Джон веднага загуби интерес към прочутата Бриджит.

— Откъде е дошъл Тед, Боби? — попита той.

— Не знам. Никога не говори за това.

Съли-Джон кимна, сякаш очакваше точно такъв отговор, и продължи да играе с топчето си.

През май Боби вече мислеше за лятната ваканция. Нямаше нищо по-хубаво на света от това, което Съли наричаше „голямата ваканция“. Щеше с часове да е с приятелите си от Броуд Стрийт и от къщата „Стърлинг“. Къщата беше прекрасно място. Там можеха да играят бейзбол или всеки ден да ходят до Патагонските плажове в Уест Хевън. Освен това щеше да има достатъчно време само за себе си. Щеше да има и много време за четене, разбира се, но това, което наистина искаше да направи, беше да си намери почасова работа. В един буркан с надпис „Фонд Колело“ беше събрал вече седем долара. Това беше едно добро начало, но все пак не беше от най-блестящите. При такива темпове Никсън щеше да е станал президент две години преди да е тръгнал на училище.

В един от няколкото оставащи дни до началото на ваканцията Тед му подари книга.

— Спомняш ли си, когато ти казах, че има някои книги с интересна история и същевременно добре написани? — попита той. — Тази спада към тях. Един подарък за рождения ден на новия ми приятел. Е, поне аз се надявам да съм ти приятел.

— Приятел си ми. Благодаря ти много! — Боби прие книгата без особен ентусиазъм. Той беше свикнал с книги джобен формат с лъскави корици и странни надписи. Тази нямаше нито едното, нито другото. Корицата беше в по-голямата си част бяла. В единия ъгъл бяха скицирани (силно казано скицирани) няколко момчета, застанали в кръг. Заглавието на книгата беше „Повелителят на мухите“. На корицата над или под заглавието нямаше никакви рекламни надписи от сорта на: „Една книга, която никога няма да забравите“. Всичко това говореше, че историята, която се криеше между кориците, щеше да бъде трудна за четене. Боби нямаше нищо против трудните книги, докато бяха част от списъка със задължителни книги за четене от училище. Според него за удоволствие се пишеха лесните за четене истории — писателят имаше право да прави всичко, освен да насочва погледа на читателя напред или назад. Ако правеше именно това, тогава какво удоволствие щеше да изпита читателят от книгата? Понечи да върне книгата, но Тед го спря.

— Недей — рече той. — Не ми я връщай. Направи го заради мен.

Боби го погледна неразбиращо.

— Приеми тази книга все едно е непозната земя, която трябва да изследваш. Влез в нея без карта. Изследвай я и нарисувай своя карта.

— Но какво ще стане, ако не ми хареса?

— Тогава не я чети докрай — вдигна рамене Тед. — Книгите са като помпи. Не ти дават нищо, преди ти да си им дал нещо от себе си. Ти захранваш помпата с вода, а след това използваш собствената си сила, за да движиш ръчката и да изпомпваш водата. Ти постъпваш така, защото очакваш, че ще получиш повече отколкото си дал… Поне понякога. Съгласен ли си с това?

Боби кимна.

— Колко време ще продължаваш да захранваш с вода една помпа и да дърпаш ръчката, ако нищо не става?

— Предполагам, че няма да е много дълго — отвърна Боби.

— Тази книга е двеста страници. Прочети десет процента от нея. Това са двайсет страници (казвам ти, защото знам, че не владееш толкова добре смятането) и ако не ти харесва и след тези двайсет страници, ако даваш повече, отколкото взимаш, просто я остави.

— Иска ми се да постъпваха така в училище — отвърна Боби. Той си спомни за една поема от Ралф Валдо Емерсон, която трябваше да научат наизуст. Поемата започваше така: „Грубият мост се извисяваше над буйните течения…“. Съли-Джон наричаше поета Ралф Валдо Емерслоп.

— Училището е различно. — Бяха седнали около масата в кухнята на Тед и гледаха задния двор, където всичко беше покрито в цветове. На Колония Стрийт кучето на господин O’Xapa Баузър не преставаше да лае. Тед пушеше своите „Честърфийлд“. — И като стана въпрос за училище, не носи тази книга там. В нея има неща, които учителката ви няма да хареса. Може да вдигнат буахаха.

— Какво да вдигнат?

— Може да вдигнат олелия. Ако имаш проблеми в училище, ще имаш проблеми и вкъщи. Знам, че не е необходимо да ти казвам това. И майка ти … — Тед направи движение с ръка все едно някой му отрязва главата. Този жест Боби разбра веднага. „Майка ми няма да му има доверие.“

Боби си спомни думите на Каръл, че Тед сякаш бяга от нещо, и какво беше казала майка му, че на това момиче му убягват много малко неща.

— Какво по-точно в тази книга може да ми създаде неприятности? — Той вече беше заинтригуван от „Повелителят на мухите“.

— Не мога да ти обясня — сухо отвърна Тед. После загаси цигарата си в малък тенекиен пепелник, отиде до хладилника и извади две бутилки безалкохолна бира. — Някои определят книгата като да завреш нагорещено копие в задника на дива свиня. Мисля, че това е най-лошото. Все пак има възрастни, които виждат само дърветата, но не и цялата гора. Прочети първите двайсет страници, Боби. Никога няма да погледнеш назад. Обещавам ти го.

Тед постави бутилките на масата и ги отвори. После вдигна своята бутилка и чукна леко тази на Боби.

— За новите ти приятели на острова.

— Какъв остров?

Тед Бротиган се засмя, извади последната цигара от измачкания пакет и отвърна:

— Сам ще разбереш.

 

Боби разбра за какъв остров ставаше въпрос и не му бяха необходими двайсет страници, за да разбере, че „Повелителят на мухите“ е една страхотна книга, може би най-хубавата, която беше чел някога. След първите десет страници той вече не можеше да я остави. След двайсетата страница беше вече напълно изгубен. Той заживя на острова с Ралф, Джак и Пиги и с останалите малчугани. Трепереше всеки път, когато споменаваха Звяра, който се оказа разлагащ се труп на пилот, завит в парашута си. Първо поразен, а след това ужасен гледаше как групичката безобидни ученици се превръщаха в диваци и как накрая преследваха единствения, който беше запазил у себе си нещо човешко.

Той свърши книгата в съботата една седмица преди началото на ваканцията. Когато наближи обяд, Боби все още беше в стаята си. Нямаше ги приятелите му, не искаше да гледа сутрешните анимационни филмчета, дори не му се слушаха веселите мелодии от единайсет часа. Майка му поглеждаше от време на време в стаята му и му казваше да вдигне глава от книгата, да стане от леглото и да излезе навън в парка или нещо подобно.

— Къде е Съли? — попита го тя.

— На площад „Далхаус“. Там има концерт на училищния оркестър. — Боби погледна към майка си, застанала на вратата, и към обикновения свят с премрежели очи. Светът от книгата се беше превърнал в толкова истински за него, че реалният му изглеждаше странен и фалшив.

— А къде е приятелката ти? Покани я да дойде с теб в парка.

— Каръл не ми е приятелка, мамо.

— Добре, де, каквато ти е там. За Бога, Боби, нямах предвид, че вие двамата ще избягате и ще се ожените.

— Тя и още няколко момичета миналата нощ спаха у Анджи. Каръл казва, че когато се събират, обикновено не спят по цяла нощ и сега предполагам, че още спят.

— Тогава сам иди в парка. Започваш да ме изнервяш. Когато телевизорът е изключен в събота сутрин, започвам да си мисля, че си умрял. — Тя влезе в стаята и дръпна книгата от ръцете му. Боби гледаше притеснен как тя прелиства страниците и прочита по някое изречение оттук-оттам. Дали беше видяла онази част, където момчетата си говореха как ще заврат нагорещено копие в задника на дивото прасе? Какво ли щеше да си помисли? Той не знаеше. Почти през целия му живот бяха живели заедно, а той дори не можеше да предположи как точно ще реагира тя на определена ситуация.

— Тази книга ли ти подари Братиган?

— Да.

— За рождения ден?

— Да.

— За какво се разправя?

— Едни момчета попадат на необитаем остров. Корабът им потъва. Предполагам, че това се случва след Третата световна война или нещо такова. Авторът не обяснява точно.

— Значи е научна фантастика.

— Да — отвърна Боби. Чувстваше се малко объркан. Мислеше, че „Повелителят на мухите“ няма нищо общо с „Пръстен около слънцето“, но майка му мразеше фантастиката и ако имаше нещо, което щеше да потисне любопитството й, беше точно това.

Тя му подаде книгата и се приближи към прозореца.

— Боби? — Стоеше с гръб към него. Беше облечена със своите неделни панталони и с една стара риза. Силните слънчеви лъчи минаваха през ризата и Боби можеше да види извивката на тялото й. За пръв път забеляза колко е слаба. Сякаш не се хранеше.

— Да, мамо.

— Господин Братиган давал ли ти е и други неща?

— Мамо, той се казва Бротиган.

Тя се намръщи срещу отражението си в прозореца… или по-скоро се беше намръщила срещу неговото отражение в прозореца.

— Не ме поправяй, Боби. Давал ли ти е нещо друго? Боби помисли. Няколко безалкохолни бири, веднъж сандвич или закуска от хлебарницата, в която работеше майката на Съли, но никакви други подаръци. Беше му дал само книгата — най-хубавият подарък, който беше получавал.

— Ами, не. Защо ще го прави?

— Не знам. Но все пак не разбирам защо човек, с когото едва се познаваш, ще ти подарява книга за рождения ден. — Тя въздъхна, скръсти ръце под малките си гърди и продължи да гледа през прозореца в стаята на Боби. — Каза ми, че е работел на щатска длъжност в Хартфорд, но вече се е пенсионирал. И на теб ли е казал това?

— Да, нещо подобно. — Всъщност Тед не беше казвал къде е работил, а и Боби не се беше сещал да го попита.

— Каква точно щатска работа? В кой отдел? Към здравеопазването ли? Към комисията по транспорта? Към отдела на ревизорите?

Боби поклати глава. Какво, по дяволите, означаваше ревизор?

— Обзалагам се, че е преподавал — рече тя замислено. — Говори така, сякаш е бил учител, нали?

— Да, нещо такова.

— Има ли хоби?

— Не знам. — Той наистина обичаше да чете много. Два от трите хартиени плика бяха пълни с неподвързани книги, повечето от които изглеждаха много трудни за четене.

Фактът, че Боби не знаеше нищо за миналото на новия им съсед, сякаш я успокои. Тя вдигна рамене.

— Продължавай да четеш. Все пак е само една книга, и то неподвързана.

— Той каза, че може да ми намери работа, но засега не сме говорили за това.

Майка му рязко се обърна.

— За каквато и работа да ти говори, първо ще дойдеш да ме попиташ. Разбра ли?

— Да, разбира се. — Нейната напрегнатост го изненада и обезпокои.

— Обещай.

— Обещавам.

— Това е голямо обещание, Боби.

Той постави ръка на сърцето си.

— Давам обещание на майка си в името на Бог.

Това обикновено вършеше работа, но този път тя не беше доволна.

— Той някога… Правил ли е той… — Тя млъкна и изглеждаше нехарактерно за нея много разтревожена. Понякога децата изглеждаха точно така, както когато госпожа Брамуел ги изпращаше на дъската, за да подчертаят съществителните и глаголите от някое изречение, и те не успяваха.

— Дали е правил какво, мамо?

— Няма значение! — отговори тя остро. — Излез навън, Боби. Иди в парка или в къщата „Стърлинг“. Омръзна ми да те наглеждам.

„Тогава защо постоянно влизаш тук? — помисли си той, но, разбира се, не го каза. — Аз не ти преча, мамо. Аз не ти преча!“

Боби сложи „Повелителят на мухите“ в задния си джоб и се запъти към вратата. Когато беше на прага, той спря и се обърна. Тя все още стоеше на прозореца, но сега го наблюдаваше. Лицето й обикновено не изразяваше обич. В повечето случай той забелязваше (и то не винаги) симпатия.

— Мамо? — Той мислеше да попита дали може да получи половин долар. С тези петдесет цента щеше да си купи сода и два хотдога в ресторантчето на „Колонията“.

Тя направи номера със стискането на устни и той веднага разбра, че днес няма да яде хотдог.

— Дори и не питай, Боби. Дори не си и помисляй! — „Дори не си и помисляй!“ беше една от любимите й фрази. — Тази седмица получих куп сметки, така че гледай очите ти да не блестят, когато говориш за пари.

Тя не беше получила куп сметки за плащане, въпреки това нищо не можеше да се направи. Боби беше видял сметката за електричеството и тази за наема, която майка му беше платила миналата седмица на господин Монтелеоне. Също така тя не можеше да го обвини, че ще трябва да му купува нови дрехи, защото учебната година завършваше, а не започваше. Всичко, което беше поискал от нея, бяха пет долара, за да отиде в къщата „Стърлинг“, и въпреки че тя знаеше, че в сметката влизаха плуване и бейзбол плюс застраховката, продължаваше да мърмори. Ако не ставаше въпрос за майка му, той би си помислил, че си има работа със скъперник. Въпреки всичко не можеше да й каже какво мисли. Всеки път, когато заговаряха за пари, разговорът им се превръщаше в кавга и всеки път, когато той се опитваше да й противоречи на тази тема, тя изпадаше в състояние близко до истерията. Когато това ставаше, тя се плашеше от самата себе си.

— Всичко е наред, мамо — засмя се Боби.

Тя също му се усмихна и след това кимна към буркана с надпис „Фонд Колело“.

— Защо не вземеш малко оттам? Погрижи се за себе си. Хайде, аз на никого няма да кажа, а после ще възстановиш парите.

Боби с усилие задържа усмивката си. Колко й беше лесно да го каже. Дори не се беше замислила как щеше Да реагира, ако той беше поискал да вземе малко от парите за телефона или за тока, или от тези за дрехите й, само за да си купи няколко хотдога или един пай в „Колонията“. Можеше също да й каже, че няма да каже на никого, а после тя щеше да възстанови парите. Да, бе, Разбира се, и щеше да получи един шамар.

 

Когато отиде в парка „Комънуелт“, Боби вече беше преодолял раздразнението и думичката „скъперник“ беше забравена. Денят беше прекрасен, а и в джоба му беше страхотната книга, която той искаше да прочете докрай. Как можеше човек да е вбесен при положение, че имаше толкова интересни неща за правене? Намери усамотена пейка и отново разтвори „Повелителят на мухите“. Трябваше да я свърши днес. Трябваше да разбере какво ще се случи накрая.

Отне му час, докато прочете последните четирийсет страници. Беше се пренесъл в друг свят и когато затвори книгата, забеляза, че целият му скут е пълен с малки бели цветчета. Косата му също беше побеляла от тях. Огледа се и видя, че седи под цъфнало ябълково дърво.

Докато гледаше към детската площадка, той изтръска цветчетата от себе си. Там децата се люлееха, гонеха се, тичаха и се търкаляха в тревата. И тези ли деца щяха да се разхождат голи и да боготворят една отрязана свинска глава? Не трябваше да му хрумват подобни идеи, както и да си представя възрастен, който не обича децата (каквито обаче имаше много). После Боби погледна към пясъчника, където едно момченце седеше и горчиво плачеше, а до него по-голямо момче си играеше с камиончето му.

 

Краят на книгата дали беше щастлив, или тъжен? Преди месец подобна идея би изглеждала налудничава. Досега Боби не беше чел книга, която да няма нито щастлив, нито тъжен или нито добър, нито лош край. Тед щеше да знае отговора на този въпрос и той щеше да го попита.

Петнайсет минути по-късно Боби все още седеше на пейката, когато в парка се появи Съли, видя го и се запъти към него.

— Здрасти, старо копеленце! — възкликна той. — Минах покрай вас и майка ти ми каза, че може би ще те намеря тук или в къщата „Стърлинг“. Прочете ли книгата най-сетне?

— Да.

— Хубава ли е?

— Да.

— Досега не съм чел книга, която да ми е харесала, но за тази ти вярвам — поклати глава Съли.

— Как беше на концерта?

— Свирихме, докато площадът опустя — вдигна рамене Съли. — За нас беше от полза. Но познай кой спечели томболата за една седмица в лагера „Уиниуиная“? — Лагерът „Уини“ се намираше на езерото Джордж сред гората на север от Сторс. Всяка година Харуичкият комитет организираше подобна томбола.

— Не ми казвай — рече малко завистливо Боби. Съли-Джон се засмя.

— Да, човече! В шапката имаше поне седемдесет имена и това, което изтегли онова плешиво старо копеленце господин Колин, беше на Джон Л. Съливан Младши, адрес: Броуд Стрийт, № 39. Майка ми само дето не се подмокри.

— Кога заминаваш?

— Две седмици след като свършим училището. Мама ще се опита да си вземе отпуска по същото време, за да посети дядо и баба в Уисконсин. Ще пътува с „Голямото сиво куче“. — „Голямата Вак“ беше лятната ваканция, „Голямото постижение“ беше Ед Съливан, а „Голямото сиво куче“ беше компанията за автобусни превози „Грей Хаунд“. Автобусната спирка беше на Ашър Стрийт малко по-нагоре от кино „Емпайър“ и ресторантчето на „Колонията“.

— Не искаш ли да заминеш за Уисконсин заедно с нея? — попита Боби. Изпитваше желание да развали настроението на приятеля си.

— Да, но в същото време предпочитам да замина на лагер и да стрелям със стрели. — Той постави ръка на раменете на Боби. — Само ми се иска ти да дойдеш с мен, книжно копеленце такова.

Тези думи накараха Боби да се почувства малко подъл. Той погледна към „Повелителят на мухите“ и си помисли, че скоро отново ще я прочете. Може би още преди да дойде август, ако му станеше скучно (дотогава обикновено му ставаше много скучно, което сега през май изглеждаше напълно невъзможно). После той погледна Съли-Джон, усмихна се и постави ръка на рамо му.

— Е, ти си едно късметлийско пате — рече.

— Можеш да ме наричаш Доналд — съгласи се Съли. Поседяха на пейката под непрестанно падащите бели ябълкови цветчета и гледаха как играят децата. После Съли каза, че ще ходи на съботната прожекция в „Емпайър“ и че е по-добре да тръгва, ако не иска да пропусне началото.

— Защо не дойдеш и ти, Боборино? Ще дават „Черният скорпион“. В този филм има много чудовища.

— Не мога. Нямам пукната пара — отвърна Боби и това си беше истина (като изключим седемте долара, скътани в буркана за колелото). Беше чул едно момче в училище да говори, че филмът бил страхотен, но на него не му беше харесала идеята, че скорпионите забиват жилата си, когато умират, и че бяха прогонили всички хора от Мексико Сити.

Предпочиташе да отиде при Тед и да си поприказват за „Повелителят на мухите“.

— Нямаш пукната пара — повтори тъжно Съли. — Бих те черпил, но имам само трийсет цента.

— Не се притеснявай. А къде ти е топчето?

— Счупих го — отвърна още по-тъжно той. — Предполагам вече е в рая на топчетата.

Боби се засмя. Рай на топчетата. Това беше прекрасна идея.

— Ще си купиш ли ново?

— Съмнявам се. Харесал съм си един комплект с фокуси На кутията пише, че вътре има шейсет различни фокуса. Знаеш, че нямам нищо против да стана магьосник, когато порасна, Боби. Да пътувам по карнавалите или с някой цирк, да се обличам в черно и да нося цилиндър на главата. Ще вадя зайци и какви ли не други глупости от шапката си.

— Зайците сигурно ще я осерат цялата — рече Боби.

— Въпреки това ще съм едно страхотно копеленце! — засмя се Съли. — Би ми харесало! — Той се изправи. — Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? Може и да успееш да се промъкнеш покрай Годзила.

Стотици деца ходеха на съботните прожекции в „Емпайър“, които се състояха от осем или девет анимационни филмчета, от преглед на предстоящи премиери и филмови новини. Госпожа Годлоу полудяваше, докато успееше да ги накара да застанат мирно на опашката и да пазят тишина. Всеки път се чудеше защо децата, които в училище са толкова дисциплинирани, в събота следобед стават неуправляеми. Също така беше възмутена от факта, че поне една дузина деца се опитваха да се представят за по-малки от дванайсет години, за да не плащат. Ако й беше разрешено, госпожа Г. щеше да иска свидетелство за раждане и преди съботните прожекции, както правеше преди забранените филми с Бриджит Бардо. Тъй като нямаше право да го прави, тя просто викаше: „Коя година си роден?“ на всички деца, които бяха по-високи от метър и двайсет. При цялата тази суматоха човек можеше спокойно да се промъкне покрай нея, а и на съботните прожекции нямаше контрольор на билетите в салона. Но днес Боби не искаше да гледа скорпиони. През последната седмица се беше сблъскал с по-истински чудовища, някои от които приличаха на него.

— Не, ще ми се да се поразходя малко — рече.

— Добре. — Съли-Джон изтърси белите цветчета от черната си коса и после погледна към Боби. — Кажи ми, че съм едно късметлийско копеленце, Боб.

— Съли, ти си едно късметлийско копеленце!

— Супер! — Той подскочи и замахна с ръка. — Такъв съм си аз! Едно късметлийско копеленце днес, а утре — едно страхотно копеленце илюзионист!

Боби се облегна на пейката с протегнати крака. Засмя се. Съли изглеждаше толкова смешен, когато тръгваше към киното.

Съли направи няколко крачки, но после се спря и се обърна.

— Знаеш ли? Когато идвах насам, видях няколко много странни мъже.

— И какво им беше странното? Той поклати глава малко объркан.

— Не знам — отговори замислено. — Всъщност наистина не знам. — После се обърна и продължи, като си тананикаше „На бала“. Това му беше любимата песен. Боби също я харесваше. Въобще Дани и младоците бяха страхотна група.

Той отвори книгата, която му беше дал Тед, и отново прочете последните няколко страници, онази част, в която се появяваха възрастните. Отново се зачуди — тъжен или весел край? — и забрави за Съли-Джон. По-късно си спомни, че ако Съли-Джон беше споменал, че странните мъже са били облечени в жълти палта, нещата щяха да са съвсем различни.

— Уилям Голдинг е написал нещо, което обяснява края на книгата. Искаш ли още една бира, Боби?

Боби поклати глава. Изобщо не си падаше по безалкохолната бира. Пиеше я само от учтивост, когато беше с Тед. Отново седяха на масата в кухнята, кучето на госпожа О’Хара продължаваше да лае (доколкото си спомняше Боби, Баузър никога не беше преставал да лае) и Тед пак пушеше своите любими „Честърфийлд“. След като се прибра от парка, Боби се промъкна вкъщи, за да види, че майка му е задрямала, и вече по-спокоен се качи на третия етаж, за да попита Тед за края на „Повелителят на мухите“.

Тед тръгна към хладилника… и после се спря. Стоеше до хладилника и се взираше замислено в пространството. После Боби щеше да си даде сметка, че в този момент за пръв път беше забелязал, че има нещо странно в него и състоянието му се влошава.

— Хората ги усещат интуитивно — изрече той с обичайния си глас, сякаш нищо не бе станало. Говореше ясно и Боби чу всяка една от думите му.

— Какво усещат?

— Хората ги усещат интуитивно. — Продължаваше да се взира и Боби вече започна да изпитва страх. Из въздуха сякаш се носеше нещо като цветен прашец, който го караше да киха и предизвикваше сърбеж по кожата му.

После Тед отвори вратата на хладилника и се наведе.

— Сигурен ли си, че не искаш една бира? — попита. — Студена е.

— Не… Не, благодаря.

Тед се върна на масата и Боби реши, че мъжът или е решил да не обръща внимание, или вече е забравил за случилото се. Ясно му беше, че в този момент той е вече добре и не го плаши. Възрастните бяха странни хора. Понякога не трябваше да обръща внимание на нещата, които вършеха.

— Кажи ми какво казва този господин Голдинг за края на книгата.

— Доколкото си спомням, беше нещо такова: „Момчетата са спасени от екипажа на един боен кораб, което е добре дошло за тях, но кой ще спаси екипажа на кораба?“ Тед си наля малко бира, изчака пяната да спадне и доля още. — Това обяснение помага ли ти?

Боби обмисли думите, както правеше с гатанките. Това си беше чиста проба гатанка.

— Не — отговори най-сетне. — Все още не разбирам. Не е било необходимо да бъдат спасявани… Искам да кажа няма нужда да спасяват екипажа, защото те не са на острова. Също така… — Спомни си за децата в пясъчника — за едното, което плачеше, и за другото, което си играеше с откраднатата играчка. — Тези на кораба са възрастни. Възрастните не е необходимо да бъдат спасявани.

— Така ли?

— Да.

— Никога ли?

Боби внезапно се сети за майка си и непрекъснатите й проповеди за икономии. После си спомни онази нощ, когато се беше събудил и беше помислил, че я чува да плаче. Не отговори на въпроса.

— Помисли — рече Тед. Силно дръпна от цигарата си и после изпусна няколко кълба дим. — Хубавите книги те карат да разсъждаваш.

— Добре.

— „Повелителят на мухите“ не прилича много на момчетата Харди, нали?

Веднага съвсем ясно Боби си представи Франк и Джо Харди, които тичат през гората с подострени вкъщи копия и крещят, че ще ги забият в задника на прасето. Избухна в смях и когато Тед също се засмя, Боби вече знаеше, че никога няма да посегне към книжките за братята Харди, Том Суифт, Рик Брант и Бомба — момчето от джунглата. „Повелителят на мухите“ ги беше победил. Боби беше щастлив, че има библиотечна карта за възрастни.

— Не — отговори той. — Разбира се, че не.

— И хубавите книги не разкриват веднага тайните си. Нали ще запомниш това?

— Да.

— Чудесно. Сега ми кажи искаш ли да печелиш по един долар от мен всяка седмица?

Смени темата толкова внезапно, че Боби се обърка.

— Разбира се! — отвърна най-сетне. В съзнанието му запрепускаха цифри. Боби дотолкова владееше математиката, за да сметне, че до септември ще изкара поне петнайсет долара. Като прибавеше към тях спестяванията си, плюс парите, които щеше да получи, ако продължава да връща бутилки… Означаваше, че до Деня на труда щеше да кара нов велосипед. — Какво трябва да правя?

— Предупреждавам те, че трябва да бъдем предпазливи. — Мълчанието на Тед продължи много дълго и Боби отново се уплаши, че това е едно от онези негови състояния, когато усеща интуитивно нещата. Но когато Тед го погледна, в погледа му липсваше онази празнота. — Никога не бих помолил мой приятел и особено едно момче да лъже родителите си, но в този случай ще те помоля за една заблуда. Знаеш ли какво означава това?

— Да. — Боби си спомни за Съли, който искаше да работи в пътуващ цирк и да вади зайци от цилиндъра си. — Това е, когато илюзионистите правят разни трикове, за да излъжат хората.

— Когато го представиш така, е гадничко, нали?

Боби поклати глава. Да, така беше. Когато угаснеха прожекторите, магията изчезваше.

Тед отпи от бирата си и след това избърса пяната от горната си устна.

— Майка ти, Боби. Не мога да кажа, че съм й напълно неприятен, но за съжаление не ме харесва особено. Съгласен ли си?

— Предполагам. Когато й казах, че може би ще ми намериш някаква работа, тя стана странна. Поиска да й кажа за каква работа става въпрос.

Тед Бротиган кимна.

— Мисля, че е така, защото когато се нанасяше, някои от нещата ти бяха в хартиени пликове. Знам, че звучи налудничаво, но е единствената причина, за която мога да се сетя.

Боби си помисли, че Тед ще се засмее, но той само кимна.

— Може би това е причината, Боби. Не бих искал да се противопоставяш на желанията на майка си.

Последните му думи звучаха добре, но Боби Гарфийлд не му повярва напълно. Ако наистина беше така, тогава нямаше нужда да лъжат.

— Кажи на майка си, че вече очите ми се изморяват много бързо. — Сякаш за да бъде по-убедителен, Тед започна да разтърква очите си с палеца и показалеца. — Кажи й, че те наемам да ми четеш вестниците всеки ден и за това ще ти плащам по един долар на седмица. Твоят приятел Съли нарича доларите камъни, ако не се лъжа?

Боби кимна… но един долар само за това да чете какво ставало с Кенеди и дали Флойд Патерсън ще победи на изборите през юни? Майка му и господин Бидърман може би щяха да се хванат на това, но не и Боби.

— Какво друго? — попита Боби. Гласът му прозвуча някак странно сухо, както когато майка му го караше да обещае, че ще си изчисти стаята, но после я намираше в същия вид, в който я беше оставила. — Какво ще трябва да правя в действителност?

— Искам само да си отваряш очите. Това е.

— За какво?

— За отрепки с жълти палта. — Тед продължаваше равномерно да масажира очите си. На Боби му се искаше вече да престане. Имаше нещо ужасяващо в това движение.

— Отрепките — отвърна Тед. — Според Дикенс това са хора с ниска култура, които са много опасни. Това са мъже, които играят на зарове и тайничко отпиват алкохол от шише в хартиен плик. Те са от тези, които се облягат на телефонните будки и подсвиркват на минаващите по другия тротоар момичета, докато бършат потта от вратовете си с не особено чисти носни кърпи. Тези мъже си мислят, че шапките с пера са много изтънчени. Изглеждат така все едно знаят отговорите на всичките глупави въпроси на живота. Не ти става особено ясно, нали? Разбираш ли нещо от това, което ти казвам? Нещо да ти напомнят думите ми?

Да, напомняха му. По същия начин той би описал и плешивия измамник: смисълът на думата или самата фраза бяха точни, въпреки че той не можеше да разбере защо. Тези думи му напомниха за господин Бидърман, който изглеждаше небръснат, въпреки че миришеше на одеколон. Беше сигурен, че господин Бидърман ще си бърка в носа, когато остане сам в колата си, или че ще провери нишата за връщане на монети на някой обществен телефон.

— Разбирам те — отвърна Боби.

— Добре. Никога през този или някой от следващите ти животи не бих те молил да разговаряш или дори да се приближаваш до такива мъже. Но те моля да си държиш очите отворени и да се разхождаш из квартала веднъж на ден. Да обикаляш по Броуд Стрийт, Комънуелт Стрийт, Колони Стрийт, Ашър Авеню и да се връщаш по Сто четирийсет и девета и просто да наблюдаваш.

Вече всичко започваше да се подрежда в главата на Боби. На рождения му ден, който беше и първият ден на Тед в сградата, старият човек го беше попитал дали познава всички в квартала и дали ще разпознае „непознати хора“, ако се появят. Не повече от три седмици по-късно Каръл Джърбър беше направила своя коментар, че Тед се опитва да избяга от нещо.

— Колко човека ще бъдат?

— Трима, петима, но може да са и повече — вдигна рамене Тед. — Ще ги познаеш по дългите жълти палта и маслинената кожа, въпреки че тази тъмна кожа не е естествена.

— Какво… искаш да кажеш, че са се пекли на слънце или нещо от този род?

— Предполагам, че да. Ако се движат с кола по улицата, също ще ги познаеш.

— Каква марка и какъв модел? — Момчето се почувства като Дарън Макгавън в сериала „Майк Хамър“ и си каза, че е по-добре да не прекалява. Това не беше като по телевизията, но все пак беше много вълнуващо.

Тед поклати отрицателно глава.

— Нямам представа. Но ти ще ги познаеш, защото колите им са като техните жълти палта, като трандафорите им и като уханния гел, който използват, за да приглаждат назад косите си.

— Отрепки — по-скоро каза, отколкото попита Боби.

— Отрепки — повтори Тед. После отпи от бирата си, погледна замислено към лаещия Баузър и остана така за известно време като играчка със счупена пружина или машина, останала без гориво. — Те ме усещат — каза. — Както ги усещам и аз. Е, живеем в един странен свят.

— Какво искат от теб?

Тед се обърна и стреснато го погледна. Изглеждаше така, все едно беше забравил, че момчето е тук… или може би за миг беше забравил дори кой беше Боби. После се засмя, протегна ръка и я постави върху тази на момчето. Ръката му беше голяма, топла и успокояваща: ръка на мъж. При допира съмненията, които изпълваха Боби, се изпариха.

— Нещо, което по стечение на обстоятелствата, е у мен — отговори Тед. — Нека да не се задълбочаваме повече.

— Нали не са ченгета? Или от правителството? Или…

— Да не би да ме питаш дали не съм в списъка на десетте най-търсени от ФБР или че съм агент на комунистите? С две думи, че съм лош човек?

— Знам, че не си лош човек — отговори Боби, но руменината по бузите му говореше точно обратното. Не че това, което си мислеше, щеше да промени нещата. Човек можеше да харесва или дори да обича лош човек. Майка му казваше, че дори и Хитлер е имал майка.

— Не съм лош човек. Никога досега не съм обирал банка, нито пък съм откраднал някоя правителствена тайна. Прекарал съм много време в четене на книги и ако имаше полицаи в библиотеките, може би щяха да са по петите ми, но не съм като лошите хора, които гледаш по телевизията.

— Но мъжете с жълтите палта са от тях.

— Да, така е — кимна Тед. — И може да се каже, че са и опасни.

— Виждал ли си ги?

— Много пъти, но не и тук. И има поне деветдесет и девет процента шанс да не ги видиш и ти. Просто те моля да си отваряш очите. Ще се справиш ли?

— Да.

— Боби? Има ли някакъв проблем?

— Не. — Въпреки това за момент нещо го притесни. Беше някакво странно чувство, което сякаш се приближаваше към него.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре. Сега имам следния въпрос. Би ли премълчал за тази част от работата си, ако те попита майка ти?

— Да — веднага отвърна Боби, макар да разбираше, че това щеше да промени живота му, а също така беше и рисковано. Страхуваше се от майка си и страхът му беше породен от това, че тя щеше да се ядоса. Струваше му се, че все по-малко и по-малко го обича, и затова се опитваше да запази колкото обич му оставаше. Но същевременно харесваше Тед… Беше му харесало също и как Тед постави ръката си върху неговата, топлата грубост на голямата му ръка и допира на пръстите му, втвърдяващи се като възли в ставите. Освен това в случая не ставаше въпрос за лъжа. Той само щеше да премълчи цялата истина.

— Сигурен ли си?

„Ако искаш да се научиш да лъжеш, Боби, като начало е добре да започнеш да спестяваш цялата истина“ — заговори тихичко един вътрешен глас. Боби не му обърна внимание.

— Да — рече, — наистина съм сигурен, Тед. Тези мъже само за теб ли са опасни, или и за всички останали? — Сега мислеше не само за майка си, но и за себе си.

— За мен могат да бъдат много опасни. За останалите хора предполагам, че не. Искаш ли да ти кажа нещо смешно?

— Разбира се.

— Повечето хора въобще не ги забелязват, освен ако не са твърде близо до тях. Изглежда чака, все едно притежават силата да замъгляват съзнанието на хората, така както го нравеше Сянката в онова старо радиошоу.

— Да не искаш да кажеш, че те са… — Искаше да каже „свръхестествени“.

— Не, съвсем не — прекъсна го мъжът, преди още да беше задал въпроса си. Следващата нощ момчето лежеше будно в леглото и си мислеше, че Тед го беше прекъснал, защото не искаше да бъде изговаряна тази дума. — Има много хора, които са съвсем обикновени и които ние не виждаме. Сервитьорката, която се прибира вечер от работа с наведена глава и с прибрани работни обувки в хартиен плик. Тийнейджърки с накъдрени коси, които слушат класацията на Питър Трип. Но децата ги виждат. От децата не остава нищо скрито, а, Боби, ти все още си дете.

— Няма да е лесно да не забележа подобни мъже.

— Искаш да кажеш дрехите им. Обувките. Шумните коли. Но именно това са нещата, които карат много хора да се обръщат в обратната посока. Да изградят бариера между очите и съзнанието. Във всеки случай не искам да те излагам на опасност. Ако видиш мъжете с жълти палта, не се приближавай към тях. Също така не говори с тях дори и да те заговорят. Не знам защо биха го направили, но все пак не го прави. Не вярвам също, че ще те забележат, но има доста неща, които са ми неизвестни за тях. Сега повтори. Това е много важно.

— Да не ги приближавам и да не говоря с тях.

— Дори и когато те те заговорят.

— Дори и когато ме заговорят. А ако го направят, как да постъпя?

— Идваш веднага тук и ми казваш къде си ги видял. Ще вървиш спокойно, докато не си сигурен, че вече не те виждат, и после ще се затичаш. Ще тичаш бързо като вятъра. Ще тичаш така все едно всичките дяволи от ада са по петите ти.

— А ти какво ще направиш? — попита Боби, но вече знаеше отговора. Може и да не беше толкова наблюдателен като Каръл, но не беше и глупав. — Ще си заминеш, нали?

Тед Бротиган вдигна рамене и допи бирата си, без да го поглежда в очите.

— Ще решавам, когато му дойде времето. Ако въобще това се случи. Ако имам късмет, предчувствието, което ме мъчи през последните няколко дни — предчувствието за тези мъже — ще си отиде.

— Случвало ли ти се е и преди?

— Да. А сега защо не си поговорим за нещо по-приятно? През следващия половин час те обсъждаха бейзбола, музиката (Боби беше учуден, че Тед разбира от музиката на Елвис и дори харесва някои от песните му), надеждите и притесненията на Боби за следващата учебна година. Беше приятно да си говорят, но зад всяка тема сякаш се прокрадваха онези мъже в жълти палта. Те бяха тук, в стаята на Тед, като невидими сенки.

Преди Боби да си тръгне, Тед отново повдигна въпроса за тях:

— Има неща, които трябва да търсиш. Определени знаци или следи, оставени от… моите стари приятели.

— Какви са те?

— Когато се разхождаш из града, си отваряй очите за разлепени по стените или по витрините на магазините съобщения за изгубени домашни любимци. „Загубена е сива котка с черни уши, бяло коремче и рязана опашка. Обадете се на Рокюис 7–7661.“ или „Изгубено е малко куче, кръстоска с гонче, отговаря на името Трикси. Обича децата. Моля върнете ни го. Обадете се на Рокюис 7–0984 или го донесете на адрес Пийбоди Стрийт № 77.“

— Да не би да искаш да кажеш, че те избиват животните на хората? Да не мислиш…

— Мисля, че повечето от тези животни въобще не съществуват — отговори Тед. Изглеждаше уморен и нещастен. — Дори когато на съобщението е залепена снимка, и тогава си мисля, че е пълна измама. Мисля си, че по този начин мъжете влизат във връзка. Те не са от хората, които, за да се видят, ще отидат в ресторант. Къде ходи да пазарува майка ги, Боби?

— В бакалията „Тотал“. Намира се в съседство с бюрото за недвижими имоти на господин Бидърман.

— А ти ходиш ли с нея?

— Понякога. — Когато беше малък, той се срещаше с майка си там всеки петък и докато я чакаше, четеше списанието за телевизия. Обичаше петъците, защото бяха началото на уикенда, а и защото майка му му позволяваше да бута количката за покупки и той си представяше, че кара състезателна кола. Но това бяха стари истории и той предпочиташе да не ги разказва на Тед. Тогава беше само на осем.

— Преглеждай таблата. Нали знаеш таблата до изхода, където са залепени написани на ръка бележки, като например: „Продавам кола…“ Ти също търси подобни бележи, но залепени наопаки. Има ли и друг супермаркет наблизо?

— Да, „А&Р“, близо до железопътната гара. Майка ми не ходи там. Казва, че касапинът само я заглеждал.

— Можеш ли да проверяваш надписите и там?

— Разбира се.

— Добре, засега всичко е идеално. Знаеш как малките деца си рисуват квадратчета за дама на тротоара, нали?

Боби кимна.

— Търси такива, но със звезда и луна, нарисувани до тях обикновено в различни цветове. Търси опашки на хвърчила, увиснали от телефонни кабини. Не целите хвърчила, а само опашките им. И…

Той замълча, намръщи се и се замисли. После докато мъжът изваждаше една цигара от пакета „Честърфийлд“ и я запалваше, Боби си помисли: „Той е луд. Пълно куку.“

Да, разбира се, как можеше да се усъмни човек? Надяваше се все пак, че дори и луд, Тед ще внимава. Защото, ако майка му чуеше, че говори подобни неща, щеше да забрани на Боби да припари до него. Може би дори щеше да повика онези от лудницата или щеше да помоли добия стар Дон Бидърман да го направи вместо нея.

— Нали знаеш часовника на градския площад, Боби?

— Да.

— Той може да започне да греши броя на ударите на часовете или да звъни не когато трябва. Също така търси във вестниците съобщения за дребни кражби от църкви. Моите приятели не обичат църквите, но никога не прекаляват. Те избягват да се набиват на очи. Има и други следи , че са наблизо, но не трябва да прекаляваме. Лично аз вярвам, че обявите за изгубени животни са най-сигурни.

— „Ако намерите Джинджър, моля върнете го“.

— Точно така…

— Боби? — Това беше гласът на майка му. Последва шумът от забързаните й стъпки. — Боби, горе ли си?