Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (15)

4.

Моят съквартирант не играеше хартс. Той пет пари не даваше за необявената война срещу Виетнам. Моят съквартирант всеки ден пишеше на приятелката си у дома, която учеше в последния клас на гимназията. Ако сравните Нейт Хопънстанд с чаша вода, чашата ще ви се стори по-жизнена.

Двамата живеехме в стая № 302, точно до стълбището, срещу апартамента на отговорника на етажа (бърлогата на всяващия ужас Милото), в противоположния край на коридора от читалнята с масите за игра на карти, металните пепелници и гледката към Двореца в равнините. Да ни съберат точно нас двамата навеждаше на мисълта — поне мен, че най-зловещите опасения от неприятности с управата по настаняването може да се окажат основателни. Като попълвах анкетата за общежитие през април шейсет и шеста (когато най-голямата ми грижа беше дали да заведа Ан-Мари Суси на ресторант след абитуриентския бал), бях написал, че съм: а) пушач; б) млад републиканец; в) запален фолккитарист; г) нощна птица. Съмнителната мъдрост на управата по настаняването ме бе събрала с Нейт, непушещ бъдещ зъболекар, чиито родители бяха демократи от Северен Мейн (фактът, че Линдън Джонсън беше демократ, никак не променяше отношението на Нейт по въпроса за американските войници, които се щураха из Южен Виетнам). Над леглото си имах плакат на Хъмфри Богарт, а над своето Нейт беше окачил снимки на кучето и на приятелката си. Момичето беше бледо същество с униформа на мажоретка, стиснало батона като боздуган. Това беше Синди. Кучето се казваше Ринти. Момичето и кучето се усмихваха по един и същи начин. Ега ти и сюрреалистичната картинка!

Но най-голямото падение на Нейт, поне в нашите очи със Скип, беше колекцията му от грамофонни плочи, грижливо наредени по азбучен ред под Синди и Ринти, точно над лъскавия малък грамофон марка „Суинглайн“. Нейт притежаваше три албума на Мич Милър („Пейте с Мич“, „Още пейте с Мич“, „Мич и приятели пеят Джон Хенри и други любими американски фолкпарчета“), „Запознайте се с Трини Лопес“, дългосвиреща плоча на Дийн Мартин („Дино разтърси Вегас“), дългосвиреща плоча на Гери енд Пийс Мейкърс, първия албум на Дейв Кларк Файв — може би най-шумната слаба рок-тава, издавана някога — и много други, все от този десен. Не ги помня всичките. Което сигурно е добре.

— Нейт, не — каза Скип една вечер. — Моля те, недей. Това се случи малко преди да ни обземе манията да играем хартс, може би броени дни.

— Какво не? — Нейт не вдигаше глава от бюрото. Имах чувството, че прекарва абсолютно цялото си време или в час, или на бюрото. Понякога го хващах как си бърка в носа, после скришно размазва сополите (след внимателна и подробна инспекция) под средното чекмедже. Това бе единственият му порок… като изключим лошия му музикален вкус, разбира се.

Скип тъкмо разглеждаше плочите му — нещо, което правеше без стеснение във всяка студентска стая, където влезеше. Тъкмо беше извадил една обложка. Имаше вид на лекар, който разглежда рентгенова снимка… на която се вижда сочен (и със сигурност злокачествен) тумор. Беше застанал между леглото на Нейт и моето, облечен в гимназиалното си яке с инициали и с бейзболна шапка от гимназията в Декстър. През цялото си следване и почти никога след това не съм срещал друг човек, до такава степен олицетворение на американска хубост, както Капитана. Скип сякаш въобще не си даваше сметка колко добре изглежда, но не вярвам да е бил чак толкова наивен по отношение на външността си, или поне не съвсем, защото иначе въобще нямаше да върти толкова много гаджета. В онези години почти всеки можеше да забърше гадже, разбира се, но Скип си лягаше с мацки доста често дори за разбиранията на онова време. Но през есента на шейсет и шеста още нямаше и помен от подобни неща — през есента на шейсет и шеста сърцето на Скип, както и моето, бе предано на хартс.

— Много лошо, човече — с нежен укор в гласа продължаваше Скип. — Прощавай, ама това наистина е много гадно.

Аз седях на бюрото си, пушех „Пал-Мал“ и си търсех купона за стола. Да му се не видят и купоните, вечно ги губех.

— Кое е гадно? Ти защо ровиш в плочите ми? — Учебникът по ботаника лежеше разтворен на бюрото. Нейт рисуваше листо на милиметрова хартия. Синята му шапчица на първокурсник се беше накривила назад. Мисля, че Нейт Хопънстанд беше единственият първокурсник от целия випуск, който действително носи глупавото парцалче чак докато скапаният футболен отбор на университета отбеляза тъчдаун… с други думи, около седмица преди Деня на благодарността.

Скип продължаваше да изучава грамофонната плоча.

— Кура ми Янко. Направо отврат.

— Мразя такива приказки! — възкликна Нейт, но упорито не вдигаше глава. Скип много добре знаеше, че Нейт мрази цинизмите, и именно поради това ги говореше. — и въобще, за какво говориш?

— Съжалявам, че думите ми те обиждат, но не мога да оттегля коментара си. Щот’ това наистина е боклук. Чак ми прилошава. Ега ти, направо зле ми става.

— Кое? — Нейт най-после се ядоса и вдигна глава от листото, което беше най-прецизно изчертано, като карта в пътния атлас „Ранд Макнали“. — КОЕ?

— Това.

На обложката в ръцете на Скип се виждаше девойка със самодоволна усмивка и нахално вирнати гърди под моряшката блуза, която сякаш танцуваше на палубата на малък патрулен катер. Самоуверено махаше с ръка за поздрав, а на главата й се мъдреше дръзко килната моряшка шапка.

— Обзалагам се, че ти си единственият студент в цяла Америка, който е повлякъл „Даян Рийни пее морски песни“ в колежа — отсече Скип. — Това е лошо, Нейт. Мястото на това нещо е на тавана, при старите ти ученически панталони, дето се хващам на бас, че си разхождал по всички училищни състезания и църковни сбирки.

Ако под „стари ученически панталони“ се разбираше онзи модел на „Сансабелт“ от полиестер със странна и безсмислена катарама отзад на кръста, подозирам, че Нейт бе донесъл цялата си колекция… всъщност дори в настоящия момент носеше именно такъв панталон. Но не казах нищо. Вдигнах снимката на приятелката си и отдолу забелязах купона. Грабнах го и го пъхнах в задния джоб на джинсите си „Ливайс“.

— Тази плоча е хубава — гордо заяви Нейт. — Тази плоча е дори много хубава. Направо ти се приисква да затанцуваш.

— Айде, бе, сериозно? — Скип я метна на леглото му. (Нарочно не прибираше плочите по местата им, защото знаеше, че това направо изкарва съквартиранта ми от равновесие.) — „Моят годеник се провикна «Кораб, стой!» и стана моряк във Фло-о-о-о-та“? Ако на това му викаш хубаво, за нищо на света няма да ти се оставя някой ден да ме преслушваш, еба си.

— Аз ще ставам зъболекар, а не терапевт — бавно и натъртено произнесе Нейт. Вратните му жили започваха да се издуват. Доколкото ми е известно, Скип Кърк беше единственият човек в „Чембърлейн“ III, а може би дори в целия университет, който съумяваше да влезе йод дебелата кожа на този малък янки. — Уча стоматология. Знаеш ли какво означава „стома“? Означава уста, Скип! Означава…

— Тогава за нищо на света няма да те оставя да ми запълваш кариесите, еба си.

— Защо непрекъснато повтаряш тази дума?

— Коя? — Скип много добре знаеше коя, но искаше Нейт да я каже. В крайна сметка моят съквартирант винаги я изричаше, но почервеняваше като рак. Това направо омагьосваше Скип. Целият Нейт омагьосваше Скип; Капитанът веднъж ми довери, че според него Нейт е извънземно, кацнало на Земята от планетата „Добро момче“.

— Еба си — изрече Нейт Хопънстанд и страните му пламнаха. След малко заприлича на Дикенсов герой: портрет на сериозен млад човек, описан от Боз^[1]. — Тази дума.

— Имал съм лоши примери за подражание. Направо се ужасявам, като си помисля за бъдещето ти, Нейт? Еба си, ами ако Пол Анка реши да се завърне на сцената?

— Ти никога не си слушал тази плоча. — Нейт грабна албума от леглото и го тикна на мястото му, между Мич Милър и „Стела Стивънс е влюбена!“.

— Еба си, въобще и не държа. Хайде, Пит. Да вървим Да ядем, че направо ще пукна от глад, еба си.

Пъхнах под мишница учебника по геология — идният вторник се задаваше тест. Скип го измъкна от ръцете ми и го запрати на бюрото, събаряйки снимката на приятелката ми, която не искаше да спи с мен, обаче като беше в настроение, хвърляше бавни и убийствено хубави чекии. Никой не прави по-добри чекии от католичките. С течение на годините съм променил възгледите си за много неща, но не и за това.

— Това пък защо? — питам аз.

— Човек не чете на масата, еба си. Даже и като нагъва столски помии. Ти да не си расъл в гората?

— Да ти кажа честно, Скип, расъл съм в семейство, където всъщност всички четат на масата. Знам, че ти е трудно да повярваш в друга гледна точка за нещата, различна от тази на семейство Кърк, обаче истината е, че има такава.

Той неочаквано помръкна. Сграбчи ме за ръцете, погледна ме право в очите и рече:

— Поне не учи на масата, а?

— Добре — отвърнах, макар да смятах, че имам право да уча където ми е кеф или където си поискам, еба си.

— Ако отсега се напъваш и си даваш много зор, ще пипнеш язва. Моят старец пукна от язва. Вечно се юркаше и си даваше зор.

— О, съжалявам.

— Не се тревожи, беше отдавна. Давай да ходим, преди да ометат цялата шибана риба тон. Нейт, момчето ми, ти идваш ли с нас?

— Трябва първо да довърша листото.

— Заеби листото.

Ако друг му го беше казал, Нейт щеше да го изгледа сякаш е образувание, намерено под изгнил пън, после мълчаливо щеше да се върне към работата си. В случая обаче се замисли за миг, после се изправи и внимателно свали якето, което винаги закачаше на вратата. Облече го. Нагласи шапчицата на главата си. Дори Скип не смееше да коментира упоритото желание на Нейт да я носи. (Като го попитах къде е изчезнала неговата — това беше на третия ни ден в МУ и ден след като се запознахме — той ми отвърна: „Избърсах си задника и я метнах на едно дърво.“ Сигурно не беше така, но не изключвах напълно възможността.)

Изтопуркахме по стълбите и излязохме навън в мекия октомврийски здрач. Студенти от трите общежития се стичаха към „Холиок“, където покривах девет смени седмично. Работех на конвейера за мръсни чинии, наскоро ме бяха повишили до отговорник за мръсните прибори и при добро държание до Деня на благодарността щяха да ме повишат в отговорник по подреждането на съдовете. Трите блока „Чембърлейн“, „Кинг“ и „Франклин“ се намираха на хълм. Дворецът в равнините се издигаше на съседно възвишение. За да стигнат до него, студентите се спускаха по три отделни асфалтови пътеки, които се сливаха в една долчинка, откъдето нагоре към стола тръгваше широка алея с червени плочки. „Холиок“ бе най-голямото от четирите здания и грееше в здрача като увеселителен параход в открито море.

Долчинката, където асфалтираните пътеки се събираха, се наричаше Потока на Бенет — дори да съм знаел защо, отдавна вече съм забравил. Момчетата от „Чембърлейн“ и „Кинг“ идваха по отделни пътеки, а момичетата от „Франклин“ — по третата. На кръстопътя трите потока се срещаха, говореха, смееха се и си разменяха смели и срамежливи погледи. После поемаха заедно към стола по алеята с червените плочки, известна като алеята „Бенет“.

Насреща ни, цепейки направо през тълпата с наведена глава и обичайната непроницаема физиономия на бледото си, остро лице, идеше Стоукли Джоунс III. Беше високо момче, но човек почти не си даваше сметка за ръста му, защото Стоук винаги ходеше приведен над патериците си. Косата му — лъскава черна грива — се разпиляваше на челото му в остри кичури, скриваше ушите му и падаше по бледите му страни като черни мастилени ивици.

По онова време беше апогеят на прическите а ла Бийтълс, което за повечето момчета се свеждаше до старателно вчесване напред, а не назад, като по този начин се скриваше челото (и акнето). Стоук Джоунс въобще не си даваше толкова труд. Средно дългата му коса просто си растеше накъдето си поиска. Ходеше прегърбен и гръбнакът му скоро щеше да се изкриви, ако вече не се беше изкривил. Обикновено вървеше със сведен поглед, сякаш следеше дъгите, които описваха патериците му. Ако обаче случайно вдигне глава и те погледне в очите, направо се стряскаш от умния му огнен поглед. Беше истински Хийтклиф от Нова Англия, само дето от кръста надолу се бе превърнал в изсъхнала шушулка. Краката му — обикновено стегнати в грамадни метални шини, когато ходеше на лекции — се движеха, но едва-едва, като пипалата на умираща сепия. В сравнение с тях торсът му беше мускулест. Комбинацията беше малко чудновата. Стоук Джоунс приличаше на реклама на Чарлз Атлас^[2], в която ПРЕДИ И СЛЕД по някакъв странен начин са се слели в едно тяло. Отиваше в столовата пръв, още с отварянето, и както всички научиха още на третата седмица от първия семестър, правеше го не защото е инвалид, а защото обичаше — като Грета Гарбо — да бъде сам.

— Мътните го взели — каза Рони Маленфант една сутрин, като отивахме на закуска — тъкмо беше поздравил Джоунс, който не отвърна и просто го отмина, без дори да кимне. Но всички чухме как мърмори под нос. — Сгърчен задник такъв. — Такъв си е Рони, винаги прелива от съчувствие. Подозирам, че е придобил характерния си финес чар и joie de vivre^[3] сред клиентите, дето драйфат по ъглите на евтините кръчми на Лисбън Стрийт в Луистън, където бе отраснал.

— О, Стоук, какво става? — пробва се и Скип същата вечер, когато Стоук се хвърли към нас на патериците си. Винаги се движеше с този добре премерен плонж — горната половина на тялото му, която напомняше на Блуто Блутарски^[4], се привеждаше толкова напред, че заприличваше на фигура на носа на кораб. По този начин Стоук сякаш казваше „майната му“ на онова, каквото и да е то, което бе причинило обезобразяването на долната половина от тялото му; той непрестанно му показваше среден пръст; Стоук поглеждаше и теб с умните си огнени очи и ти казваше: „Върви на майната си, заври си го отзад, седни отгоре да го понаместиш, и си изяж ушите.“

Не отвърна на поздрава, но за миг вдигна глава и срещна погледа на Скип. После отново сведе очи и ни отмина с бърза крачка. По щуравата му коса се стичаше пот, която капеше по лицето му. Пътьом си мърмореше под нос: „Хръц-хръц, хръц-хръц, хръц-хръц“, сякаш си тактуваше… или артикулираше скритите си желания по отношение на цялата ни измет… а може би и двете. Освен това миришеше: усещахме киселия, остър дъх на пот, който винаги витаеше около него, понеже никога не вървеше бавно, сякаш това би го обидило, но имаше и друго. Потта мирише силно, но не лошо. През нея обаче избиваше една друга миризма, далеч по-неприятна. В училище се занимавах с лека атлетика (първата година в колежа трябваше да избирам между пистата и „Пал-Мал“; избрах цигарите) и тази особена комбинация ми беше позната, обикновено я свързвах с някого, който се насилва да тича с висока температура, грип или болно гърло. Единствената миризма, която донякъде наподобява този специфичен дъх, е тази от трансформатора на електрическите влакове, когато е работил прекалено дълго на прекалено високи обороти.

И ни отмина: Стоук Джоунс, който скоро щеше да получи от Рони Маленфант прозвището Хръц-Хръц, вече свободен от металните скоби, на път към общежитието.

— Ей, какво е това? — Нейт се беше спрял и гледаше назад. Ние със Скип също спряхме и се обърнахме. Тъкмо се канех да попитам Нейт какво иска да каже, но тогава видях сам. Джоунс беше с джинсово яке. На гърба, сякаш изрисуван с черен маркер и едва различим в падащия здрач, се забелязваше някакъв кръгъл знак с нещо по средата.

— Де да знам, мяза на птичи крак — предположи Скип.

Момчето с патериците се гмурна в тълпата, която отиваше на поредната вечеря в стола, в поредния четвъртък, в поредния октомврийски ден. Повечето момчета бяха гладко избръснати, а момичетата носеха поли и блузи с кръгли якички. Почти пълната луна вече изгряваше и ги обливаше в оранжева светлина. Още цели две години ни деляха от разгара на Епохата на Откачалките и никой от тримата ни не разбра, че онази вечер за пръв път видяхме знака на мира.