Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (14)

3.

Ясно помня кога започна картоиграческата епидемия — през първия уикенд на октомври. Помня го, защото беше точно след първите контролни, които минаха за мен успешно. Успехът беше сериозно съображение за обитателите на „Чембърлейн“ III, защото всички се издържахме със стипендии, заеми (повечето от които, включително и моят, благодарение на Закона за защита на националното образование) и работа в университета. Все едно да се носиш в самоделна количка „сапуниерка“ за бебешори, само че не скована с пирони, ами слепена с тесто, и макар че всички взимаха различни стипендии — в зависимост от умението да се попълват формуляри и от това доколко съвестно си бяха свършили работата гимназиалните ни консултанти — за всички с еднаква сила важеше един тъжен житейски факт. Той бе лаконично изобразен на малко бродирано пано, окачено в читалнята на третия етаж, където се провеждаха турнирите по хартс. Беше го измайсторила майката на Тони Де Лука и като пращала сина си в колежа, му заръчала да го окачи на видно място. Есента на 1966 неусетно отминаваше и идваше зима, и с всяка раздадена ръка и всяка изчистена дама пика творението на госпожа Де Лука грееше все по-ярко и по-внушително, а аз всяка вечер си лягах с неотворени книги, непрочетени записки и ненаписани домашни. Един-два пъти дори го сънувах:

Така изглеждаше паното с едрите, червени, изплетени на една кука цифри. Госпожа Де Лука (ние също) добре знаеше какво означава това. Ако живееш в обикновено общежитие — „Джаклин“, „Дън“, „Пийз“ или „Чадбърн“ — можеш да завършиш дори със среден успех 1.6^[1]… стига мама и татко редовно да плащат сметките. Все пак нека не забравяме, че става дума за държавен колеж, а не за Харвард или Уелсли. Но за студенти, които се опитваха някак да избутат със стипендии и заеми, 2.5 беше абсолютният минимум. Ако паднеш под 2.5 — с други думи, от три на три минус — малката спортна сапуниерка почти със сигурност ще се разпадне на съставните си части. „Айде чао, бейби, обаждай се“ — както обичаше да казва Скип Кърк.

Изкарах първите колоквиуми доста прилично, особено пък за човек, който направо се поболява от носталгия по дома (никога не се бях отделял от къщи, като изключим едноседмичния бейзболен лагер, от който се върнах с навехната китка и странни гъбични образувания между пръстите на краката и под тестисите). Учех пет предмета и по всички имах петици, с изключение на английски език и литература. Изкарах отличен. Преподавателят, който впоследствие се разведе с жена си и отиде в университета в Бъркли да рецитира стихове на прословутия Спроул Плаца, беше написал до един от отговорите „Великолепен пример за ономатопея.“ Изпратих теста на мама и татко. Майка ми отвърна с пощенска картичка, която съдържаше една-единствена дума, надраскана на гърба със замах — „Браво!“ Този спомен неочаквано ме жегва и ми причинява почти физическа болка. Това като че ли беше последното контролно със златна звездичка за отличие, което показах на нашите.

Като минаха колоквиумите, с неподозирано задоволство сметнах средния си успех и получих 3.3. Повече не успях да се добера до тези заветни висоти и в края на декември си дадох сметка, че изборът е много прост: или спирам да играя карти и криво-ляво опазвам крехката си стипендия до следващия семестър, или продължавам да преследвам Кучката под паното на госпожа Де Лука в читалнята на третия етаж до Коледа, след което си стягам багажа за Гейтс Фолс завинаги.

Все щях да си намеря работа в местната текстилна фабрика — баща ми бе работил там в продължение на двайсет години, докато претърпя онази злополука, която му коства зрението, и все някак щеше да ме вкара. На майка ми ще й призлее, като чуе, но няма да ме спре, ако й кажа, че именно това е, което искам. В крайна сметка тя винаги се оказваше реалистът в семейството. Дори когато едва не се побъркваше от всичките си надежди и страхове, си оставаше реалист. Известно време ще страда до полуда от провала ми в университета, а аз ще се чувствам виновен, но после и на двамата ще ни мине. В крайна сметка исках да ставам писател, а не загубен учител по литература, а все ми се струва, че само надутите писатели имат нужда от университетско образование, за да си гледат свястно работата.

Но не ми се искаше и да изхвръкна. Струваше ми се, че не бива да започвам живота си на възрастен точно по този начин. Намирисваше ми на провал, а всичките ми размишления в духа на Уитман за писателя, който трябва да твори сред хората, ми звучаха някак като оправдание за този провал. Но читалнята на третия етаж ме зовеше — шумоленето на картите, някой пита сега наляво ли подаваме, или надясно, друг пита у кого е Душа (при хартс разиграването задължително започва с двойка спатия — карта, известна сред страстните картоиграчи от третия етаж под наименованието „Душа“). Сънувах как Рони Маленфант — това бе първият истински задник до мозъка на костите си, с когото се запознах след лошите батковци в първия клас на гимназията — хвърля пика след пика и с пронизителния си писклив гласец крещи: „Време е за лов на Кучки! Дръжте мръсницата!“ Струва ми се, че почти винаги знаем къде ни е интересът, но понякога онова, което знаем, е без значение в сравнение с онова, което изпитваме.