Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (10)

X. ОТНОВО ТАМ ДОЛУ. МОМЧЕТАТА НА ЪГЪЛА. ОТРЕПКИ В ЖЪЛТИ ПАЛТА. ПЕЧАЛБАТА

Извика такси от телефона до магазина на Спайсър и Докато го чакаше, откъсна още няколко обяви за изчезналия Бротиган. Махна също една бележка, залепена на обратно на таблото в магазина. Смачка ги и ги хвърли в кошчето до вратата, без дори да се обръща да погледне стария Спайсър, чието раздразнение беше пословично.

Близначките Сигсби сега бяха дошли тук. Въжетата им за скачане бяха захвърлени настрана, защото сега играеха на дама. Боби се приближи към тях, за да разгледа нарисуваните на тротоара

— край дамата. Застана на колене и Дина Сигсби, която се готвеше да хвърли камъка си на седем, спря, за да го погледне. Даян закри устата си с ръка и се засмя. Без да им обръща внимание, Боби започна да търка нарисуваните встрани фигури. Когато ги изтри, се изправи и изтупа прашните си ръце. Лампата на малкия паркинг пред магазина на Спайсър се включи и сенките на трите деца изведнъж се издължиха.

— Защо го направи, глупако Боби? — попита Дина. — Те бяха красиви.

— Носят лош късмет — отвърна той. — Защо още не сте се прибрали? — Не че не знаеше, защото отговорът пулсираше в главите им като рекламите за бира в магазина на Спайсър.

— Мама и татко се карат — отговори Даян. — Обвинява го, че си има приятелка. — Тя се засмя, сестра й също, но в очите им имаше страх. Напомняха на Боби за малчуганите от „Повелителят на мухите“.

— Вървете си вкъщи, преди да се е стъмнило съвсем — рече им той.

— Мама ни каза да стоим навън — отвърна Дина.

— Тогава тя е тъпа, както и баща ви. Сега се прибирайте!

Те се спогледаха и Боби разбра, че ги е уплашил. Не му пукаше. Изгледа ги как грабнаха въжетата си и хукнаха към къщи. Пет минути по-късно таксито спря на малкия паркинг пред магазина.

— Какво? — рече таксиметровият шофьор. — Не знам пали да карам момченца до Бриджпорт по тъмно, дори и да имат пари.

— Няма проблем — отвърна Боби и седна на задната седалка. Ако шофьорът искаше да го изхвърли, трябваше да извади някоя щанга от багажника, за да успее. — Дядо ще ме чака. — Но не в „Ъгловият джоб“, вече беше решил Боби. Нямаше да слезе от таксито точно там, защото вероятно някой наблюдаваше бара. — Закарайте ме до Уо Фет Нуудъл Къмпани. Това е на Нарагансет Авеню. — „Ъгловият джоб“ също беше на Нарагансет Авеню. Не си спомняше името на улицата, но когато извика таксито, провери в указателя.

Шофьорът потегли, но после спря и се обърна към задната седалка.

— На гадната Гансет Стрийт? Това не е място за малко дете дори и през деня.

— Дядо ще ме чака там — повтори отново Боби. — Каза да ви дам половин камък бакшиш. Искам да кажа половин долар.

Мъжът се замисли. Боби се опита да измисли някакъв друг начин да го накара да продължи, но не можа. После човекът въздъхна, включи червената лампичка и потегли. Когато минаваха покрай тяхната къща, Боби погледна дали лампите светят. Не светеха. Все още не. Облегна се назад и зачака да излязат от Харуич.

 

Името на шофьора беше Рой Делуиз — беше написано над брояча. Беше тъжен, защото трябвало да занесе Пит при ветеринаря и да го умъртви. Пит бил на четиринайсет години. Това били много години за едно коли. Той бил единственият истински приятел на Рой Делуиз. Когато хранел Пит, Рой му казвал: „Хайде, яж, моето момче това е за теб.“ Казвал му го всяка вечер. Рой Делуиз беше разведен. Понякога ходел в един стриптийз бар в Хартфорд. Боби виждаше замъглените образи на танцьорките, повечето от които бяха облечени в пера и с дълги бели ръкавици. Образът на Пит беше най-силен. Когато се връщаше от ветеринаря, Рой Делуиз се държеше, но щом видя празната чиния на Пит вкъщи, се разплака.

Отминаха „Грилът на Уилям Пен“. От двете страни на улицата бяха спрели коли, но нито една от тях не изглеждаше странно като онова десото и освен това Боби не усети никакви странни живи същества. Очите не го сърбяха, а и не бяха замъглени от черни ивици.

Таксито мина по моста над канала и те бяха вече там долу. От апартаментите, които подминаваха, се чуваше испанска музика, а покрай светещите прозорци на зигзаг се спускаха противопожарните стълби. По ъглите се виждаха момчета с лъщящи пригладени назад коси, а срещу тях стояха засмени момичета. Когато таксито спря на червен светофар, към колата се приближи тъмнокож мъж, чието шкембе беше изхвръкнало над колана на късите му панталони, и предложи да им измие стъклото. Рой грубо отказа и щом светна зелено, веднага потегли.

— Скапаните просяци — рече. — Всичките трябва да бъдат затворени. Писнало ми е от негри.

През нощта Нарагансет Авеню изглеждаше различно — беше малко страшничко и същевременно беше прекрасно… заложните къщи… няколко бара, от които струеше светлина, чуваше се музика… МАГАЗИНЪТ НА РОД ЗА ОРЪЖИЕ… и, да, до него беше магазинът за сувенири „Уо Фет Нуудъл“. От тук нямаше и четири пресечки до „Ъгловият джоб“. Беше само осем часът. Боби имаше достатъчно време.

Когато Рой Делуиз спря до бордюра, броячът показваше осемдесет цента. Боби прибави още петдесет, което щеше доста да намали спестяванията му за колелото, но не му пукаше. За разлика от нея никога нямаше да постави парите на първо място. Ако успееше да предупреди Тед, преди да го хванат отрепките, щеше да е доволен.

— Не искам да те оставям тук — рече Рой Делуиз. — Къде е дядо ти?

— Ще дойде всеки момент — безгрижно отвърна Боби. Изненада се на какво са способни хората, когато са притиснати в ъгъла.

Подаде парите. Рой Делуиз за момент се поколеба дали да ги вземе. Чудеше се дали не е по-добре да го откара обратно до магазина на Спайсър. Мислеше си: „Какво ще стане, ако хлапето ме лъже, че дядо му ще го чака? Какво ще прави тук? Е, още е твърде млад да иска да си намери нещо за през нощта.“

Шофьорът най-сетне взе смачкания долар и трите монети от по десет цента..

— Твърде много ми даваш.

— Дядо ми ми е казвал да не бъда стиснат като някои хора — отговори Боби и слезе от таксито. — Може би е добре да си вземеш ново куче. Нали знаеш, едно кутре.

Рой беше поне на петдесет години, но изненадата на лицето му го накара да изглежда с двайсет години по-млад.

— Откъде…

После Боби го чу как реши, че не го е грижа откъде знае. Шофьорът потегли, като го остави пред Уо Фет Нуудъл Къмпани.

Момчето изчака там, докато стоповете на таксито вече не се виждаха, и бавно тръгна към „Ъгловият джоб“. Спря се пред прашната витрина на магазина за сувенири. Сега щорите не бяха спуснати и единственият сувенир, който видя, беше керамичен пепелник във формата на тоалетна. Вътре имаше следи от пепел. На него имаше и надпис „Паркирай си задника“. Боби реши, че е доста странно на витрината да е изложено именно това. Смяташе, че ще има разни сексуални неща. Особено сега, когато слънцето вече беше залязло.

Продължи да върви. Мина покрай печатница „Бриджпорт“, обущарница и оказиона за стари географски карти. По-нататък по улицата имаше друг бар, където на ъгъла се бяха събрали няколко момчета и слушаха „Кадилакс“ Боби мина на отсрещния тротоар, навел глава и с ръце в джобовете.

Срещу бара на отсрещната страна имаше отдавна затворен стар ресторант. Козирката пред входа му все още стоеше. Боби се скри в сянката й и продължи да върви. Когато стигна до следващия ъгъл, отново пресече гадната Гансет Стрийт и се върна от страната, на която беше „Ъгловият джоб“.

Докато вървеше, се опита да настрои мислите си, за да открие някакви следи от Тед, но не усещаше нищо. Не беше изненадан. Ако беше на мястото на. Тед, щеше да отиде например в Обществената библиотека на Бриджпорт, където никой нямаше да го забележи. Може би след като затвореха библиотеката, щеше да отиде да хапне някъде. След това щеше да хване такси и да дойде да прибере парите си. Боби не мислеше, че Тед е наблизо, но продължаваше да се, ослушва за него. Толкова силно се опитваше да го усети, че се блъсна в някакъв младеж.

— Хей, cabron! — каза младежът и грубо се изсмя. Няколко ръце сграбчиха Боби за раменете и го спряха. — Не гледаш ли къде вървиш, putino?

Боби вдигна глава и видя четирима младежи, които майка му би нарекла „момчета, които стоят по ъглите“. Бяха застанали пред някакъв бар на име „БОДЕГА“. Той си помисли, че сигурно са пуерториканци. Всички носеха ярки раирани панталони и островърхи ботуши с оцветени бомбета. На гърбовете на сините им якета беше написано ДИАБЛОС. Буквата И беше изписана като дяволска вилица, но Боби нямаше време да мисли за тях сега. Уплаши се, като разбра, че се е натъкнал на някаква банда.

— Съжалявам — каза с пресъхнала уста. — Наистина съжалявам. Извинете ме…

Освободи се от ръцете, които го държаха, и понечи да заобиколи този, в когото се беше блъснал. Направи само една крачка, преди един от другите да го сграбчи отново.

— Къде си мислиш, че отиваш, tio? Къде си тръгнал, tio mio?

Боби се освободи и от него, но отново му препречиха пътя. Онзи пак го сграбчи. Изглеждаше така все едно Хари и момчетата му са го обградили. Само че беше по-лошо.

— Имаш ли пари, tio? — попита един от тях. — Защото, за да минеш оттук, трябва да платиш, нали знаеш?

Те се засмяха и се приближиха. Боби надушваше одеколона им, гела им за коса и собствения си страх. Не чуваше какво си мислят, но не се и опитваше да разбере. Вероятно щяха да го пребият и да му вземат парите. Ако имаше късмет, те щяха да направят само това… Но дали щеше да има късмет?

— Малко момченце — почти изпя единият от тях. Пресегна се и сграбчи Боби за късата му коса. След това стисна и дръпна нагоре толкова силно, че очите на Боби се насълзиха. — Малки muchacho, колко пари имаш, а? Колко от старите добри dinero имаш? Ако имаш нещо по джобовете, ще те пуснем. Ако нямаш нищо, ще ти смачкаме топките.

— Остави го, Хуан.

Те се огледаха — Боби също: към тях се приближи пети младеж, който беше облечен със същите дрехи. Носеше обувки вместо ботуши и Боби веднага го позна. Това беше младежът, който играеше на флипера в „Ъгловият джоб“, когато Тед правеше залога. Сега стана ясно откъде му беше позната тази дяволска вилица — беше татуирана на ръката на младежа. Якето му беше завързано на кръста („без якета с надписи на банда тук“ беше казал той на Боби), но и на неговото яке знакът беше същият.

Боби се опита да погледне в главата на новодошлия, но видя само размазани образи. Способността му да чете мислите на хората отслабваше, така както беше станало след като си бяха тръгнали от Сейвин Рок и след като беше спечелил от Макуоун. Този път това усещане беше продължило по-дълго, но сега си отиваше.

— Здрасти, Дий — каза момчето, което беше дръпнало косата на Боби. — Просто искахме малко да го постреснем. Искаме да си плати задето минава оттук.

— Този няма да плаща — рече Дий. — Познавам го. Той е мой compadre.

— На мен ми прилича на лигаво детенце от центъра на града — каза онзи, кой беше нарекъл Боби cabron и putino. — Ще му дам един урок.

— На него не му трябват уроци — отвърна Дий. — Искаш ли аз да ти дам един урок, Мосо?

Мосо отстъпи назад, намръщи се и извади цигарите от джоба си. Един от другите му подаде запалката си, а Дий издърпа Боби настрана.

— Какво правиш тук, amigo? — попита той и го хвана за рамото с татуираната ръка. — Глупаво е да идваш тук сам и си направо loco да се разхождаш тук сам през нощта.

— Трябваше да дойда — отвърна той. — Трябва да намеря мъжа, с когото бях тук онзи ден. Казва се Тед. Той е стар, слаб и много висок. Ходи малко прегърбен като Борис Карлоф. Нали го знаеш от филмите на ужасите?

— Знам кой е Борис Карлоф, но не познавам никакъв скапан Тед — отговори Дий. — Дори не съм го виждал. Човече, трябва да се махнеш оттук.

— Трябва да отида в „Ъгловият джоб“ — рече Боби.

— Оттам идвам и не видях никого, който да прилича на Борис Карлоф.

— Още е рано. Мисля, че ще е там между девет и половина и десет. Трябва да съм там, когато дойде, защото едни мъже го преследват. Облечени са в жълти палта и бели обувки… Карат големи лъскави коли… Една от тях е лилаво десото и…

Дий го сграбчи и го обърна към вратата на магазина, до който стояха, толкова силно, че Боби реши, че все пак Дий не е по-различен от приятелите си. Вътре в магазина възрастен човек четеше вестник. Той вдигна глава от вестника, погледна ги отегчено и после продължи да чете.

— Jefes в жълтите палта — прошепна Дий. — Виждал съм тези мъже. И други са ги виждали. Не се захващай с тях, chico. Нещо не им е наред на тези. Не ми изглеждат нормални. В сравнение с тях лошите момчета, дето седят в бара на Малари, изглеждат направо добри.

Нещо в изражението на Дий напомни на Боби за Съли-Джон и той си спомни, че Съли му беше казал, че е видял някакви странни мъже край парка „Комънуелт“. Когато го беше попитал какво им е странното, Съли беше отговорил, че не знае точно. Сега Боби знаеше, че Съли е видял отрепките. Дори тогава те душеха наоколо.

— Кога ги видя? — попита Боби. — Тази вечер ли?

— Не, бе, човек — отвърна Дий. — Навън съм от два часа. Преди това прекарах много време в банята, за да изглеждам добре. Видях двама от тях да излизат от „Ъгловият джоб“ онзи ден, мисля. И на онова място по-късно. — Замисли се и извика: — Ей, Хуан, докарай си задника тук.

Онзи, който беше оскубал Боби, се приближи. Дий го попита нещо на испански. Хуан му отговори, а Дий каза нещо много бързо и посочи Боби. Хуан се наведе към Боби, като подпря ръце на коленете си.

— Виждал ли си онези мъже, а? Боби кимна.

— Двамата с голямото лилаво десото? Другите с крайслера и онези с олдсита?

Боби беше видял само онези в десотото, но кимна.

— Тези коли не са истински — рече Хуан, като погледна дали Дий се смее. Той беше съвсем сериозен. Само му кимна да продължи. — Те са нещо друго.

— Мисля, че са живи — рече Боби. Очите на Хуан блеснаха.

— Да! Като живи са! А онези мъже…

— Как изглеждаха? Виждал съм само една от колите им, но не и тях самите.

Хуан се опита да обясни на английски, но не можа и заговори на испански. Дий превеждаше, но всичко беше много неразбираемо. После започна да говори с Хуан, като не обръщаше внимание на Боби. Другите момчета, защото си бяха момчета, се приближиха и всеки един започна да казва своето мнение по въпроса. Боби не разбираше нищо, но си помисли, че се страхуват. Всичките… Бяха яки момчета, — тук долу човек трябваше да е як, за да изкара деня до вечерта — но подлеците ги бяха уплашили. Накрая Боби видя един последен образ: висока изправена фигура в дълго палто с цвят на горчица от онези, които мъжете обличаха по филми като „Великолепната седморка“ или „Стрелбата пред Корал“.

— Видях няколко от тези мъже в бръснарницата с подковата — каза едното от момчетата, което според Боби се казваше Филио. — Това правят те. Обикалят и задават въпроси. Винаги си оставят колата запалена до бордюра. Ще си кажеш, че са луди да го правят особено тук долу, но кой ще вземе да открадне една от техните коли?

Никой, Боби го знаеше. Ако се опиташе, лостът за скоростите може би щеше да се превърне в змия и да те ухапе. Седалката можеше да се превърне в подвижни пясъци и да те погълне.

— Винаги се движат заедно — продължаваше да говори Филио — и винаги са облечени с тези жълти палта, дори навън да е адска жега и да можеш да си опържиш яйце на скапания тротоар. На краката си имат бели искрящи обувки. Знаете как винаги забелязвам какви са обувките на хората, но тези не ми харесаха… Не мисля, че… Не мисля… — Млъкна, овладя се и каза нещо на испански на Дий.

Боби попита какво казва.

— Казва, че обувките им не са докосвали земята — отвърна Хуан. Очите му се бяха разширили. Никой от тях не се държеше така все едно не вярва или се подиграва на думите на другите. — Казва, че когато са се връщали към червения си крайслер, скапаните им обувки не са докосвали земята. — Хуан се изплю между показалеца и средния си пръст и после се прекръсти.

За момент всички мълчаха и носле Дий се наведе тъжно над Боби.

— Тези ли търсят твоя приятел?

— Да — отвърна той. — Трябва да го предупредя.

Мина му през ума, че Дий ще се съгласи да го придружи до „Ъгловият джоб“ и после към тях ще се присъединят и останалите „Диаблос“. Щяха да ходят по улицата и да щракат с пръсти, както Джетс от „Уестсайдска история“. Те щяха да са му приятели, момчетата от бандата, които имаха добри сърца.

Разбира се, нищо подобно не се случи. Мосо се върна там, където Боби се беше сблъскал с него. Другите го последваха. Само Хуан се спря и се обърна.

— Ако се сблъскаш с тези caballeros, ще станеш един мъртъв putino, tio mio. — При Боби остана само Дий.

— Той е прав — рече. — Трябва да се върнеш в твоя свят, приятелю. Остави твоя amigo сам да се оправя.

— Не мога — отвърна Боби. — Ти би ли го направил?

— Ако ставаше дума за нормални хора, може би, но тези не са като нас. Ти не чу ли какво ти казахме?

— Да — отговори Боби. — Но…

— Ти си луд, малко момче. Росо loco.

— Може би си прав. — Чувстваше се луд. Росо loco и отгоре. „Луд за връзване“ би казала майка му.

Дий си тръгна и Боби усети болка в сърцето си. Момчето стигна до ъгъла — приятелите му го чакаха от другата страна на улицата — после се върна, направи пистолет с ръката си и го насочи към главата му. Боби се усмихна и направи същото.

— Vaya con Dios, mi amigo loco — рече Дий, после се обърна, пресече улицата, вдигна яката на якето си и отиде при приятелите си.

Боби тръгна в обратната посока, като избягваше осветените места и се опитваше да се скрие в сенките.

 

Срещу „Ъгловият джоб“ имаше погребално бюро — със зелени букви беше написано: ПОГРЕБАЛНО БЮРО „ДЕСПЕНГИ“. На витрината имаше голям часовник, осветен с неонова светлина. Под часовника беше написано: ВРЕМЕТО И ПРИЛИВЪТ НЕ ЧАКАТ НИКОГО. Часовникът показваше осем и двайсет. Все още имаше време, много време. Освен това край бара забеляза малък безистен, където можеше да се скрие и да чака, което беше най-доброто решение, но Боби знаеше, че няма да издържи да стои там. И освен това, ако беше умен, нямаше да идва дотук. Той не беше мъдър старец, а уплашено дете, което се нуждаеше от помощ. Предполагаше, че в „Ъгловият джоб“ едва ли има някой по това време, но може би грешеше.

Мина под знамето ЗАПОВЯДАЙТЕ В ХЛАДИНАТА ВЪТРЕ. Точно в този момент не се нуждаеше от климатик. Нощта беше топла, но му беше студено.

„Господи, ако ме чуваш помогни ми. Помогни ми да съм смел… и да имам късмет.“

Отвори вратата и влезе.

 

Миризмата на бира сега беше много по-силна, а залата с електронните игри беше изпълнена с многобройни светлинки и звуци. Там, където Дий беше играл на флипера, сега имаше група младежи, облечени в тениски и с шапки а ла Франк Синатра, които пушеха или пиеха бира.

Мястото, където се намираше бюрото на Лен Файлс, беше най-светло, защото сега бяха включили повечето от лампите. Всеки стол в бара беше зает. Залата с билярдните маси, която в сряда беше съвсем тъмна, беше осветена като операционна. Край всяка маса имаше по няколко мъже, които се навеждаха, за да изиграят хода си в мъглата от синкав цигарен дим. Столовете край стената яха заети. Боби видя стария Джий, който отново си лъскаше обувките и…

— По дяволите, какво правиш тук?

Боби се обърна, стреснат от гласа и ругатнята, която беше излязла от женска уста. Пред него стоеше Алана Файлс. Вратата към стаята зад нея беше затворена. Тази вечер беше облечена в бяла копринена блуза, която откриваше раменете й — красиви рамене, бели като сметана и заоблени като гърдите й — и пъпа й. Беше си сложила най-големите червени панталони, които Боби беше виждал. Вчера Алана беше добра и усмихната… Смееше му се и момчето нямаше нищо против. Тази вечер изглеждаше уплашена до смърт.

— Извинявай… Знам, че не бива да съм тук, но трябваше да намеря приятеля си Тед и си помислих… помислих си… — Гласът му постепенно затихна като балон, на който са изпуснали въздуха.

Нещо не беше наред. Беше същото чувство, както когато сънуваше, че седи на чина си в училище и чете книга или пише нещо, или учи и изведнъж разбира, че е забравил да си обуе панталоните и всички го гледат и му се смеят, и момичетата, и учителката.

Звуците в залата с електронните игри не бяха заглъхнали, а сякаш бяха станали по-бавни и монотонни. Разговорите и смехът от бара изведнъж бяха изчезнали. Почукването на топките по билярдните маси беше престанало. Боби се оглеждаше и отново започна да усеща змиите в корема си.

Почти всички бяха вперили погледи в него. Старият Джий го гледаше с очи, които приличаха на дупки, прогорени в стара хартия. И въпреки че прозорецът в главата на Боби беше замъглен, усещаше, че всички тук сякаш са го очаквали. Съмняваше се, че те го знаят, а дори и да го знаеха нямаше да знаят от къде. Сякаш бяха заспали като онези от Мидуич. Отрепките бяха вътре. Отрепките бяха…

— Бягай, Ранди — прошепна Алана. В страха си го беше нарекла с името на баща му. — Бягай, докато все още можеш.

Старият Джий се беше измъкнал от стола за лъскане на обувки. Сакото му се закачи в едната от дръжките и когато тръгна, то се скъса, но той не му обърна внимание. Очите му приличаха на прогорени дупки повече от всякога.

— Хванете го — изрече със странен глас Старият Джий. — Хванете онова хлапе!

Боби беше видял достатъчно. Тук нямаше да намери помощ. Затича се към вратата и я отвори. Зад себе си усети, че хората се раздвижиха, но много бавно. Твърде бавно.

Боби Гарфийлд бягаше в нощта.

 

Тичаше по улицата, когато някаква болка го накара да спре. Никой не го следваше и това беше добре, но ако Тед отидеше в „Ъгловият джоб“ да си прибере парите, с него беше свършено, kaput. Сега вече не трябваше да се тревожи само за отрепките. Там бяха Старият Джий и останалите, а Тед не знаеше за тях. Въпросът беше какво може да направи Боби?

Огледа се и забеляза, че около него няма магазини. Беше попаднал в индустриалната част на града и наоколо имаше само складове. Огромните сгради сякаш бяха обърнали лицата си към него. Миришеше на риба, на стърготини и изгнило месо.

Не можеше да направи нищо. Той беше просто едно хлапе, а и нещата бяха излезли извън контрол. Боби го разбираше, но също знаеше, че не може да остави Тед да влезе в „Ъгловият джоб“. В тази ситуация и момчетата Харди нямаше да могат да направят нищо. Той просто не можеше да си тръгне, без да е опитал. И се намираше в това положение заради майка си. Неговата собствена майка.

— Мразя те, мамо — прошепна. Все още му беше студено, но въпреки това от челото му се стичаха капки пот.

Целият беше мокър. — Не ми пука какво са ти направили онези двамата и Дон Бидърман. Ти си кучка и аз те мразя.

Боби се обърна и тръгна по обратния път, откъдето беше дошъл, като се опитваше да се крие в сенките. Два пъти чу как към него се приближават хора и се скри в тъмните входове, докато отминаваха. Да се скрие беше лесно. Досега никога не се беше чувствал толкова малък.

 

Този път зави в безистена. Навсякъде имаше разхвърляни тенекиени кутии, стари кашони и празни бутилки от бира. На входа видя рекламна табела, която беше двайсет сантиметра по-висока от Боби, и той се скри зад нея. Докато чакаше, нещо топло и космато се допря в глезена му и го накара да извика. Опита се да го ритне и изскочи от прикритието си. Щом погледна надолу, видя котенце, което го гледаше със светещите си зеленикави очи.

— Скапано коте — прошепна Боби и го ритна. То оголи острите си като игли зъби, изсъска и се затича между счупените стъкла и боклуци навътре по алеята. Зад тухлената стена Боби можеше ясно да чуе ритъма от музикалния автомат в „Ъгловият джоб“. Мики и Силвия пееха „Любовта е странна“. Наистина беше странна. Беше една голяма странна глупост.

От скривалището си вече не можеше да вижда часовника на витрината на погребалното бюро отсреща и беше загубил представа за времето, по-точно за това колко малко време беше минало. Зад рекламата улицата кипеше от живот. Хора викаха, понякога ядосано, понякога весело, понякога на английски, понякога на други езици. Чуваха се експлозии — първо Боби ги помисли за изстрели — но после разбра, че пускат фойерверки, и се поуспокои. Покрай него минаваха коли, някои от които бяха боядисани в искрящи цветове. Сякаш някакви мъже се биеха, а около тях се бяха събрали други, които ги насърчаваха. Една жена, която явно беше пияна, извика: „Къде са момчетата?“ Веднъж се чу и сирена на полицейска кола.

 

Боби не спеше, но сякаш сънуваше буден. Двамата с Тед живееха във ферма, може би във Флорида. Работеха с часове и приятелят му се справяше много добре за стар човек, особено сега, когато беше спрял цигарите и можеше да си поеме дъх. Боби ходеше на училище под друго име — Ралф Съливан — а вечер седяха на верандата, вечеряха сготвеното от Тед и пиеха чай с лед. Когато си лягаха, спяха спокойно, без кошмари. В петък ходеха до магазина и Боби проверяваше таблото за съобщения за изгубени животни и за обратно залепени бележки, но никога не намираше такива. Отрепките вече не можеха да усетят Тед. Той вече не беше куче на някого и двамата бяха в безопасност във фермата си. Не бяха баща и син или дядо и внук, бяха просто приятели.

„Хората като нас — припомни си Боби. Сега се беше подпрял на тухлената стена и главата му клюмаше, докато брадичката му се опираше в гърдите. — Защо няма място за хората като нас?“

Безистенът се освети. Всеки път, когато ставаше това, Боби се криеше зад старите кашони. Този път за малко да не го направи — искаше да затвори очи и да си представи фермата — но се принуди да погледне и това, което видя, беше едно такси, което спря пред „Ъгловият джоб“.

Боби се сепна и се изправи. Заобиколи купчината стари кашони, зад които се спотайваше, и едва не бутна най-горния от тях. Ритна празна консервена кутия и я запрати към стената. После едва не настъпи нещо съскащо и космато — котката. Ритна я и излезе от безистена. Когато зави към „Ъгловият джоб“, стъпи в нещо мазно, подхлъзна се и падна. Погледна към часовника на витрината на погребалното бюро. Беше девет и четирийсет и пет. Таксито беше спряло до бордюра пред „Ъгловият джоб“. Тед Бротиган стоеше под знамето „ЗАПОВЯДАЙТЕ В ХЛАДИНАТА ВЪТРЕ“ и плащаше на шофьора. Наведен към стъклото на шофьора, той приличаше на Борис Карлоф повече от всякога.

От другата страна на улицата пред погребалното бюро беше паркиран голям червен олдсмобил. Боби беше сигурен, че преди не беше там. Сякаш нямаше правилна форма. Всеки път, когато искаше да го погледне, очите му се насълзяваха. Дори мислите му се объркваха.

„Тед! — опита се да извика Боби, но нищо не излезе. — Защо не ги усеща? — запита се. — Как може да не знае?“

Може би беше така, защото отрепките успяваха да го заблудят. Или може би хората в „Ъгловият джоб“ го заблуждаваха. Старият Джий и останалите. Може би отрепките ги бяха превърнали в гъби, попиващи сигналите, които Тед обикновено усещаше.

Улицата беше осветена още по-силно. Когато Тед плати на шофьора и таксито потегли, иззад ъгъла се появи лилавото десото. Таксито трябваше да завие, за да го избегне. Под светлината на уличните лампи десото приличаше на огромно червено петно, декорирано с блестящ посребрен метал. Фаровете му светеха и изведнъж примигнаха, защото това съвсем не бяха фарове, а очи.

„Тед!“ Отново от устата му излезе само шепот и освен това Боби не можа да се изправи на крака. Не знаеше дали иска да се изправи. Обзе го неописуем страх, дезориентация и чувство за обреченост. Когато бяха подминали лилавото десото при „Грилът на Уилям Пен“, се беше почувствал зле, но да попадне в — погледа на светещите му очи беше хиляди пъти по-лошо. Не, милиони пъти по-лошо.

Усещаше, че при падането е скъсал панталона си, и от коляното му течеше кръв. Чуваше песен на Литъл Ричард от отворените прозорци на апартаментите над него. Пред часовника на витрината на погребалното бюро отсреща сякаш имаше синя мъгла. Но нищо от това не изглеждаше истинско. В един момент гадната Гансет Стрийт му заприлича на лошо боядисан заден двор. Извън улицата Цареше непрогледен мрак.

Двигателят на десотото работеше. „Ръмжат. Тези коли не са истински — беше казал Хуан. — Те са нещо друго.“

 

Това си беше самата истина.

— Тед… — Този път го изрече малко по-силно и… Тед го чу. Обърна се към Боби и очите му се разшириха. В този миг десотото спря до бордюра. Фаровете осветиха Тед и сянката му се издължи, също както сенките на Боби и на близначките, когато се включи лампата на паркинга пред магазина на Спайсър.

Тед отстъпи от десотото и вдигна ръка, за да закрие очите си от ярката светлина. По улицата се появиха още светлини. Беше един кадилак с брони, изкривени като усмивки, който пулсираше като дишащ бял дроб. Качи се на тротоара точно зад Боби и спря на не повече от трийсет сантиметра от гърба му. Той чу бавен съскащ звук. Моторът на кадилака дишаше.

Вратите и на трите коли се отвориха. От тях слизаха мъже, които само на пръв поглед приличаха на мъже. Боби преброи шест, после осем и после престана да ги брои. Всичките бяха облечени в дълги палта с цвят на горчица — това беше цвят на прах — и от едната страна на гърдите им се виждаше червеното око, което Боби беше видял в съня си. Той предположи, че червените очи бяха някакви значки. Съществата ги носеха, защото бяха… Какво? Полицаи? Не. Може би наемници като във филмите? Това беше по-точно определение. Доброволци? Това беше още по-близо, но и то не беше точно. Те бяха…

„Те са регулатори. Както във филма, който двамата със Съли гледахме в киното в Харуич миналата година. Онзи с Джон Пейн и Карън Стийл.“

Това беше. Да, разбира се. Оказа се, че регулаторите във филма са банда лоши момчета, но в началото всички си мислеха, че са чудовища или духове, или нещо подобно. Тези тук обаче наистина бяха чудовища.

Един от тях сграбчи Боби под мишницата. Той извика. Допирът на този мъж беше най-ужасното нещо, което беше изпитвал през живота си. Усещането, когато майка му го запрати към стената, беше нищо в сравнение с това сега. Имаше чувството, че го докосва шише, пълно с топла вода, на което са му поникнали ръце, а пръстите сякаш се отпускаха и се стягаха. Първо имаше чувството, че са пръсти, които след това се превръщаха в нокти, после отново в пръсти, след това пак в нокти… Неописуемите ръце се впиваха в тялото му. „Това е копието на Джак — помисли си той полудял от страх. — Това, което беше подострено в двата края.“

Бяха отвели Боби при Тед, който беше обграден от всички страни. Момчето накуцваше. Беше твърде слабо дори да ходи. Нима си мислеше, че ще може да предупреди Тед? Представяше си как двамата с Тед ще избягат по Нарагансет Авеню и може би щяха да си подскачат, както понякога правеше Каръл. Това изглеждаше направо смешно, нали?

Незнайно защо, но Тед не изглеждаше уплашен. Стоеше, обграден от отрепките, и единственото чувство, което изразяваше лицето му, беше загриженост за Боби. Нещото, което стискаше момчето — за момент с ръка, за момент с гумени пръсти, за момент с огромни остри нокти — изведнъж го пусна. Боби се спъна и залитна. Един от другите извика силно и го бутна към средата на кръга. Той политна напред и Тед го хвана.

Изпълнен с неописуем ужас, Боби се притисна към Тед. Усещаше успокояващите го аромати на цигарите му и на сапуна му за бръснене, но те не бяха достатъчно силни, за да надделеят над миризмата, която идваше от отрепките — беше миризма на изгнило месо — и другата, която идваше от техните коли — нещо като изгоряло уиски.

Момчето погледна към приятеля си.

— Майка ми го направи — рече. — Майка ми им е казала.

— Грешката не е нейна, каквото и да си мислиш — отвърна Тед. — Просто се задържах тук прекалено дълго.

— Хубава ваканция ли изкара, Тед? — попита един от мъжете. В гласа му имаше нещо като жужене, все едно гласните му струни бяха направени от буболечки — може би щурци. Това може би беше онзи, който беше говорил с Боби по телефона. Онзи, който му беше казал, че Тед е тяхното куче, но всъщност гласовете на всички звучаха по един и същи начин. „Ако не искаш и ти да станеш наше куче, стой настрана“ — беше казал онзи по телефона, но въпреки това Боби беше дошъл тук и сега… сега…

— Не беше зле — отговори му Тед.

— Надявам се, че си си легнал с някоя — каза друг, — защото вероятно няма да ти се отдаде друга възможност.

Боби се огледа. Отрепките стояха рамо до рамо, бяха ги обградили и от всички страни идваше миризмата на пот и развалено месо. Закриваха напълно улицата със своите жълти палта. Бяха с тъмна кожа, големи хлътнали очи и червени устни (все едно са яли вишни)… но не бяха това, на което приличаха. Въобще не бяха това, на което приличаха в действителност. Първо, лицата им сякаш не стояха на местата си. Бузите, брадите и носовете им се опитваха да излязат от очертанията на лицата им (това беше единственият начин, по който Боби можеше да опише това, което виждаше). Под тъмната им на пръв поглед кожа се криеше истинската, която беше бяла като обувките им. „Но устните им са червени — помисли си Боби. — Устните им винаги са червени.“ Очите на всички бяха черни, но това не бяха очи, а по-скоро пещери. „И са толкова високи — забеляза той. — Толкова са високи и слаби. В главите им няма други мисли освен нашите. Не чувстват нищо друго освен чувствата, които ние изпитваме.“

От другата страна на улицата се чу силен бълбукащ звук. Боби се обърна и разбра, че идва от гумите на олдсмобила, които се бяха превърнали в сивкавобели пипала. Едно от тях се пресегна, хвана станиол от цигари от земята и го придърпа. Един миг по-късно пипалата отново се бяха превърнали в гуми, но станиолът беше захванат за гумата така, сякаш половината беше погълнат.

— Готов ли си да се върнеш? — попита един от мъжете и се наведе към Тед. Жълтото му палто се нагъна, а окото не спираше да гледа. — Готов ли си да се върнеш и да изпълняваш задълженията си?

— Ще се върна — отговори той, — но момчето остава.

Няколко ръце сграбчиха Боби и нещо като жив клон го докосна по врата. Той усети същото жужене, което приличаше едновременно на тревога и някаква странна болест. То се засилваше и накрая заприлича на кошер. През лудото жужене чу звука на една камбана, а после към нея се присъединиха и други. Това беше свят на камбани в някаква ужасна тъмна нощ, в която вилнееха ураганни ветрове. Той предположи, че усеща мястото, откъдето бяха дошли отрепките. Това беше далечно и непознато място на милиарди километри от Кънектикът и майка му. Там градовете горяха под някакво непознато съзвездие. Хората крещяха, а допирът на онова нещо на врата му… ужасният допир…

Боби изстена и отново се притисна към гърдите на Тед.

— Той иска да е с теб — обади се свръхестественият глас. — Мисля, че ще го вземем, Тед. Той няма способностите на разрушителите, но все пак всички служат на Краля. — Неописуемите пръсти отново го погалиха.

— Всички служат на Лъча — поправи го Тед със сух глас. Такъв беше гласът на учителя Тед.

— Няма да е за дълго — отвърна другият и се засмя. Смехът му направо извади Боби от равновесие.

— Вземете го — обади се друг глас. В него се усещаше заповедна нотка. Гласовете на всички бяха еднакви, но това беше онзи, с когото Боби беше говорил по телефона. Той беше сигурен.

— Не! — рече Тед и прегърна Боби. — Той ще остане тук!

— Кой си ги, че да ни заповядваш? — попита главният. — Много си се възгордял през времето, в което беше на свобода, Тед! Колко надменно! След много малко ще се върнеш в същата стая при останалите, където изкара толкова години, и ако казвам, че момчето ще дойде, значи ще дойде.

— Ако го отведете, ще трябва насила да взимате това, което трябва да ви дам — рече Тед. Говореше много тихо, но в същото време и много решително. Боби го прегърна силно и затвори очи. Не искаше вече да поглежда към отрепките. Никога повече. Най-лошото беше, че техният допир приличаше много на този на Тед, отваряше прозорец. Но кой би искал да погледне през такъв прозорец? Кой би искал да погледне високите същества с червени устни? Кой би искал да види кой с истинският собственик на черните очи?

— Ти си разрушител, Тед. Ти си създаден за това. Роден си, за да бъдеш такъв. И ако ти нареждаме да разрушаваш, ще го правиш в името на Бог.

— Не можете да ме принудите. Не съм толкова глупав, че да си мисля, че не сте способни на това… но ако го оставите тук, доброволно ще ви дам това, което ви трябва. А аз мога да ви дам повече, отколкото… е, да речем, че можете да си го представите.

— Искам момчето — заяви главният, но сега гласът му звучеше замислено. Може би дори изпитваше и съмнение. — Искам го като нещо красиво за Краля.

— Съмнявам се, че Пурпурният Крал ще ти благодари за безсмислената красота, ако тя попречи на плановете му — отвърна Тед. — Има един боец с бойна прашка…

— Боец, ха!

— Всъщност той и приятелите му вече са стигнали до края на Крайния свят — рече Тед и сега неговият глас звучеше замислено. — Ако ви дам това, което ви трябва, а не ви карам да го взимате със сила, ще мога да ускоря нещата с поне петдесет години или дори повече. Както каза, аз съм Разрушител. Създаден съм за това. Няма много като нас. На вас ви трябват всички, а аз ви трябвам повече от всичко, защото съм най-добрият.

— Не се ласкай толкова… и не си мисли, че си от такова голямо значение за Краля.

— Не съм ли? Съмнявам се. Докато не бъдат разрушени Лъчите, Кулата ще продължи да стои… Знам, че не е необходимо да ви го напомням. Смятате ли, че едно хлапе си струва риска?

Боби нямаше представа за какво говори Тед, а и не го интересуваше. Знаеше само, че в момента пред залата за билярд в Бриджпорт решаваха съдбата му. Чуваше шумоленето на палтата на подлеците. Можеше да ги помирише. Сега, когато Тед отново го беше докоснал, ги чувстваше съвсем ясно. Онзи ужасен сърбеж в очите му пак се беше появил. По някакъв странен начин сърбенето беше в синхрон с жуженето в главата му. Черните черти отново се появиха пред очите му, но този път той знаеше какво означават. В книгата на Клифърд Саймък „Пръстен около слънцето“ това беше начинът, по който преминаваха в другите светове. Тръгваха по изкачващата се спирала. В действителност Боби си мислеше, че линиите правеха това. Черните линии. Те бяха живи… И бяха гладни.

— Нека момчето да реши — каза най-накрая водачът им. Живите му пръсти като клон погалиха отново врата на Боби. — Той те обича прекалено много, Теди. Ти си неговият te-ka. Така е, нали? Това значи приятел по съдба, Боби-О. Не е ли това за теб този стар миризлив Теди, а? Твой приятел по съдба?

Боби не отговаряше и се притискаше към Тед. Сега съжаляваше, че е дошъл тук — щеше да си остане у дома под завивките, ако знаеше истината за отрепките, обаче Тед беше неговият te-ka. Той не разбираше от такива неща като съдбата. Все пак беше само едно хлапе, но Тед беше негов приятел. „Хора като нас — тъжно си помисли Боби. — Хора като нас.“

— Е, как се чувстваш сега, след като ни видя? — попита главният. — Искаш ли да дойдеш с нас, за да бъдеш близо До стария добър Тед? Може би ще ти бъде интересно да го видиш през странния уикенд? Да си поприказвате за литература с твоя стар te-ka? Да се научиш да ядеш това, което ядем и пием ние? — Ужасните пръсти отново го галеха. Жуженето в главата на Боби се усили. Черните ивици станаха по-дебели и сега приличаха на пръсти. — Ядем храната си гореща, Боби — прошепна отрепката. — Пием горещи напитки. Горещи и… сладки. Горещи и… сладки.

— Стига — намеси се Тед.

— Или искаш да останеш с майка си? — продължи странният глас, като не обръщаше внимание на Тед. — Разбира се, че не. Не и момче с твоите принципи. Не и момче, което е открило радостта от приятелството и литературата. Разбира се, че ще последваш този хитър стар ка-mai, нали? Дали ще го направиш? Решавай, Боби. Решавай сега и не забравяй, че каквото решиш, това ще стане. Сега и завинаги.

Той имаше неясни спомени за обърнати карти под белите пръсти на господин Макуоун: „Сега са тук, сега са по-бавни, сега спират, хайде сега познай.“

„Аз се провалих — помисли си. — Не издържах изпитанието.“

— Пуснете ме, господине — каза тъжно Боби. — Моля, не ме взимайте с вас.

— Дори и това да означава, че твоят te-ka ще се лиши от компанията ти завинаги? — Мъжът се смееше, но Боби съвсем ясно усещаше, че знае всичко, и потрепери. Чувстваше облекчение, защото разбираше, че може би ще го пуснат, но същевременно знаеше какво прави — пълзеше, снишаваше се и умираше от страх. Любимите му герои от книгите и филмите никога не го правеха. Но героите от книгите и филмите никога не се бяха сблъсквали с отрепките в жълти палта или с черните линии. И това, което Боби беше видял тук, пред „Ъгловият джоб“, съвсем не беше най-лошото. Какво щеше да стане, ако видеше и останалото? Какво щеше да стане, ако черните ивици го отведяха в другия свят, където беше видял отрепките в жълтите палта такива, каквито бяха в действителност? Какво щеше да стане, ако видеше истинските им форми под тези, в които бяха сега?

— Да — отвърна той и заплака.

— Да какво?

— Дори и ако си тръгне без мен.

— А. И дори ако това означава да се върнеш при майка си?

— Да.

— Може би сега разбираш малко по-добре кучката, която ти е майка, така ли?

— Да — рече Боби за трети път. Сега вече направо стенеше. — Предполагам, че я познавам по-добре.

— Достатъчно — обади се Тед. — Спрете. Но гласът не спираше. Все още не.

— Научи се да бъдеш страхливец, Боби… нали?

— Да! — изплака той, като продължаваше да се притиска към Тед. — Аз съм едно бебе! Малко и страхливо бебе! Не ми пука! Просто ме оставете да се прибера у дома! — Пое въздух и го изпусна с вик: — Искам при мама! — Това беше вик на ужасен малчуган, който най-сетне е видял звяра от водата и въздуха.

— Добре — рече отрепката. — След като го искаш. Да предположим, че твоят Теди се върне и ще работи по своя воля и няма да ни се налага да го връзваме за веслото му с вериги както преди.

— Обещавам. — Тед пусна Боби. Момчето продължаваше да го прегръща и да крие лицето си. Най-накрая приятелят му го избута настрана.

— Влез в залата за билярд, Боби. Кажи на Файлс да те закара до вас. Кажи му, че ако го направи, приятелите ми ще го оставят на мира.

— Извинявай, Тед. Исках да дойда с теб. Имах намерение да дойда с теб. Но не мога. Съжалявам.

— Не се обвинявай. — Но погледът на Тед беше тъжен.

Двама от отрепките сграбчиха Тед за ръцете. Той погледна този, който стоеше зад Боби. Този, който го галеше по врата с ужасната ръка, наподобяваща пръчка.

— Това не е необходимо, Кам. Ще вървя.

— Пуснете го — рече Кам. Тези, които държаха ръцете на Тед, се подчиниха. После за последен път пръстите на Кам докоснаха врата на Боби. През тялото на момчето преминаха тръпки. „Ако го направи отново, ще се побъркам — помисли си. — Няма да мога да се сдържа. Ще започна да крещя и няма да мога да спра. Дори и да ми се пръсне главата, пак ще продължавам да крещя.“

— Влизай вътре, малко момче. Направи го, преди да съм размислил и да съм те отвел с мен.

Боби тръгна към „Ъгловият джоб“. Вратата беше отворена, но там нямаше никого. Той изкачи единственото стъпало и се обърна. Трима от мъжете се бяха събрали около Тед, но той сам вървеше към десотото.

— Тед!

Той се обърна, усмихна се и му помаха. После онзи на име Кам скочи напред, хвана го и го вкара в колата. Когато Кам затръшна задната врата на десотото, Боби видя само за миг едно невероятно високо и невероятно слабо същество, облечено в жълто палто с кожа по-бяла от току-що паднал сняг и устни по-червени от кръв. Дълбоко в хлътналите му очи се виждаха искрящи кръгове светлина, а зениците му бяха танцуващи точки мрак, — които се свиваха и се разширяваха така, както правеха зениците на Тед. Кървавочервените устни се разтвориха и откриха остри като игли зъби, които правеха зъбите на котката от безистена да изглеждат направо смешни. Между зъбите се появи черен език, който сякаш му махна за последно сбогом. После съществото с жълтото палто заобиколи колата, като тънките му крака се опъваха, и седна зад волана. От другата страна на улицата двигателят на олдсмобила изръмжа. Звукът приличаше на рев на събуден дракон. Може би това наистина беше дракон. И кадилакът издаде същия звук, когато потегли. Десотото направи обратен завой и от гумите му сякаш изскочиха искри. На Боби му се стори, че видя лицето на Тед, и вдигна ръка да му помаха. Помисли си, че приятелят му се опита да му отговори, но не беше сигурен. И отново главата му се изпълни със странни шумове.

Никога повече не видя Тед Бротиган.

 

— Разкарай се, хлапе — рече Лен Файлс. Лицето му беше мъртвешки бледо и кожата му сякаш висеше от него, така както висеше от горната част на ръката на сестра му. В залата с електронните игри нямаше никого. Всички мъжаги, които бяха чести гости тук сега, се бяха събрали зад Лен Файлс като малки деца. От дясната страна на Лен бяха онези, които играеха билярд, и всеки от тях държеше щеката като бейзболна бухалка. Старият Джий беше застанал до автомата за цигари. Той не държеше щека за билярд, но в едната си ръка имаше малък пистолет. Пистолетът не уплаши Боби. След Кам и приятелите му с жълти палта нямаше нищо, което да може да го изплаши в този момент. До края на живота му нямаше да има нещо, което да го изплаши.

— Плюй си на петите, хлапе. Махай се оттук.

— По-добре го послушай, малкия. — Това беше Алана, която седеше зад бюрото. Боби я погледна и си помисли: „Ако бях по-голям, щях да ти направя разни неща. Определено нямаше да пропусна да го направя.“ Тя забеляза погледа му — разгада посланието му — и сведе очи, объркана и уплашена.

Боби погледна отново брат й.

— Искаш ли тези да се върнат тук, а?

Лицето на Лен стана още по-уплашено.

— Ти майтап ли си правиш?

— Добре тогава — рече Боби. — Дай ми това, което искам, и ще се махна. И повече никога няма да ме видиш. — Замълча. — Или пък тях.

— Какво искаш, хлапе? — попита го Старият Джий с разтреперан глас. Боби щеше да получи каквото поиска. Това беше единственото нещо, за което мислеше Старият Джий. Мислите му сега бяха съвсем ясни, все едно, че принадлежаха на Младия Джий. Бяха студени и неприятни, но в сравнение с тези на Кам изглеждаха направо невинни.

— Искам да ме закараш у дома — рече Боби на Лен. — Това е първото, които искам. — После — като говореше най-вече на Старият Джий — им каза и за второто.

 

Лен караше буик. Беше нова, голяма и дълга кола. Изглеждаше вулгарна, но не и като онези на отрепките. Докато пътуваха, двамата слушаха танцова музика от четирийсетте. Лен проговори само веднъж през целия път до Харуич.

— Не сменяй станцията. Не искам никакъв рокендрол. Достатъчно слушам тая гадост, докато съм на работа.

Подминаха киното „Ашър Емпайър“ и Боби забеляза, че край входа бяха поставили огромен плакат, който показваше Бриджит Бардо в естествения й ръст. Той я погледна без никакъв интерес. Вече беше твърде голям за Б.Б.

Спуснаха се по Броуд Стрийт. Боби показа коя е неговата къща. Сега у тях светеше. Светеше навсякъде. Боби погледна часовника на таблото в колата и видя, че е почти единайсет.

Когато спряха до бордюра, Лен Файлс отново заговори:

— Кои бяха те, хлапе? Кои бяха тия gonifs?

Боби се усмихна. Въпросът му напомни за края на всеки епизод на Самотния Рейнджър, когато някой питаше: „Кой беше този маскиран мъж?“

— Отрепки — отговори Боби. — Отрепки с жълти палта.

— Точно сега не желая да съм ти приятел.

— Не — рече Боби. През тялото му преминаха студени тръпки като полъх на вятър. — Аз също. Благодаря, че ме докара.

— Няма проблем. Просто отсега нататък стой далеч от мен и от бизнеса ми. Забранено ти е да припариш край мен до края на живота ти.

Буикът — огромен, направо като яхта, която прекосяваше града, но не като тези на отрепките — потегли. Боби гледаше след него как подмина къщата на Каръл и тръгна нагоре по хълма. Когато колата се скри зад ъгъла, погледна към звездите — милиарди малки светлинки. Зад звездите имаше още звезди, които се губеха някъде в мрака.

„Има кула — помисли си. — Тя държи всичко заедно. Има Лъчи, които я защитават. Има Крал Кримсън и Разрушители, които се опитват да разрушат кулата… не защото Разрушителите го искат, но защото ги карат да го правят. Кралят Кримсън.“

Беше ли вече Тед сред останалите Разрушители? Боби се замисли. Дали се беше върнал там и дали дърпаше веслото?

„Съжалявам — помисли си и тръгна към верандата. Спомни си как седяха там с Тед и как Боби му четеше статиите от вестника. Бяха само двама приятели. — Исках да дойда с теб, но не можах. Накрая не можах да го направя.“

Той се спря пред стъпалата на верандата и се заслуша за лая на Баузър. Не се чуваше нищо. Кучето беше заспало. Това беше чудо. Усмихвайки се, Боби продължи нагоре по стълбите. Майка му може би беше чула скърцането на верандата, защото изкрещя името му и после се чуха стъпките й. Той още стоеше на верандата, когато тя изскочи навън, облечена в същите дрехи, с които беше, когато се върна от Провидънс. Косата висеше около лицето й на сплъстени кичури.

— Боби! — извика тя. — Боби! О, Боби! Благодаря на Бога!

Тя го вдигна и започна да се върти все едно танцуваше някакъв танц, а в очите й имаше сълзи.

— Не исках да взимам парите им — прошепна тя. — Те се обадиха, за да питат за адреса и да ми изпратят чек, но аз им казах, че не искам и че няма значение, и че съм допуснала грешка, че съм била ядосана… Отказах им, Боби, отказах им. Казах им, че не им искам парите.

Боби знаеше, че тя лъже. Под външната врата някой беше пъхнал плик, на който беше написано нейното име. В него нямаше чек, а триста долара. Триста долара за връщането на най-добрия им Разрушител. Триста скапани долара. Те бяха по-големи скъперници дори и от нея.

— Казах, че не ги искам! Чуваш ли?

Тя вече го носеше в апартамента. Той тежеше поне четирийсет килограма и беше твърде тежък за нея, но тя го занесе дотам. Докато майка му продължаваше да говори несвързано, Боби разбра, че поне не се беше обадила в полицията. През по-голямата част от времето е седяла тук, плачела е и се е молела да се върне. Тя го обичаше. Тази мисъл се блъскаше в главата й като птица, затворена в клетка. Обичаше го. Това не помагаше много… но все пак беше Нещо. Дори и да беше капан, помагаше.

— Казах, че не ги искам, че не ни трябват, че могат да си ги задържат. Казах… Казах им…

— Добре, мамо — рече той. — Добре. Сега ме пусни.

— Къде беше? Добре ли си? Гладен ли си?

— Гладен съм, но съм добре. Бях в Бриджпорт и взех това.

Бръкна в джоба си и извади останалото от спестяванията си за велосипед. Неговите банкноти и монети бяха смесени с банкноти от десет, двайсет и петдесет долара. Майка му впери поглед в парите, които падаха върху масата до дивана. Очите й ставаха все по-големи и по-големи, докато най-накрая Боби се уплаши, че ще паднат от лицето й. Тя приличаше на пират, който се е натъкнал на съкровище. Боби щеше да помни този израз на лицето й до нейната смърт петнайсет години по-късно. И все пак една непозната и странна част от него се радваше на този поглед — изглеждаше стара, грозна и смешна, един човек, който беше глупав и едновременно алчен. „Е, т’ва е мама — помисли си, имитирайки Джими Дюранте. — Т’ва е мама. И двамата го предадохме, но на мен ми платиха повече отколкото на теб, мамо, нали? Да! Победих!“

— Боби — прошепна тя с треперещ глас. Приличаше на пират и гласът й звучеше като на победител от шоуто на Бил Кюлън „Точната цена“. — О, Боби, толкова много пари! Откъде ги взе?

— Това е залогът на Тед — рече Боби. — Това е печалбата.

— Но Тед… Той няма ли…

— На него няма да му трябват повече.

Лиз се намръщи, сякаш внезапно изпита болка. После започна да събира парите.

— Ще ти купя велосипеда — рече тя. Пръстите й се движеха като на професионално крупие от масите за покер. „Никой не може да победи в това раздаване — помисли си Боби. — Никой досега не е успявал да победи в това раздаване.“ — Това е първото нещо, което ще направим утре сутринта. Веднага щом отворят магазина. После ще…

— Не искам велосипед — каза той. — Не и от тези пари. Не и от теб.

Тя замръзна на място с ръце, пълни с пари, и той усети нарастващия й гняв като нещо червено и наелектризирано.

— Отказваш ми, така ли? Глупачка съм била, ако съм очаквала някакви благодарности от теб. Да съм проклета, ако не си същият като баща си! — Тя отдръпна ръката си. Разликата този път беше, че той знаеше какво ще последва. Тя го беше заплашила за последен път.

— Откъде знаеш? — попита Боби. — Наприказва ми толкова много лъжи за него, че не можеш да си спомниш истината.

Това беше вярно. Той беше погледнал в нея и там не беше видял Ранди Гарфийлд. Имаше само една кутия, на която беше написано името му, и един размазан образ, който можеше да бъде всеки друг. В тази кутия тя криеше нещата, които я бяха наранили. Тя не си спомняше как баща му е харесал онази песен на Джо Стафърд. Не си спомняше (а дали въобще го знаеше), че Ранди Гарфийлд е бил истински симпатяга, който е бил готов да даде ризата от гърба си. В нейната кутия нямаше място за такива неща. Боби си помисли, че е ужасно да имаш нужда от такава кутия.

— Той не би купил пиене на пияница — рече той. — Това знаеш ли го?

— За какво говориш?

— Не можеш да ме накараш да го мразя… и не можеш да ме направиш като него. — Стисна дясната си ръка в юмрук и я вдигна до главата си. — Няма да се превърна в негов дух. Повтаряй си всичките лъжи за сметките, които не е платил, за застрахователната полица, която заложил, и за това, че не е пропуснал кента, на която да заложи, но не ми ги говори на мен. Никога повече.

— Не вдигай ръка срещу мен, Боби-О. Никога не вдигай ръка срещу мен.

В отговор той вдигна и другата си ръка.

— Хайде, нали искаш да ме удариш? Аз ще отвърна. Можеш да получиш още от това. Само че този път ще си го заслужила. Хайде.

Тя потрепери. Усещаше как гневът й започна да я напуска така бързо, както се беше появил, и това, което идваше на негово място, беше тъмнина. В нея той видя страх. Страхуваше се от сина си. Страхуваше се, че може да я нарани. Не тази вечер — не и с тези малки детски юмруци. Но момчетата порастваха.

А беше ли той по-добър от нея, за да продължи напред, без да се обръща? Беше ли наистина по-добър? Спомни си гласа, който го питаше дали ще се прибере у дома дори и като знае, че Тед ще си замине без него. „Да“ — беше казал Боби. Дори и ако трябва да се върне при кучката, която му е майка? „Да“ — беше отговорил той. Значи я разбираше вече по-добре.

Когато тя беше познала стъпките му на верандата, в главата й нямаше нищо друго освен облекчение и обич. Тези неща бяха истински.

Боби отпусна ръце. После посегна и хвана ръката й, която още се готвеше да го зашлеви, но сега без особено желание. Първо тя се опита да се противопостави, но Боби успя да я издърпа. После я целуна. Погледна към обезобразеното лице на майка си и отново целуна ръката й. Познаваше я толкова добре, а не искаше да бъде така. Искаше прозорецът в главата му да се затвори. Молеше се обичта да стане не възможна, а необходима. Колкото по-малко знаеш, толкова повече вярваш.

— Аз не желая велосипеда — рече той. — Разбираш ли? Не желая велосипеда.

— Какво искаш? — попита тя. Гласът й беше тих и несигурен. — Какво искаш от мен, Боби?

— Палачинки — отвърна той. — Много палачинки. — После се опита да се засмее. — Толкова съм гладен.

Тя направи достатъчно палачинки и за двамата и те седнаха и закусваха в полунощ. Той настоя да й помогне със съдовете, въпреки че вече минаваше един. „Защо не?“ — беше я попитал. Не беше на училище и можеше да спи до късно.

Докато тя чистеше мивката, а Боби прибираше последните прибори, Баузър отново започна да лае в първите часове на новия ден. Погледите им се срещнаха, те се засмяха и за момент всичко изглеждаше наред.

 

Легна по навик с разтворени крака, но вече не му харесваше. Не му изглеждаше безопасно. Ако нещо изскочеше от гардероба, щеше да му разпори корема. Обърна се на една страна и се запита къде ли е сега Тед. Опита се да го види, но не усети нищо, което да прилича на Тед. Като че ли нищо не се беше случило малко по-рано на гадната Гансет Стрийт. Искаше му се да се разплаче за Тед, но не можа. Все още не.

Навън големият градски часовник удари веднъж. Боби погледна фосфоресциращите стрелки на часовника си и видя, че показват точно един. Това беше добре.

— Няма ги — прошепна. — Отрепките вече ги няма.

Но заспа на една страна с колене притиснати към гърдите. Нощите, в които щеше да спи с разперени крака и по гръб, бяха свършили.