Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (65)

16:25

Отново започна да вижда табелата — все още е размазана, но това е знак, че трябва да си събира нещата и да си ходи.

Той кляка и отново оставя бастуна на земята. Връзва последните банкноти и ги прибира в тайника на дъното на чантата. После я затваря и се изправя, като държи бастуна с другата ръка. Сега чантата тежи повече и сякаш тежестта на парите вътре го дърпа към земята. Монетите дрънчат, докато той върви по улицата.

Върви по Пето Авеню, а чантата виси от лявата му ръка като котва (след всичките тези години той е свикнал с тази тежест; може да я носи още дълго, ако се наложи), като непрестанно почуква по земята с белия бастун. Бастунът е магически. Със силата си отваря пътека в тълпите пред него. Докато стигна до ъгъла на Пето и Четирийсет и трето Авеню зрението му вече се е оправило. Съвсем ясно вижда червения сигнал за пешеходците, но продължава да върви към движещите се коли.

— Хей, свети червено — казва му едно момче с дълга коса. — Внимавай.

— Благодаря ви, господине — отвръща Слепия Уили.

— Няма за какво. Честита Коледа.

Пресича улицата и продължава да върви още две пресечки по-нататък и завива по Шесто Авеню. Никой не му обръща внимание. Никой не подозира колко пари има в чантата. Веднъж през седемдесет и девета година двама или трима (може би тъмнокожи, не беше сигурен, защото през този ден зрението му се оправяше по-бавно) го спряха и започнаха да му говорят по начин, който той не хареса. Не бяха като хлапетата от този следобед, които само се шегуваха. Онези не си правеха шега с него, а съвсем учтиво го запитаха разни неща като: дали има нужда от охрана, колко е спечелил и дали може да даде някой долар за нещо на име Лига за възстановяване поло. Единият от тях, вероятно завършващ млад сексолог, го беше попитал дали иска от време на време по някое младо парче.

— Много са добри — беше казал гласът отляво. — Наистина е така, господине. Вярвай ми.

Тогава той си мислеше, че се чувства като мишката, която е в плен на котката. Котката няма намерение все още да я яде, защото е по-любопитна да разбере какво ще направи мишката, колко бързо бяга и какви звуци ще се опита да издаде. Слепият Уили обаче не беше ужасен. Страхуваше се, но след последната седмица в джунглата нищо не можеше да го ужаси. Това беше седмицата, която беше започнала в долината А Шау и беше завършила в Донг Ха. Тогава виетконгците бяха започнали систематично да ги изтласкват на запад, но те отстъпваха като някакво разхайтено стадо, а не като победители. Виетнамците викаха от джунглата, смееха им се, а понякога стреляха в нощта. Съливан ги наричаше „малките хора, които всъщност не са там“. Тук няма нищо такова и дори и най-мрачната нощ не може да се сравни с тази, в която изгубиха капитана в джунглата. Той знаеше, че това е неговото предимство и същевременно беше и грешката на тези младежи. Той беше заговорил със силен глас насред улицата.

— Хей! — беше възкликнал той към размазаните петна пред него. — Да сте виждали полицаи наблизо? Защото си мисля, че тези младежи искат да ме оберат. — Това беше Достатъчно. Младежите изчезнаха като сутрешен студен ветрец.

Иска му се да може да реши проблема с полицай Уийлок по същия лесен начин.