Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (51)

40.

— Значи и ти си го откраднал — бяха първите думи на Стоук Джоунс от леглото в лазарета, когато най-сетне се възстанови достатъчно, за да може да говори. Тъкмо му разказах как вече почти всички в общежитието носят пилешкото краче поне на една своя дреха, като си мислех, че новината ще го зарадва. Бях сгрешил.

— Я се успокой, човече. — Скип го потупа по рамото. — Не се възпламенявай толкова.

Стоук въобще не го погледна. Черните му очи не се откъсваха от мен.

— Значи не стига, че сте си приписали заслугата, ами на всичкото отгоре сте откраднали и знака на мира. А в портфейла ми погледнахте ли? Мисля, че имам десетина долара. Да ги бяхте взели и тях. Че да е чиста работата.

Извърна глава и се закашля. В този студен зимен ден в началото на декември 1966 изглеждаше много по-възрастен от осемнайсетте си години.

Това се случи на петия ден, след като се гмурна в долчинката при Бенет. Съдейки по впечатленията си от изминалите дни, лекарят — казваше се Карбъри — явно бе стигнал до извода, че независимо от странното си поведение в деня на злополуката, повечето от нас явно са приятели на Стоук, защото постоянно се отбивахме да питаме как е. Карбъри работеше в университетския медицински пункт — предписваше рецепти за възпалено гърло и наместваше навехнати китки — поне от сто години и вероятно знаеше, че поведението на младежите и девойките, с които постоянно се сблъскваше, често е съвършено необяснимо. Макар на вид възрастни хора, мнозина още надраскали детинските си чудатости. Например представлението на Ник Праути пред декана на мъжете — какво повече да ви говоря.

Карбъри така и не ни каза колко тежко болен е бил Стоук Една от помощничките в кабинета (май още на втората ни среша вече беше почти влюбена в Скип) ни осветли по въпроса — не че беше необходимо. Фактът, че Карбъри настани нашия приятел в самостоятелна стая вместо в общото отделение, навеждаше на някои мисли; малката подробност, че през първите четирийсет и осем часа изобщо не ни допусна до леглото му, бе още по-сериозен довод; но най-красноречиво бе решението му да го задържи в университета, вместо да го откара в окръжната болница, която се намираше на двайсетина километра от колежа. Карбъри не бе посмял да го премести дори с университетската линейка. Стоук Джоунс бая бе загазил. Според момичето имал пневмония, лека степен на хипотермия от ледената баня и над четирийсет градуса температура. Тя чула Карбъри да говори по телефона и да обяснява, че ако дробовете на Стоук са били повредени от недъга или ако е бил трийсет-четирийсетгодишен човек, почти със сигурност е щял да умре.

Ние със Скип бяхме първите му посетители. Сигурно при всеки друг от общежитието в подобна ситуация би се появил поне един родител, но ние вече знаехме, че случаят на Стоук е различен. А ако е имал други роднини, те въобще не си дадоха труда да се разкарат дотук.

Разказахме му всички последвали случки с изключение на едно: смехът, който избухна в читалнята, когато го забелязахме как шляпа по алеята, и продължи до мига, когато го донесохме полуприпаднал в лазарета. Мълчаливо изслуша разказа ми за идеята на Скип да разкрасим всичките си учебници и дрехи със знака на мира, за да не го накажат. Дори Рони се съгласи да се присъедини към инициативата. Разказахме му, за да съгласува своята версия с нашата, а също и за да знае, че ако се нагърби с вината/заслугата за надписа, ще ни създаде неприятности. Казахме му го, без да го формулираме директно. Нямаше и нужда. Краката му може и да не бяха в ред, но сивото му вещество си работеше прекрасно.

— Махни си ръката от мен, Кърк.

Стоук се отдръпна възможно най-далеч от нас, доколкото позволяваше тясното му легло, и пак се разкашля. Помня как си рекох, че има вид на човек, комуто остават не повече от четири месеца живот, но грешах — Атлантида потъна, но Стоук Джоунс още плува в океана и се занимава с право в Сан Франциско. Черната му коса се посребри и е още по-красива. Има червена инвалидна количка. Изглежда страхотно по CNN.

Скип се облегна и скръсти ръце.

— Е, не съм си мислел, че ще се скъсаш от благодарност, но смятам, че малко прекаляваш. Този път надмина себе си, Хръц-Хръц.

Очите му гневно блеснаха:

— Не ме наричай така!

— Ами тогава не ни обвинявай, че сме крадци, само защото се опитахме да ти отървем кльощавия задник от тая каша. По дяволите, ние направо ти го отървахме.

— Никой не ви е молил.

— Не — намесих се. — Ти никога не молиш за нищо, нали? Мисля, че с тоя буен нрав скоро ще ти трябват доста по-големи патерици, за да се оправяш.

— Той е всичко, което имам, тъпако. А ти с какво ще ми се похвалиш?

Че имам много да наваксвам — с това можех да се похваля. Но не му го казах. Имах усещането, че няма да изпита съчувствие.

— Какво си спомняш от онзи ден? — попитах.

— Помня, че написах „МАМКА МУ НА ДЖОНСЪН“ на стената на блока — от няколко седмици се канех да го направя — и после отидох на лекцията от един часа. През цялото време обмислях какво ще кажа, като ме извикат в кабинета на декана. Какво становище ще заема. Всичко останало ми се губи. — Последва сардоничен смях и Стоук забели очи, под които имаше такива тъмни кръгове, сякаш бе ял пердах. Макар да бе лежал почти цяла седмица, все още имаше неописуемо уморен вид. — Помня как ви казах, че искам да умра. Казах ли подобно нещо?

Не отвърнах. Той мълчеше и чакаше да му отговоря, но аз бях решил докрай да отстоявам правото си да не говоря.

Най-сетне сви рамене, сякаш с този жест искаше да каже: „Добре, зарежи.“ При движението болничната му пижама се изхлузи от кльощавото му рамо. Той внимателно я намести — беше на система.

— Значи и вие открихте знака на мира, така ли? Страхотно. Можете да се украсите с него, като идете да гледате Нийл Даймънд или шибаната Петула Кларк на новогодишния карнавал. Аз лично изчезвам от тука. Вече окончателно ми писна.

— Да не мислиш, че като идеш да учиш на другия край на континента, ще хвърлиш патериците и ще се запишеш в отбора по атлетика? — подметна Скип.

Аз се смаях, но Стоук се усмихна. Съвсем истински, слънчево и нежно.

— Патериците не са важни. Един живот е твърде кратък да го пилеем, това е важното. Хората тук дори не знаят какво става, а и не им пука. Те са сиви хора. От ония, Дето кротко си вегетират. В Ороно, щата Мейн, да си купиш плоча на „Ролинг Стоунс“ направо минава за революционно.

Доктор Карбъри надникна в стаята.

— Времето ви изтича, момчета. Господин Джоунс се нуждае от почивка.

Изправихме се.

— Като дойде деканът Гаретсън да говори с теб — започнах, — или оня Ебърсоул…

— Ще научат единствено, че целият ден ми се губи — довърши Стоук. — Карбъри може да им каже, че съм болен от бронхит от октомври и имам пневмония от ваканцията, тъй че ще трябва да се примирят. Ще кажа, че съм бил способен на какво ли не през онзи ден. Освен, както се досещате, да метна патериците и да се състезавам на сто метра бягане.

— И да знаеш, че не сме ти откраднали знака — завърши Скип. — Просто го взехме на заем.

Стоук се замисли, после въздъхна.

— Той не е мой.

— Не — подкрепих го. — Вече не е. До скоро, Стоук. Пак ще дойдем да те видим.

— Не се престаравайте — отвърна той и ние май приехме думите му съвсем буквално, защото така и не се върнахме. После го срещнах още няколко пъти в общежитието — най-много три пъти — и съм бил в час, когато си е заминал, без дори да се потруди да завърши семестъра. Видях го едва двайсет години по-късно по телевизията — говореше на някаква мирна демонстрация на Грийнпийс по повод на гафа на французите с „Рейнбоу Уориър“. Значи е било някъде към осемдесет и четвърта — пета. Оттогава често го гледам на малкия екран. Събира пари за екологически проекти, държи речи по университетите от лъскавата си червена инвалидна количка и защитава разни еколози, ако се стигне до съд. Чувал съм да му викат „зелен дървар“ и се обзалагам, че това му допада. Още не се е простил с буйния си нрав. Радвам се. Както сам каза, това е всичко, което има.

Като стигнахме до вратата, той подвикна:

— Ей?

Обърнахме се към бледното лице, което се губеше на бялата възглавница сред белите чаршафи — единственото цветно петно беше гъстата черна коса. Краката му под завивката отново ми напомниха за Чичо Сам на четвъртоюлския парад в родния ми град. И отново си казах, че има вид на човек, на когото остават не повече от четири месеца живот. Но към картинката трябва да добавим и два реда бели зъби, защото Стоук се усмихваше.

— Кажи ей.

— Вие двамата така сте се загрижили какво ще кажа на Гаретсън и Ебърсоул… сигурно имам комплекс за малоценност или кой знае, ама ми е трудно да повярвам, че цялата тая грижа е за мене. Да не сте решили за разнообразие да походите на училище?

— Мислиш ли, че ако решим, имаме шанс да успеем? — попита Скип.

— Може и да успеете. Помня още нещо от онази вечер. При това доста ясно.

Мислех, че ще разкаже как сме му се смели — и Скип така си помислил, както ми сподели по-късно — но не беше това.

— Ти ме пренесе през вратата на кабинета — обърна се към моя приятел. — И не ме изпусна.

— Няма страшно. Не си толкова тежък.

— И все пак… умирането е едно нещо, но никой не обича да го изпускат на пода. Много е безславно. И понеже не ме изпусна, ще ти дам един добър съвет. Отпиши се от спортната програма, Кърк. Освен ако не си на спортна стипендия и няма как да издеяниш без нея.

— Защо?

— Защото ще те направят друг човек. Може би ще отнеме малко по-дълго, отколкото бе необходимо, за да се превърне Дейвид Диърборн в Милото от запаса, но в крайна сметка резултатът ще е същият.

— Ти какво разбираш от спорт? — меко отвърна Скип. — Какво разбираш от игра в отбор?

— Просто знам, че в наши дни не е добре да си в униформа — отвърна Стоук, отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Но пък както знаем от Каръл, в наши дни е добре да си момиче. През 1966 беше хубаво да си момиче.

Върнахме се в общежитието и се качихме в моята стая да учим. В другия край на коридора Рони, Ник, Лени и останалите гонеха Кучката. След малко Скип затвори вратата, за да не чуваме шума, и когато и това не помогна, пуснах малкия грамофон на Нейт и заслушахме Фил Окс. Окс вече не е на този свят — мъртъв е и той, наред с майка ми и Майкъл Ландън. Обеси се на колана си горе-долу по времето, когато Стоук Джоунс стана виден деец на Грийнпийс. Процентът на самоубийствата сред оцелелите обитатели на Атлантида е сравнително висок. И нищо чудно — когато твоят континент потъне изпод краката ти, това не може да не ти се отрази на мозъка.