Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (21)

10.

В шест и половина се разписах, че си тръгвам, и с последния чувал боклук се отправих по стръмната алея зад кухнята към четирите контейнера за смет, строени като помпозни товарни вагони.

Като се обърнах, зад ъгъла на сградата забелязах Каръл Джърбър, която пушеше с две други момчета. Тримата гледаха как изгрява луната. Запътих се към тях и извадих „Пал-Мал“ от джоба на якето, но щом ме видяха, другите двама моментално се изпариха.

— Здрасти, Пит, яж повече мейнски боб — рече Каръл и се засмя.

— А-ха. — Запалих цигара. После, без да се замислям особено, изтърсих: — В „Хок“ довечера дават филми с Богарт. Почват в седем. Ще стигнем навреме. Искаш ли да отидем?

Тя продължи да пуши мълчаливо, но се усмихна и аз си знаех, че ще се съгласи. Преди смяната исках единствено да се върна в читалнята на третия етаж да играя хартс. Но сега, когато се бях откъснал от играта, тя далеч не ми се струваше толкова важна. Нима толкова съм се разгорещил, че съм заплашил Рони Маленфант да му разгоня фамилията? Май да — имах твърде ясен спомен за случката — но сега, докато стоях с Каръл на вечерния хлад, ми беше трудно да проумея защо.

— Вкъщи имам приятел — най-сетне проговори тя.

— Това „не“ ли означава?

Тя поклати глава с все същата лека усмивка. Димът от Цигарата се стелеше пред лицето й. Косата й — без бонето, което трябваше да носи в кухнята — свободно падаше на челото й.

— Това е информация. Помниш ли онзи филм по телевизията, „Затворникът“? Номер Шест, искаме… информация.

— И аз имам приятелка вкъщи. Друга информация.

— Аз работя още на едно място, помагам по математика. Обещах на момичето — едно от втория етаж — да Се срещнем за един час тази вечер. Висша математика. Пълна трагедия, тя само мрънка, но взимам по шест долара на час. — Каръл се засмя. — Звучи обещаващо, обменяме информация като луди.

— На Боги обаче май няма да му провърви. — Но не се тревожех. Знаех, че ще го гледаме. Като че ли вече знаех и че в бъдеще ни очаква някаква романтична история. От това стомахът ми се изпълваше със странна лекота, сякаш излитах.

— Мога да се обадя на Естър от киното и да й кажа, че няма да имаме урок в девет и се отлага за десет часа. Това момиче е пълна скръб. Никога не излиза. Занимава се единствено с това да си навива косата на ролки и да пише на родителите си колко й е трудно в университета. Можем I да изгледаме поне първия филм.

— Добре.

Запътихме се към „Хок“. Така си беше тогава — не ти трябва да търсиш детегледачка, да извеждаш кучето, да храниш котката или да включваш алармата против крадци. Решаваш и тръгваш.

— Това нещо като среща ли е? — обади се след малко Каръл.

— Ами, предполагам, че и така би могло да се нарече. Вече бяхме стигнали до „Ийст Анекс“ и алеите бяха пълни с момичета и момчета, които отиваха в салона.

— Добре, понеже не си нося чантата. Не мога да си платя.

— Не се тревожи, аз съм богат. Днес спечелих на карти.

— Покер?

— Хартс. Знаеш ли я?

— Ти се шегуваш! Когато бях на дванайсет, прекарах три седмици в лагера „Уиниуиная“ на езерото Джордж. Той е на Младежката християнска асоциация — или бедняшки лагер, както казваше майка ми. Валеше буквално всеки ден и само с това се занимавахме, играехме хартс и гонехме Кучката по цял ден. — Погледът й се зарея, както когато неочаквано се натъкнеш на забравен спомен, все едно се спъваш в нечий крак в тъмното. — Открийте дамата в черно. Cherchez la femme noire^[1].

— Точно за тази игра става дума — отвърнах с ясното съзнание, че в този миг изобщо не съществувам за Каръл.

След малко тя се съвзе, ухили ми се и извади цигарите от джоба на джинсите си. Тогава пушехме много. Всички. В онези години дори можеше да се пуши в чакалнята в болницата. Като казах на дъщеря си, направо не ми повярва.

Аз извадих своя пакет и запалихме по цигара. Беше красив миг, двамата се гледахме над пламъка на зипото. Не чак като целувка, но пак беше хубаво. Отново ме изпълни същата лекота и усещането, че се откъсвам от земята. Понякога хоризонтът се разширява и се изпълва с надежда. Понякога ти се струва, че можеш да видиш какво става зад ъгъла — и наистина можеш. Такива моменти са хубави. Затворих капачето на запалката и с димящи цигари в ръка продължихме към киното, доближавайки се, но без да се докосваме.

— Колко си богат? Имаш ли достатъчно пари да избягаш в Калифорния?

— Девет долара.

Тя се засмя и ме улови за ръка.

— Значи е среща. Може да ми купиш и пуканки.

— Добре. Има ли значение кой е първият филм?

— Боги си е Боги — поклати глава тя.

— Права си — съгласих се аз с тайната надежда прожекцията да започне с „Малтийският сокол“.

Както и стана. По средата на филма, тъкмо когато Питър Лор^[2] обърна играта и се нахвърли с пистолет върху Боги, който пък любезно и развеселено го наблюдаваше с недоумение, погледнах Каръл. И тя ме гледаше. Наведох се и целунах устните й с дъх на масло и пуканки под черно-белия лунен екран на вдъхновения дебютен филм на Джон Хюстън. Устните й бяха сладки и сговорчиви. Лекичко се отдръпнах. Тя продължаваше да ме гледа. Онази лека усмивка отново играеше на устните й. Предложи ми пуканки, аз й предложих бонбони, после доизгледахме филма.