Александър Дюма
Четиридесет и петимата (90)

Глава 25

Съдба

На следващия ден към девет сутринта слънцето озари със златно сияние алеите на Шато Тиери.

На разсъмване работниците се бяха заловили да почистят парка и да подредят стаите за краля.

В павильона цареше тишина, защото предната вечер херцогът бе забранил на слугите да го будят. Те трябваше да чакат, докато бъдат повикани.

Към девет и половина двама конници донесоха в града новината, че негово величество идва.

Стражата и войниците от гарнизона начело с губернатора се наредиха край пътя в очакване на свитата.

В десет при подножието на хълма се появи кралят. За последния отрязък от пътя той се отказа от каретата и се метна на седлото: ловък ездач, кралят не пропускаше възможност да се появи на кон особено когато пристигаше в някой град.

Кралицата майка го следваше в затворена носилка. Подир тях яздеха петдесет души благородници с прекрасни дрехи на породисти коне.

Гвардейска рота, командвана лично от Крийон, сто и двайсет швейцарци, още толкова шотландци и цялата кралска свита с мулетата, раклите и лакеите представлявала същинска армия, поела нагоре по криволичещия път към върха на хълма.

Най-накрая шествието влезе в града, посрещнато от камбанен звън, топовни гърмежи и звуци на всевъзможни музикални инструменти.

Населението горещо посрещна краля; той толкова рядко се мяркаше сред поданиците си, че бе запазил божествения ореол.

Докато минаваше през тълпата, кралят напразно търсеше с очи брат си. При оградата на замъка видя само Анри дьо Бушаж.

Кралят влезе в замъка и попита дежурния офицер за херцог д’Анжу.

— Ваше величество — отговори офицерът, — херцогът от няколко дни е благоволил да живее в павильона в парка и тази сутрин още не сме го виждали.

— Този павилион явно е тъй отдалечен, че дотам не се чуват топовните гърмежи — недоволно подметна Анри III.

— Ваше величество — осмели се да се намеси един от старите слуги на херцога, — може би монсеньорът не ви е очаквал толкова рано?

— Дъртак! — пошепна ядосан Анри. — Монсеньор д’Анжу още от вчера знае за пристигането ми.

И понеже гледаше да минава за добродушен и сърдечен, извика:

— Щом не ни посреща, ние ще отидем при него! Цялата процесия пое към павильона.

Когато челният гвардейски отряд стигна до буковата алея, отнякъде се дочу сърцераздирателен вик.

— Какво има? — обърна се кралят към майка си.

— Боже мили — пошепна Екатерина, която потърси отговора по лицата на околните, — това е вик на ужас…

— Моят господар! Моят нещастен херцог! — викаше вторият слуга на Франсоа: застанал до прозореца на павильона, той беше самото въплъщение на мъката.

Останалите се втурнаха натам и общият хорски поток повлече и краля.

Той влезе точно в минутата, когато вдигаха херцог д’Анжу, намерен от камердинера върху килима в спалнята.

Херцогът изглеждаше съвсем безжизнен — само клепките му потрепваха и устните му се гърчеха конвулсивно.

Кралят застина на вратата.

— Каква лоша поличба! — промълви той.

— Излезте, синко — каза Екатерина, — моля ви.

— Горкият Франсоа! — въздъхна Анри, много доволен, че трябваше да се оттегли, та да си спести страшната гледка на агонията.

Последваха го всички придворни освен двамата стари слуги на херцога.

— Колко странно! — пошепна Екатерина и коленичи пред сина си.

И докато из целия град търсеха лекаря на херцога, а същевременно пратиха и куриер за помощ от Париж, кралицата майка се опита да установи причината за странното заболяване, от което умираше Франсоа д’Анжу.

Флорентинката имаше богат опит в това отношение. Най-напред хладнокръвно разпита и двамата слуги, които си скубеха косите от ужас.

И двамата отговориха, че предната вечер херцогът се завърнал много късно в павильона и наредил никой да не влиза при него, ако не е повикан, и още по-категорично забранил да го будят сутринта.

— Може би е чакал някого за вечеря? — попита кралицата майка.

— Бяхме на същото мнение, ваше величество — плахо отговориха слугите.

— Обаче когато сте раздигали масата, сте видели дали синът ми е вечерял сам, нали?

— Още не сме раздигнали, ваше величество.

— Ясно — каза Екатерина, — свободни сте.

И остана сама.

Без да се занимава с херцога, проснат на леглото, където го бяха сложили, тя започна подробно да проучва всяко нещо, което можеше да потвърди страшните й подозрения.

Забеляза, че кожата на челото на Франсоа е станала кафеникава, очите му са кръвясали, устните му са напукани като от сярно обгаряне.

— Да видим — озърна се кралицата.

Първото, което видя, бе свещникът с догарящата свещ.

„Свещта е горяла дълго, значи Франсоа продължително време е бил в стаята. Ами този букет на килима?“

Бързо го вдигна и забеляза, че клонките са още съвсем свежи, а розата е изсъхнала и почерняла.

„Какво значи това? — учуди се тя. — Листенцата на розата са напръскани с нещо… Знам една течност, от която цветята веднага увяхват.“

Потрепера и хвърли букета.

Втурна се в трапезарията. Лакеите не бяха я излъгали: никой не бе докосвал трапезата след снощната вечеря.

Кралицата обърна внимание на половинката праскова, оставена на края на масата. Тя беше почерняла като розата.

„Затова са обгарянията по устните — досети се кралицата. — Обаче Франсоа е отхапал съвсем малко. И цветята съвсем за кратко са били в ръцете му — още са свежи. Следователно отровата не би трябвало да е проникнала толкова дълбоко. Но от какво е тази пълна парализа и явните белези на разлагане? Изглежда, не всичко съм проверила.“

И тъкмо мислено произнасяше тези думи, когато забеляза червено-зеления папагал на Франсоа.

Птицата беше мъртва.

Екатерина отново обърна тревожен поглед към свещника.

„Димът! — досети се тя. — Фитилът е бил отровен. Синът ми е обречен!“

Екатерина веднага позвъни, стаята се напълни със слуги и офицери.

— Лекар! — настояваха едни.

— Свещеник! — възразяваха други.

А Екатерина сложи до устните на Франсоа едно от шишенцата, които винаги носеше със себе си, и внимателно се вгледа в лицето на сина си: действува ли противоотровата? Херцогът отвори очи и уста, обаче погледът му вече беше угаснал, устата му не издаде нито звук.

Мрачна и безмълвна излезе Екатерина от стаята, като направи на двамата слуги знак да я последват.

Тя ги отведе в другия павилион, седна и се взря в тях.

— Монсеньор херцог д’Анжу е бил отровен по време на вечерята. Вие ли сервирахте?

От този въпрос двамата стари слуги пребледняха като мъртъвци.

— По-добре да бъдем подложени на изтезания, да бъдем убити, отколкото да бъдем обвинени в отравяне!

— Глупаци, аз знам, че вие не сте умъртвили господаря си. Убили са го други и аз трябва да открия убийците. Кой идва в павильона?

— Някакъв бедно облечен старец; негово височество напоследък на два пъти го приема.

— А… жена?

— Не сме видели… За каква жена говорите, ваше величество?

— Тук е идвала жена и тя е направила букета…

Слугите се спогледаха тъй простодушно, че дори само от тези погледи Екатерина можеше да се увери в тяхната невинност.

— Доведете ми губернатора на града и коменданта на замъка.

Двамата лакеи се втурнаха да изпълняват.

— Почакайте! — спря ги Екатерина и двамата веднага се вцепениха. — Това, което казах, знаем само аз и вие. Ако някой друг го научи, ще е от вас. И веднага е свършено и с двамата. Сега вървете.

Губернаторът и комендантът бяха разпитани от нея в не толкова откровена форма. Екатерина им каза, че двама непознати са донесли на херцога лоша новина и тя е станала причина за неговата смърт, така че би трябвало да бъдат поразпитани.

Губернаторът и комендантът наредиха да бъдат претърсени целият град, паркът, околността — но напразно.

Само Анри знаеше тайната, обаче той със сигурност нямаше да я издаде.

Клетият херцог до този момент не беше проговорил, нито изобщо беше дошъл на себе си.

Кралят, който ужасно се страхуваше от тягостни впечатления, с удоволствие би се завърнал в Париж. Но кралицата майка беше против отпътуването му и всички от двореца се принудиха да останат в замъка.

Пристигна гъмжило от лекари. Но само придворният лекар Мирон отгатна причината за болестта и разбра колко опасно е състоянието на херцога. Ала той бе твърде опитен царедворец, за да издаде истината, особено след като срещна погледа на Екатерина и правилно го изтълкува.

Анри III го помоли за ясен отговор на въпроса ще оживее ли херцогът.

— След три дни ще отговаря на ваше величество.

— А на мен какво ще ми кажете? — съвсем тихо попита Екатерина.

— На вас веднага ще отговоря.

— Какво точно?

— Още не съм чул въпроса.

— Кога ще умре синът ми, Мирон?

— Утре вечер, ваше величество.

— Толкова скоро!

— Ваше величество — пошепна докторът, — дозата е била страшно голяма.

Екатерина затисна устните си с пръст, погледна умиращия и тихо произнесе зловещата дума:

— Съдба!