Метаданни
Данни
- Серия
- Маргьорит дьо Валоа (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Quarante-Cinq, 1847 (Обществено достояние)
- Превод отруски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 32гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Ведрина“, София, 1991
Превод и редакция: ЕФ „Качин“, 1991
Редактор Иван Тотоманов
Художник Петър Добрев
Технически редактор Георги Кожухаров
Коректори Емилия Александрова, Ана Кожухарова
ISBN 954–404–001–3
Александр Дюма. Сорок пять
„Художественная литература“, М., 1979
История
- —Добавяне
Глава 22
Сведения за д’Орили
На следващия ден съобщиха на краля, че господин дьо Жоайоз-старши току-що е дошъл от Шато Тиери и го чака в кабинета за аудиенция с поръчение от монсеньор херцог д’Анжу.
Кралят веднага изостави всичко, с което беше зает, и забърза при своя любимец.
В кабинета на Лувърския дворец имаше доста офицери и придворни. Тази вечер благоволи да се появи самата кралица майка, съпроводена от фрейлините, а тези весели госпожички бяха като слънца, около които постоянно обикаляха спътници.
Кралят подаде на Жоайоз ръка за целувка и с доволен вид огледа присъствуващите.
Пред входната врата стоеше както винаги Анри дьо Бушаж, който стриктно изпълняваше задълженията си.
— Ваше величество — обърна се Жоайоз към краля, — пратен съм от монсеньор херцог д’Анжу, който току-що се завърна от похода във Фландрия.
— Добре ли е брат ми, господин адмирал? — попита кралят.
— Доколкото позволява душевното му състояние, ваше величество.
— Има нужда да се поразсее след постигналото го нещастие — каза кралят много доволен от възможността да спомене на глас несполуката на брат си.
— Мисля, че да, ваше величество.
— Казаха ни, че поражението било жестоко, обаче благодарение на вас значителна част от войската е оцеляла. Благодаря ви, господин адмирал. А горкият д’Анжу би ли желал да ни види?
— Горещо го желае, ваше величество.
— Чудесно, значи ще се видим. Съгласна ли сте, госпожо? — попита Анри, обръщайки се към Екатерина, чието лице упорито криеше душевните й терзания.
— Ваше величество — отговори тя, — аз и сама бих тръгнала да се видя със сина си. Но щом и вие сте готов да се присъедините, пътуването ще се превърне за мен в приятна разходка.
— Ще дойдете с нас, господа — обърна се кралят към придворните. — Тръгваме утре, ще преспим в Мо.
— И тъй, мога ли да се върна при монсеньора с радостната вест?
— Така бързо искате да ме напуснете? О, не. Добре разбирам, че брат ми изпитва симпатия към Жоайоз и иска да го вижда при себе си, но, слава Богу, вие сте двама Жоайоз. Дьо Бушаж, ще отидете в Шато Тиери.
— Ваше величество, позволявате ли веднага да се върна в Париж?
— Ще постъпите, както намерите за добре, дьо Бушаж.
Анри се поклони и се насочи към изхода. За щастие, Жоайоз не го изпускаше от очи.
— Позволете, ваше величество, да кажа няколко думи на брат си — помоли той.
— Разбира се — отговори кралят.
Ан изтича подир брат си и го настигна в преддверието.
— Много ли бързаш да се върнеш, Анри — попита той.
— О, да, братко.
— Значи възнамеряваш само за малко да се задържиш в Шато Тиери?
— Да, не ми е мястото там, където има развлечения.
— Тъкмо обратното, Анри, поради това, че херцог д’Анжу ще прави празненства за двореца, ти би трябвало да останеш в Шато Тиери.
— Ан, умолявам те, не настоявай.
— Добре, успокой се, няма. Обаче дай да си поговорим откровено. Ти заминаваш в Шато Тиери. И вместо да се върнеш веднага, почакай ме там. Отдавна не сме били заедно. Искам поне малко да прекарам с теб.
— Ти отиваш там за развлечение. Ако аз остана в Шато Тиери, ще ти отровя цялото удоволствие.
— Моля ви, графе — властно рече адмиралът, — тук аз замествам баща ви и настоявам да ме чакате в Шато Тиери. Там имам апартамент, в който ще се чувствувате като у дома си. Разположен е на първия етаж и гледа точно към парка.
— Подчинявам се на вашата воля.
— Сигурен съм, че няма да ми се сърдиш — допълни Жоайоз и прегърна младежа.
Анри нервно се изплъзна от прегръдката му, нареди да приготвят конете и незабавно тръгна за Шато Тиери.
Същата вечер, още преди да мръкне, Анри се изкачи на хълма Шато Тиери, в чието подножие тече Марна.
Името дьо Бушаж отвори за него вратите на замъка, в който живееше херцог д’Анжу. Обаче за аудиенцията се наложи да почака.
Мина половин час, ставаше все по-тъмно.
В галерията се дочуха тежко тътрузещите се крачки на херцога. Анри го позна по вървежа и се подготви да изпълни предвидената церемония.
Обаче принцът, който, явно много бързаше, веднага освободи пратеника от всички формалности — той го хвана за ръката и го разцелува.
— Добре дошли, графе, защо са ви наложили такова наказание — да ви пратят при победения нещастник?
— Праща ме кралят, ваше височество. Той е нетърпелив да ви види, монсеньор, и ще дойде в Шато Тиери още утре.
— Кралят ще дойде още утре? — възкликна Франсоа, неуспял да прикрие недоволството си. Но веднага се сепна. — Утре! Утре! Ала нито в замъка, нито в града няма нищо подготвено за посрещането на негово величество!
Дьо Бушаж се поклони като човек, който предава съобщение, но в задълженията му не влиза да разсъждава върху него.
— Ще има ли някакви разпореждания ваше височество? — почтително попита той.
— Не. Лека нощ. Ще ви донесат вечерята в стаята, графе. Аз лично днес няма да вечерям — нещо не ми е добре, пък и душата ми е неспокойна. Впрочем, чухте ли новината?
— Не, монсеньор. Каква новина?
— Орили бил изяден от вълци.
— Орили? — слиса се Анри.
— Аха… Колко странно, всички хора, които са ми близки, свършват зле. Довиждане, графе.
И херцогът бързо се отдалечи.