Александър Дюма
Четиридесет и петимата (83)

Глава 18

Какво се случи в сепарето при Бономе

Когато капитанът се появи с кошницата, от която стърчаха гърлата на цяла дузина бутилки, Шико го посрещна така радостно и с такава усмивка, че Бороме наистина можеше да го вземе за глупак.

Двамата сътрапезници си поръчаха солени мезета с похвалната цел непрестанно да подклаждат жаждата си. Сервира им Бономе, комуто всеки от тях многозначително намигна.

Като начало единият и другият гаврътнаха по няколко чаши в пълно мълчание.

Шико беше чудесен. Без да изрече нищо освен: „Това се казва бургундско!“ и „Бога ми, каква шунка!“, той изгълта две бутилки, тоест по една на всяко изречение.

— Дявол да го вземе — измърмори Бороме под нос, — къде го намерих тоя пияница!

След третата бутилка Шико обърна очи нагоре:

— Май се поувлякохме — да не се напием!

— Какво да се прави, соленото мезе много вино пие! — оправда се Бороме.

И пресушиха още по една бутилка.

Виното им действуваше по противоположни начини: на Шико му се развърза езика, а Бороме си глътна езика.

— Но ти, приятелю, съвсем се умълча — пошепна Шико, — да не те е страх?

„Ти пък си се разбъбрил — помисли си Бороме, — значи си пиян.“

Но Шико забеляза, че от петте бутилки, строени от дясната страна на Бороме, нито една не беше съвсем празна.

Това потвърди съмнението му, че капитанът има някакви задни мисли спрямо него.

Той се надигна, за да поеме от Бороме своето пето вино, и залитна.

— Ха така — изломоти Шико, — усетихте ли подземния трус?

— Ами?!

— По дяволите! Добре, че кръчмата „Рогът на изобилието“ е доста стабилна, инак нямаше да издържи такова земетресение.

— Така си е — отвърна Бороме и обърна чашата. — И аз усетих, но не можах да разбера причината.

— Защото не сте чели трактата „De Natura rerum“^[1]. Ако го бяхте чели, щяхте да знаете, че не може да има следствие без причина.

— Тогава, драги събрате, открийте ми причината за вашето преобразяване. Защо се бяхте докарали като еснафин на посещението при дон Модест?

— Веднага. Но и вие на свой ред ще ми кажете защо бяхте облечен като монах. Искреност за искреност.

— Дадено! — рече Бороме.

— Значи искате да знаете защо бях издокаран с гражданско облекло? — попита Шико, а езикът му все повече се заплиташе.

— Да.

— Само с две думи.

— Слушам ви.

— Шпионирах в името на краля.

— Значи вие сте шпионин?

— Не, само любител.

— И какво искахте да подразберете от дон Модест?

— Шпионирах самия него, брат Бороме, младия Жак и изобщо целия манастир.

— И какво открихте, достойни приятелю?

— Преди всичко, че дон Модест е тлъст глупак.

— За тази цел не се иска кой знае каква проницателност.

— Моля, моля! Негово величество Анри III не е никак глупав, обаче смята дон Модест за църковно величие и има намерение да го направи епископ.

— Нямам нищо против, обратното: тъкмо тогава ще се повеселя от сърце. Какво друго открихте?

— Че брат Бороме не бил монах, а капитан.

— И?

— Че младият Жак се упражнява с рапирата в очакване да дойде времето, когато ще прониже някого.

— И това ли си разбрал? — навъси се Бороме. — Друго?

— Хайде да пием вече, инак нищо друго не мога да си спомня. — С тези думи Шико си напълни чашата.

— Сега? — попита Бороме, след като се чукна със събеседника си. — Спомни ли си?

— Хиляди дяволи — разбира се!

— Та какво друго видя в манастира?

— Видях войници, преоблечени като монаси, подчинени на теб, а не на дон Модест.

— Сериозно? И само толкова?

— Още, но наливай, наливай, докато не съм забравил всичко друго… — Шико на един дъх опразни чашата.

— Спомни ли си? — пак попита Бороме.

— Разбира се! Открих истински заговор.

— Заговор ли? — пребледня Бороме. — Срещу кого?

— Срещу краля.

— С каква цел?

— Да бъде отвлечен?

— Предупредихте ли го?

— Естествено. Нали затуй бях в манастира.

— Тогава вие сте причината заговорът да не успее, така ли?

— Да, аз.

— Проклятие! — изсъска Бороме.

— Казахте?

— Че имате набито око, приятелю.

— Голяма работа! — с надебелял език изфъфли Шико. — Дайте ми бутилката и ще се слисате колко други неща съм видял.

Бороме завчас задоволи желанието му.

— Най-напред видях ранения господин дьо Майен.

— Тц-тц-тц…

— Да, дребна работа, наистина: случайно го зърнах. Видях и превземането на Каор.

— Наистина ли? Превземането на Каор? Значи оттам идвате?

— Точно така. Ах, капитане, невероятна гледка: храбрец като вас щеше да й се наслаждава много.

— Не ще и съмнение. Следователно сте били с Наварския крал?

— Рамо до рамо, драги, както сега с вас.

— И се разделихте с него?

— За да съобщя новината на краля на Франция.

— Били сте в Лувъра?

— Четвърт час преди вас.

— Добре, няма да ви питам какво сте видели след това — нали от онзи миг насам сме неразделни с вас.

— Напротив, питайте, защото, кълна се, то е най-интересното!

— Тогава говорете, моля ви.

— Още една чаша, че да си развържа езика… Догоре!… Чудесно. Ще ви призная, че видях: когато вадехте писмото от негова светлост херцог дьо Гиз, от джоба ви падна друго писмо.

— Какво друго? — възкликна Бороме и скочи от мястото си.

— Ти знаеш! — каза Шико. — Ето го тук!

И с треперещ от препиването пръст той ръгна кожената дреха на Бороме точно там, където беше прибрано писмото.

Бороме се сви, сякаш Шико го беше дамгосал с нажежено желязо.

— Охо — каза той, — остава да знаете и до кого е адресирано.

— Какво толкова? — промълви Шико и сложи ръце на масата. — Адресирано е до херцогиня дьо Монпансьо.

— Боже Господи! — изуми се Бороме. — Надявам се, че нищо не сте казали на краля.

— Нито дума, но ще му кажа непременно.

— Кога?

— Само малко да поспя — отговори Шико и положи глава на ръцете си.

— Значи кралят ще научи всичко?

— Трябва да разберете, драги — надигна глава Шико и опули към Бороме пияни очи, — вие сте затворник, аз съм шпионин. Вие влизате в заговор — аз ви издавам. Всеки си върши работата, така е. Лека нощ, капитане.

След тези обяснения Шико не само зае одевешната поза, но дори се захлупи върху ръцете си — открит остана само гърбът му; но за сметка на това, освободен от ризницата, оставена на другия стол, гърбът му сякаш си просеше удара.

— Значи се каниш да ме издадеш, приятелю? — произнесе Бороме, втренчил в Шико пламнали очи.

— Веднага щом се събудя, друже, смятай въпроса за решен — отговори Шико.

— Ще видим обаче дали ще се събудиш! — извика Бороме.

С тези думи той нанесе яростен удар с кинжал в гърба на Шико, надявайки се да прониже цялото му тяло.

Но Бороме не знаеше за ризницата, с която Шико се беше сдобил в оръжейната зала на дон Модест. Кинжалът му се строши като стъклен при удара в чудесната „броня“, която по този начин за втори път спаси живота на Шико.

А и още преди убиецът да се беше опомнил, Шико се изправи и го шибна в лицето с мощния си юмрук, който тежеше към петстотин фунта, ако не и повече, та капитанът окървавен отхвръкна към стената.

Обаче успя моментално да скочи и да извади шпагата си.

Шико също измъкна шпагата си.

Алкохолните пари отлетяха като по чудо. Той стоеше, леко изпружил левия си крак, погледът му беше устремен към врага, ръката му силно стискаше оръжието.

Масата, отрупана с празни бутилки, разделяше двамата противници и за всеки от тях служеше като прикритие.

Изведнъж Бороме усети, че от носа му тече кръв и изпадна в ярост. Пренебрегнал всякаква предпазливост, той се хвърли срещу врага.

— Дръвник и половина — каза Шико, — разбра ли сега, че пияният си ти, а не аз; през масата не можеш да ме докопаш, а ръката ми е с шест дюйма по-дълга от твоята. Ето ти доказателството!

Шико мълниеносно протегна ръка и с върха на шпагата бодна Бороме по средата на челото.

Бороме изпищя не толкова от болка, колкото от ярост, и стана още по-нападателен.

Шико премести стола и спокойно седна.

— Мили Боже, какви идиоти са тези войници! — каза той и сви рамене. — Сега пък иска да ми извади окото. О, скочи на масата, само това оставаше! Пази се, магаре, най-страшният удар е отдолу нагоре.

И го бодна в корема; както преди го беше боднал в челото.

Бороме изрева като бесен и скочи от масата.

— Така е по-добре — отбеляза Шико. — Сега сме изправени лице в лице и ще можем да си приказваме по време на фехтовката. Ех, капитане, капитане, значи понякога от нямане на работа упражнявате и занаята на убиец?

— Върша го по същия начин, както и вие, в името на каузата — отговори Бороме, изплашен от мрачния огън, който пламна в очите на противника.

Бороме успя да нанесе на Шико лек удар в гърдите.

— Никак не е зле, но тази хватка ми е позната: бяхте я демонстрирали на младия Жак. Признавам, друже, че в собствените си очи ви превъзхождам, защото не аз първи ви нападнах. Нещо повече, дадох ви възможност да осъществите намеренията си, като подложих гърба си за удара ви. Защото всъщност имам едно предложение за вас.

— Не желая да ви слушам! — викна Бороме, подлуден от спокойствието на Шико.

И нанесе удар, който можеше да прониже гасконеца, ако онзи не беше отскочил назад.

— Все пак ще ти кажа условията си, за да не се чувствувам после виновен.

— Мълчи! — викна Бороме. — Напразно се стараеш.

— Уверявам те, изобщо не целя да пролея кръвта ти. Ако се наложи да те убия, ще стане само в краен случай.

— Убий ме, ако можеш! — викна разярен Бороме.

— Ще те убия с един точен удар, ако не приемеш моите условия.

— Какви условия, кажи де!

— Ще започнеш да служиш на краля, но привидно ще продължаваш да изпълняваш задълженията си към фамилия дьо Гиз.

— Сиреч ще шпионирам като тебе?

— Не, ще се различаваме: на мен не ми плащат, а на теб ще ти плащат. Преди всичко ще ми покажеш писмото на монсеньор дьо Гиз до госпожа Монпансьо. Ще ми дадеш да направя копие от него и ще те оставя за сега на мира. Какво ще кажеш? Няма да отречеш, че съм мил и отстъпчив, нали?

— На ти! — викна Бороме. — Това е моят отговор.

Отговорът бе удар, с който Бороме одраска рамото на противника си.

— Не остава нищо друго — рече Шико — освен да ти покажа друг удар, прост и изящен.

И той премина в нападение.

— Това е моят удар. Фалшива атака от четвърта позиция.

Бороме парира удара му и отскочи назад. Обаче повече нямаше накъде да отстъпва — вече беше притиснат до стената.

— Така си и мислех: избираш кръгова отбрана. Грешка — китката на ръката ми е по-силна от твоята. И така, замахвам, връщам се в трета позиция, правя крачка напред и атакувам — мъртъв си.

Наистина след думите последва удар — по-право — няколко удара. Острието като игла се заби в гърдите на Бороме и с глух звук го закова за чамовата преграда на сепарето.

Капитанът разпери ръце и изпусна шпагата. Зениците му се разшириха, очите му кръвясаха, по устните му изби розова пяна и той склони глава на рамото си с въздишка, която приличаше на предсмъртен хрип. Злочестият Бороме, като гигантска пеперуда бе забоден той на стената, в която конвулсивно се удряха краката му.

Шико, невъзмутим и хладнокръвен както винаги в решителни мигове, пусна шпагата, която остана да стърчи хоризонтално, забита в стената, разкопча колана на жертвата, извади от джоба писмото и прочете адреса:

До херцогиня дьо Монпансьо.

А от раната тънко струеше кръвта на капитана и по лицето на ранения се изписваха мъките на агонията.

— Умирам, умирам — пошепна той, — Господи, смили се над мен…

Молбата за Божието милосърдие трогна Шико.

— Да бъдем и ние милосърдни — каза той. — Човекът е обречен да умре, нека поне не се мъчи.

С тези думи отиде до преградата, издърпа шпагата и подхвана Бороме, за да не падне той на пода.

Обаче грижата му беше безполезна: кръвта на Бороме шурна от раната, за да отнесе и последните искрици живот, който още мъждукаше в тялото му.

Тогава Шико отвори вратата и повика Бономе.

Не се наложи да повтори. Кръчмарят подслушваше зад вратата; той чу шума от дръпването на масата, звъна на шпагите и най-накрая звука на падащото тежко тяло. Само дето не знаеше кой от противниците е сразеният.

В интерес на истината трябва да споменем, че когато метр Бономе чу гласа на гасконеца и видя, че Шико отваря вратата, лицето му грейна от неподправена радост.

Шико, от чийто поглед нищо не можеше да убегне, забеляза радостта му и почувствува благодарност към кръчмаря.

Бономе влезе в сепарето, разтреперан от страх.

— О, Господи Исусе! — възкликна той, щом видя плувналия в кръв капитан.

— Какво да се прави, клети ми Бономе: на милия капитан, изглежда, му е много зле.

— О, добри ми господин Шико! — възкликна Бономе, който само дето не припадна. — Колко зле постъпихте, че за тази работа избрахте моето заведение.

— Щеше ли да предпочетеш, ако пред тебе стоеше Бороме, а Шико се къпеше в кръв.

— Не, разбира се, не! — възкликна кръчмарят с най-искрен глас.

— Да, но тъкмо това щеше да се случи, ако не беше станало чудо.

— Не може да бъде!

— Честна дума! Погледни гърба ми, приятелю.

Дрехата му между плешките беше съдрана и отдолу беше избило кърваво петно.

— Кръв! — възкликна Бономе. — Вие сте ранен!

— Чакай, чакай!

Шико свали дрехата, после и ризата.

— Какво щастие, драги господин Шико, че сте с ризница! Значи негодникът е искал да ви убие?

— Да, той добросъвестно се потруди с кинжала, нашият скъп капитан. Имам ли кръв?

— Имате, под ризницата имате много кръв.

Шико я смъкна и остана гол до кръста, целият само кости и мускули.

— О, господин Шико, имате кръвоизлив, колкото цяла чиния.

— Вземи чиста бяла кърпа, разбъркай в една чаша равни количества зехтин и винена утайка и промий мястото, друже.

— А трупът? Какво да правя с този труп?

— Почакай. Дай ми мастило, перо и хартия.

— Веднага, драги господине.

И Бономе се втурна навън.

А Шико, без да губи ценно време, затопли върху лампата връхчето на малко ножче и разряза през средата червения восъчен печат върху плика, после извади писмото и с явно удоволствие го прочете.

Тъкмо тогава влезе Бономе и донесе зехтин, вино, перо и хартия.

Шико сложи перото и хартията върху масата, а гърба си стоически предостави на Бономе.

Онзи разбра какво се иска от него и взе да почиства раната.

А Шико, сякаш без да изпитва болка, преписваше писмото на херцог дьо Гиз до госпожа дьо Монпансьо, като коментираше всяка дума.

Писмото гласеше:

Драга сестро! Антверпенската експедиция се оказа успешна за всички освен за самите нас. Ще Ви уверяват, че херцог д’Анжу е умрял — не вярвайте, той е жив.

Жив, разбирате ли? Там е цялата работа.

В тази единствена дума се крие съдбата на цяла династия; тя отделя лотарингския дом от френския престол по-страшно от най-дълбоката пропаст.

Обаче нека това не Ви тревожи. Открих, че двама души, които мислех за умрели, още са живи, а това е смъртна заплаха за херцог д’Анжу. Така че мислете само за Париж. След шест седмици за Лигата ще настъпи време да действува. Та нека членовете й знаят, че часът наближава, и да са в готовност.

Войската е събрана. Можем да разчитаме на дванайсет хиляди души, които са ни предани и са отлично въоръжени. Ще доведа във Франция тази армия уж за борба с немските хугеноти, които подкрепят Анри дьо Навар. Ще победя хугенотите и ще управлявам Франция.

P.S. Напълно одобрявам плана Ви за Четиридесет и петимата. Нека само Ви кажа, мила сестро, че сте по-благожелателна към тези главорези, отколкото те заслужават.

С обич Ваш брат

Анри дьо Гиз

— Благожелателна? — учуди се Шико. И си повтори: — „Отколкото те заслужават“… От ясно по-ясно освен постскриптума — каза Шико. — Тогава да му обърнем повече внимание.

— Драги господин Шико — осмели се да продума Бономе, — още не сте ми казали как да постъпя с трупа.

— Представи си, да речем, че капитанът се е намесил в улична свада с швейцарците или с наемниците, подир която са го внесли тук ранен. Не би отказал да го приемеш, нали?

— Разбира се, не.

— Да речем, че въпреки топлите ти грижи той все пак е предал Богу дух, тъй да се каже, в ръцете ти. Това щеше да е просто нещастие, нали?

— Разбира се.

— Вместо да те упрекват, в такъв случай заслужаваш похвала за човещината си. Да допуснем също, че преди да умре горкият капитан е произнесъл добре известното ти име на игумена на „Свети Яков“ при Сент-Антоанските врати.

— На дон Модест Горанфло ли? — учуди се Бономе.

— На същия. Какво ще направиш? Ще съобщиш на дон Модест, той спешно ще се яви при теб и тъй като в един от джобовете на убития ще намери и кесията, през ум не би му минало да те заподозре в каквото и да било.

— Разбирам, драги господин Шико, вие сте голям човек!

— Освен всичко друго ще заслужиш и награда, задето писмото ще стигне до местоназначението си.

— Защо, нещо тайно ли има в него?

— В такива времена като нашето всичко е тайна, драги Бономе.

Като изрече тази сентенция, Шико така успешно съедини двете половинки на печата, че дори и най-опитното око не би забелязало никаква повреда. След това отново мушна писмото в джоба на убития, почака Бономе да му превърже раната, навлече ризницата, прибра шпагата в ножницата и тръгна към вратата. Но се върна.

— Впрочем, щом капитанът вече не е между нас, аз ще уредя сметката — каза той и хвърли на масата три жълтици.

След това затисна устните си с пръст в знак на мълчание и излезе.