Метаданни
Данни
- Серия
- Маргьорит дьо Валоа (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Quarante-Cinq, 1847 (Обществено достояние)
- Превод отруски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 32гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Ведрина“, София, 1991
Превод и редакция: ЕФ „Качин“, 1991
Редактор Иван Тотоманов
Художник Петър Добрев
Технически редактор Георги Кожухаров
Коректори Емилия Александрова, Ана Кожухарова
ISBN 954–404–001–3
Александр Дюма. Сорок пять
„Художественная литература“, М., 1979
История
- —Добавяне
Глава 16
Стари познати
Като разбра, че новодошлият е пратеник на фамилията дьо Гиз, Шико по навик седна с гръб към вратата, притвори очи и потъна в обичайния си дълбок размисъл. Но още от първите думи на пристигналия трепна и мигом отвори очи.
За щастие или за нещастие Анри не обърна внимание на поведението му.
— От Лотарингия ли пристигате? — попита кралят този вестоносец, който правеше впечатление с благородния си вид и войнствената осанка.
— Не, ваше величество, от Соасон, където господин херцогът пребивава вече около месец; той ми даде това писмо, което имам честта да положа в краката на ваше величество.
В очите на Шико пламна огън. Той дебнеше и най-незначителното движение на пратеника и същевременно не изпускаше нито една негова дума.
А новодошлият извади от копринената подплата на джоба си не едно, а две писма, защото подир първото се изплъзна още едно и падна на килима.
Шико забеляза, че неприятно изненаданият пратеник се изчерви и смутен вдигна писмото.
Анри, самата доверчивост, не забеляза нищо. Той просто разпечата плика, който му бе подаден, и зачете писмото.
Като видя, че кралят се е задълбочил в посланието, гостът се втренчи в него, сякаш по израза на лицето му искаше да отгатне мислите, които се раждаха в главата на краля.
— Ах, метр Бороме, метр Бороме! — пошепна Шико, който на свой ред следеше поведението на верния слуга на херцог дьо Гиз. — Значи ти си капитан и сега предаде на краля само едно писмо, а имаш две. Почакай, миличък, почакай.
— Чудесно, чудесно! — отбеляза кралят и с явно задоволство препрочете посланието от херцога. — Вървете, капитане, и кажете на господин дьо Гиз, че съм му благодарен за предложението.
— Ваше величество, не бихте ли благоволили да ми дадете писмен отговор — попита пратеникът.
— Не, ще се видим с херцога след месец-месец и половина и лично ще му благодаря. Свободен сте.
Капитанът се поклони и напусна стаята.
— Видя ли, Шико — обърна се кралят към своя приятел, когото смяташе все така задрямал в креслото, — господин дьо Гиз наистина не крои нищо против мен. Прекрасният ни херцог научил за събитията в Навара и се уплашил да не би хугенотите да стават непослушни, още повече че германците смятат да подпомогнат краля на Навара. И какво, смяташ, е направил? Я отгатни.
Никакъв отговор. Анри реши, че Шико чака обяснение.
— Да знаеш, че ми предлага войска, която е формирал в Лотарингия, за да се предпази от Фландрия; след месец и половина тя ще е изцяло на мое разположение заедно с командира си. Какво ще речеш, Шико?
Обаче гасконецът не отговори нито дума.
— Да ти кажа, скъпи Шико, инатиш се досущ като испанско муле.
Но Шико дори не гъкна.
„Май негодникът е имал нахалството да заежи“ — каза си Анри.
— Шико! — повика го пак и тръгна към креслото. — Кралят ти говори, защо мълчиш?
Шико обаче пак не можа да отговори нищо по простата причина, че изобщо го нямаше в стаята.
Кралят суеверно потрепера: понякога му беше хрумвало, че Шико е свръхестествено същество, въплъщение на демонични сили, макар и не злокобни, но все пак демонични.
Той извика дежурния офицер Намбю.
Намбю успокои негово величество, че с очите си е видял Шико да излиза преди пет минути, обаче така тихо и потайно, сякаш не искал да бъде забелязан.
„Ясно — помисли си Анри, — Шико се е разсърдил, че не бях прав. Боже, колко са дребнави хората. Дори най-умните измежду тях!“
Колкото и да внимаваше Шико, шпорите му звънтяха, когато слизаше по стълбите на Лувъра; от този звук всички се обръщаха и му се покланяха, защото знаеха колко е важно положението му при краля; мнозина му се покланяха дори по-ниско, отколкото биха се поклонили на херцог д’Анжу.
Шико влезе в караулното помещение до вратите на Лувъра и се подпря в ъгъла, уж да затегне шпората.
Капитанът, пратеникът на херцог дьо Гиз, излезе няколко минути след Шико, на когото не беше обърнал никакво внимание. Той слезе по стълбите и прекоси лувърските градини горд и доволен от себе си, защото според начина, по който бе приет, явно кралят нямаше никакви съмнения относно херцог дьо Гиз. Точно когато стъпи на подвижния мост, го върна към действителността звън на нечии шпори и той му се стори като ек от неговите собствени.
Той се обърна и за свое безкрайно учудване видя добродушното и приветливо лице на буржоата Робер Брике, за когото не пазеше мил спомен.
Бороме от изненада зина на квадрат, както казва Раоле, и се спря.
— По дяволите! — рече той.
— Хиляди дяволи! — кресна Шико.
— Вие ли сте, любезни мой буржоа?
— Вие ли сте, преподобни отче?
— С шлем?
— С кожена дреха!
И двамата дръзки бойци няколко секунди се гледаха като петлета, готови да се сбият. Бороме пръв се омилостиви. Лицето му се разплу в усмивка и той каза:
— Ей Богу, хитрец и половина сте вие, метр Робер Брике!
— Аз ли, преподобни отче? — възрази Шико. — Защо, за Бога, ме наричате така?
— Спомнете си срещата ни в манастира „Свети Яков“, където се преструвахте на най-обикновен буржоа.
— А, това ли било! — отговори добродушно Шико. — Но тогава какво да кажем за вас, сеньор Бороме?
— Защо за мен?
— Защото нали се правехте на монах и се отнесохте с мен доста недружелюбно в манастира, братко капитан — каза Шико.
— Взех ви за буржоа, а нали знаете, че ние, военните, не броим буржоата за хора!
— Това е вярно — засмя се Шико, — както и монасите. Така или иначе се хванах в капана ви, защото онова предрешаване си беше чист капан. Истинският капитан като вас без причини няма да свали униформата, за да сложи расо.
— От нашего брата военния аз нямам тайни — рече Бороме. — Признавам, в манастира „Свети Яков“ имам някои лични интереси. А вие?
— Аз също. Обаче… шт!
— Искате ли да обсъдим всичко това?
— Изгарям от желание, честна дума.
— Добре тогава, знам една парижка кръчма, според мен безподобна.
— И аз знам една такава — поде Шико. — Вашата как се казва?
— „Рогът на изобилието“.
— Ха! — неволно възкликна Шико.
— Имате ли нещо против?
— Не, абсолютно нищо! Никой ли няма да ни досажда там?
— Ще се заключим отвсякъде.
— Както разбирам, добре се подреждате в живота. И в кръчмите сте свой човек, както в манастирите — похвали го Шико.
— Подозирате, че съм се наговорил със собственика?
— Не го изключвам.