Метаданни
Данни
- Серия
- Маргьорит дьо Валоа (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Quarante-Cinq, 1847 (Обществено достояние)
- Превод отруски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 32гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Ведрина“, София, 1991
Превод и редакция: ЕФ „Качин“, 1991
Редактор Иван Тотоманов
Художник Петър Добрев
Технически редактор Георги Кожухаров
Коректори Емилия Александрова, Ана Кожухарова
ISBN 954–404–001–3
Александр Дюма. Сорок пять
„Художественная литература“, М., 1979
История
- —Добавяне
Глава 8
Характерът на гасконеца
Не може да се каже, че госпожа Фурнишон прояви скромността, която се очакваше от нея. И така, на нея й се искаше да разбере много повече от това, което й беше казано, и тя започна да разпитва кой все пак е неизвестният конник, който с такава щедрост нае странноприемницата за земляците си. Госпожа Фурнишон не пропусна да попита първия срещнат войник, как се казва капитанът, командир на днешните учения.
Войникът, по-предпазлив от събеседницата си, най-напред я запита защо се интересува.
— Той току-що си тръгна от нас — каза госпожа Фурнишон — и е естествено да искаме да знаем с кого сме имали честта да разговаряме.
Войникът се разсмя.
— Господин капитанът за нищо на света не би влязъл в „Мечът на гордия рицар“, госпожа Фурнишон — каза той.
— Че защо пък не, моля ви се? — попита стопанката. — Нима е толкова важен?
— Може би.
— Е, добре, тогава ще ви кажа, че той се отби, за да поръча вечеря за своите приятели.
— Нашият капитан не би поканил никога своите приятели в „Мечът на гордия рицар“, обзалагам се за това.
— Не сте много любезен. И все пак — как се казва този господин, толкова знатен, че да покани приятелите си в най-добрата странноприемница в Париж?
— Е, добре, знайте, мила госпожо, че това е самият херцог Ногаре дьо ла Валет д’Епернон, пер на Франция и даже малко повече крал от негово величество. Какво ще кажете?
— Че ако наистина е бил той, това за нас е голяма чест.
Можете да си представите с какво огромно нетърпение съпрузите Фурнишон очакваха датата 26 октомври.
Вечерта на двадесет и пети в странноприемницата влезе някакъв човек и сложи на тезгяха тежка кесия с монети.
— Това е за вечерята, поръчана за утре.
— По колко се пада на човек? — едновременно попитаха съпрузите.
— По шест ливри.
— За колко вечери е това?
— За една.
— Значи те ще нощуват на друго място?
— Очевидно да.
И посредникът си тръгна.
Най-сетне дългоочакваното утро засия над „Мечът на гордия рицар“.
В манастира на Августинците удари осем и половина, когато няколко души слязоха от конете си пред вратата на странноприемницата.
Единият от тях, приличащ с напетия си вид и богатото си облекло на началник, водеше със себе си двама слуги също на коне.
Всички пристигнали показаха печата с изображението на Клеопатра и бяха приети много любезно от съпрузите, особено младежът с двамата слуги.
— Ако понасяте тълпата и сте в състояние да стоите прав четири часа, можете да погледате как ще разкъсат на четири господин Салсед — испанеца затворник — каза госпожа Фурнишон на напетия кавалер, който й се беше понравил.
— Вярно — отговори младият човек, — чувал съм за него. Ще отида непременно!
И той тръгна заедно със слугите си.
Към два часа пристигна цяла дузина пътешественици на групи по четирима-петима, а някои идваха и сами.
Един от новопристигналите беше без шапка, но с бастун. Той кълнеше люто Париж, където крадците били толкова нагли, че му отмъкнали шапката близо до Гревския площад.
Между другото, той смяташе, че сам си е виновен — за какво му трябвало да идва в Париж с шапка, украсена с тока със скъпоценен камък.
Към четири часа в странноприемницата вече се бяха събрали около четиридесет от земляците на капитана.
— Странно — каза господин Фурнишон на жена си, — всички са гасконци.
— Какво странно има? — възрази му тя. — Нали капитанът каза, че ще събере своите земляци, а самият той е гасконец. Странно е друго — че досега са само четиридесет, а трябваше да, бъдат четиридесет и петима.
Но към пет часа се появиха още петима души, така че гостите на „Меча“ вече бяха в пълен състав.
Някои се познаваха помежду си. Например Есташ дьо Мираду се разцелува с кавалера, пристигнал с двамата слуги, и му представи Лардил, Милитор и Сципион.
— По какъв повод си в Париж? — попита кавалерът.
— А ти, мой мили Сен-Мален?
— Получих длъжност в армията. А ти?
— Заради едно наследство.
— О, така ли! И старата Лардил се лепна за теб.
— Тя пожела да ме придружи.
— А ти не можа ли да заминеш тайно, че да не влачиш цялата тази сюрия, лепнала се за полата й?
— Беше невъзможно — писмото от прокурора попадна в ръцете й.
— О, ти си получил писмено съобщение за наследството? — попита Сен-Мален.
— Да — отговори Мираду и опитвайки се да смени темата, каза: — Не е ли чудно, че странноприемницата е препълнена с наши земляци?
— Няма нищо чудно — табелата е твърде привлекателна за хората на честта — намеси се в разговора им нашият стар познат Пардика дьо Пенкорне.
— А, ето ви и вас! — каза Сен-Мален. — Вие така и не ми доразказахте вашата история.
— А какво исках да ви разкажа? — попита Пенкорне и се изчерви.
— Защо ви срещнах между Ангулем и Анжер в същия вид, както сега — пеша, без шапка и само с бастун в ръка?
— Това ли ви интересува, господине?
— Разбира се — каза Сен-Мален. — От Поатие до Париж е далечко, а вие идвате чак оттатък Поатие.
— От Сент-Андре-дьо-Кюбзак съм.
— Ето, виждате ли? И през цялото време пътувате без шапка.
— Отговорът е прост. Баща ми има чифт великолепни коне, над които толкова трепери, че след сполетялата ме беда ще ме лиши от наследство.
— И какво ви се случи?
— Тъкмо обяздвах единия от тях — най-хубавия, когато изведнъж на десетина крачки от мен се раздаде изстрел. Конят се изплаши и се понесе право към Дордон.
— И се хвърли в реката?
— Точно така.
— Заедно с вас?
— Не, за мое щастие. Успях да се спусна на земята, иначе щях да потъна с него.
— Виж ти! Значи бедното животно се удави?
— Да, по дяволите! Знаете, че Дордон е широка половин миля.
— И какво?
— Реших да не се прибирам вкъщи — беше ме страх от гнева на баща ми.
— А къде се е дянала шапката ви?
— Почакайте, дявол да го вземе! Шапката отхвръкна от главата ми.
— Когато паднахте ли?
— Аз не паднах, скочих на земята. Ние от рода Пенкорне сме ездачи от пелени и никога не падаме от кон.
— Това се знае — каза Сен-Мален. — А къде ви е шапката?
— Тръгнах да я търся — това беше единственото ми богатство, тъй като бях излязъл от къщи без пари.
— Какво ли пък богатство може да бъде една шапка? — настояваше Сен-Мален, явно решил да вбеси Пенкорне.
— Дори много голямо, гръм да ме удари! Трябва да ви кажа, че перото на шапката ми беше прикрепено с брилянтена тока, подарена на дядо ми от негово величество Карл V[1].
— Ето какво било! И вие сте продали токата заедно с шапката? Тогава, любезни приятелю, изглежда, че вие сте най-богатият от всички нас. И бихте могли с получените пари поне да си купите още една ръкавица, вместо да ходите така — с една гола ръка.
— Ама почакайте, де! Точно се оглеждах за шапката си, когато към нея — като че ли е още пред очите ми — се спусна една огромна врана.
— Към шапката?
— По-скоро към брилянта… Знаете, че тези птици харесват всичко, което блести. Враната се хвърли върху моя брилянт и го отнесе.
— Брилянта?
— Да, господине. Известно време гледах след нея. После хукнах подире й и закрещях: „Дръжте я! Дръжте я! Крадец!“ Къде ти! Скоро се изгуби от погледа ми.
— Така че, съкрушен от двойната загуба…
— Не посмях да се върна в бащиния дом и реших да си търся щастието в Париж.
— Страхотно! — намеси се в разговора нов събеседник. — Значи вятърът станал на врана, а? Доколкото си спомням, вие разказахте на господин дьо Лоаняк, че докато сте четели писмото от вашата приятелка, вятърът отнесъл и писмото, и шапката ви и вие като истински Амадис[2] сте се хвърлили след писмото, зарязвайки шапката си.
— Господине — каза Сен-Мален, — имам честта да познавам господин д’Обиньо — един прекрасен войник, освен това владеещ много добре и перото. Ако го срещнете някога, разкажете му историята на вашата шапка — той би направил чудесен разказ от нея.
Чу се сподавен смях.
— Е, господа — попита раздразнен гасконецът, — вие май ми се подигравате?
Пардика се огледа внимателно. До камината забеляза един младеж, закрил лицето си с ръце, и се насочи към него.
— Господине — каза той, — щом се смеете, правете го поне открито, за да могат всички да виждат лицето ви.
И бутна младия човек по рамото.
Момъкът вдигна глава. Това беше Ернотон дьо Карменж, който още не беше дошъл на себе си след приключението на Гревския площад.
— Моля ви, господине, оставете ме на мира — каза той — и освен това, ако още веднъж ме докоснете, то поне нека ръката ви бъде с ръкавица. Както виждате, вие не ме интересувате.
— Е, добре — промърмори Пенкорне, — щом е така, и аз не ща да ви знам.
— Милостиви господине — миролюбиво отбеляза Есташ дьо Мираду, — не бяхте особено любезен със земляка си.
— А на вас какво ви влиза в работата, господине? — попита Ернотон още по-ядосан.
— Прав сте — каза Мираду с поклон, — наистина това не е моя работа.
Той се обърна с намерението да отиде при Лардил, приютила се край огъня, но някой му препречи пътя.
Беше Милитор. Ръцете му, както и преди бяха в пояса му, на устните му трептеше подигравателна усмивка.
— Чуйте, любезни ми татко! — каза безделникът. — Какво ще кажете за това?
— За кое?
— За това, как ви отряза този господин.
— Така ли? Сторило ти се е — каза Есташ и се опита да заобиколи Милитор.
Но маневрата не успя — Милитор отново му препречи пътя.
— Не само на мен, но и на всички тук присъстващи. Вижте — всички ви се смеят.
Наоколо наистина се смееха, но по най-различни поводи.
Есташ почервеня, изпъчи се и се върна при Карменж.
— Казват, милостиви господине — обърна се той към него, — че сте разговаряли нелюбезно с мен.
— И кой твърди това?
— Този господин — каза Есташ и посочи Милитор.
— В такъв случай този господин — отвърна Карменж, иронично наблягайки на „господин“ — бърбори като папагал.
— Така ли! — извика Милитор настръхнал.
— И бих му предложил да си затваря устата — продължи Карменж, — иначе ще се наложи да му напомня съветите на господин дьо Лоаняк.
— Господин Лоаняк не ме е наричал папагал, господине.
— Да, той ви нарече магаре. Това повече ли ви харесва? Ако сте магаре, ще ви натупам добре, ако сте папагал — ще ви оскубя перушината.
— Господине — намеси се Есташ, — това е мой доведен син и, моля ви, разговаряйте с него по-вежливо, поне от уважение към мен.
— Така ли ме защитавате, татенце! — извика вбесен Милитор. — Благодаря! Мога и сам да се оправя.
И тръгна с вдигнати юмруци към господин дьо Карменж. Ернотон хвана Милитор за врата, повдигна го и го изхвърли през прозореца.
— И знайте — спокойно добави той, — татенце, мамичко, синче и всички останали, че ще ви направя на кайма, ако си позволите да ми досаждате отново.
— Кой тук изхвърля хора през прозорците? — понита, влизайки в залата, някакъв офицер. — По дяволите, поне викайте „Пазете се!“.
— Господин дьо Лоаняк! — извикаха двадесетина души.
— Господин дьо Лоаняк! — повториха всичките четиридесет и петима.
При споменаването на това име, известно в цяла Гаскония, всички присъствуващи скочиха на крака.