Александър Дюма
Четиридесет и петимата (72)

Глава 7

Преобразуването

Като свърши своята молитва, спътницата на Реми се изправи; сега тя беше толкова прекрасна, лицето й сияеше с такава неземна радост, че графът неволно издаде възклицание на учудване и възторг.

Сякаш опомнила се от забрава, младата жена се огледа е такъв ласкав и кротък поглед, че Анри, доверчив като всички влюбени, си въобрази, че в нея проговаря накрая признателността и състраданието към него.

Когато след оскъдната вечеря военните заспаха и даже Реми задряма, дьо Бушаж се приближи към младата жена и с глас, тих и нежен като полъха на вятъра, каза:

— Госпожо, вие сте жива! О, позволете ми да изразя своето ликуване, което изпитвам, като ви гледам тук вън от опасност.

— Вие сте прав, господине — отговори Диана, — аз останах жива благодарение на вас и — прибави тя с тъжна усмивка — ми се иска да ви кажа, че съм ви признателна за това.

— Да, госпожо — продължи Анри, запазвайки външно спокойствие със силата на любовта и самоотричането, — аз ликувам, даже като си казвам, че съм ви спасил, за да ви върна на тези, които обичате!

— Господине, тези, които обичах, умряха; тези, при които отивах, също.

— Госпожо — прошепна Анри и коленичи, — обърнете поглед към мен, който ви обича толкова отдавна. Вие сте млада, вие сте прекрасна като ангел небесен. Погледнете в моето сърце, разкрито пред вас, и ще се убедите, че в него няма нито частица от онази любов, която изпитват другите мъже. Не ми ли вярвате? Спомнете си часовете, преживени неотдавна заедно, възстановете ги един след друг. Даже сега, в този миг, когато вие се отвръщате от мен, моята душа е пълна с вас и аз живея единствено затова, че вие, госпожо, сте жива. Нима преди няколко часа не бях готов да умра редом с вас? За какво се молих тогава? За нищо! Всичко низко в мен изчезна, изгоря в пламъка на любовта.

— О, господине, пощадете ме, не говорете така с мен!

— И вие ме пощадете, госпожо. Казаха ми, че никого не обичате. Ах, повторете го вие сама: аз умирам в краката ви, а вие не желаете да ми кажете: „Аз не обичам никого“ или пък: „Аз обичам, но ще престана да обичам!“

— Графе — тържествено каза Диана, — аз съм същество от друг свят и отдавна съм скъсала със земния живот. Ако вие не бяхте засвидетелствували към мен такова благородство, такава доброта, такова великодушие, ако дълбоко в моето сърце не се таеше нежно чувство към вас — чувство на сестра към брат, бих казала: „Станете, графе, и не уморявайте повече моя слух, защото думите за любов ми внушават ужас.“ Но няма да ви кажа това, защото ми е болно да виждам вашите страдания. От днешния ден в моя живот настъпи прелом, аз вече нямам право да се опирам даже на ръката на великодушния приятел, най-благородния от хората, който почива тук, недалеч от нас, вкусващ блаженството на кратката забрава! Уви, бедни мой Реми — продължи тя и в нейния глас прозвуча топло чувство, — и не подозираш, че когато се събудиш, ще останеш сам на земята, защото се готвя да се явя пред Всевишния.

— Какво казахте? — извика Анри. — Нима желаете да умрете?

Разбуден от скръбния възглас на младия мъж, Реми вдигна глава и се заслуша.

— Вие видяхте, че аз се моля, нали? — продължи Диана. — Тази молитва беше моето сбогуване със земния живот; великата радост, която вие без съмнение видяхте на моето лице, би го озарила също, ако ангелът на смъртта ми каже: „Стани, Диана, и ме последвай до подножието на Божия престол!“

— Диана! Диана! — прошептя Анри. — Сега, когато най-после научих вашето име, не ми говорете, че желаете да умрете!

— Не казвам това, господине — отговори все така твърдо младата жена, — аз казвам, че се готвя да напусна този свят на сълзи, ненавист, мрачни страсти и постоянна алчност; аз се посвещавам на Бога, уповавайки се, че той ще се смили над мен в своето неизчерпаемо милосърдие.

Като чу тези думи, Реми стана и се приближи до господарката си.

— Изоставяте ли ме? — мрачно попита той.

— Да, за да се посветя на Бога! — отговори Диана и вдигна към небето ръката си, отслабнала и бледа като на Мария-Магдалена.

— Вие сте права — промълви Реми и пак сведе глава, — вие сте права!

— Колко съм нищожен в сравнение с тези две сърца! — каза Анри, разтреперан от благоговеен ужас.

— Вие сте единственият човек — каза Диана, — на когото моите очи са се спирали два пъти от този ден, в който дадох обет да се откажа навеки от всичко земно.

Анри падна на колене.

— Благодаря ви, госпожо — прошепна той, — вашата душа се разкри пред мен, благодаря ви: от днес нито една дума, нито един порив на моето сърце ще издадат, че съм изпълнен с любов към вас. Вие принадлежите на Всевишния и нямам право да ви ревнувам.

Току-що беше произнесъл тези думи и се бе изправил, когато от равнината, все още обвита в мъгла, ясно долетяха звуци на тръба.

Ониските кавалеристи хванаха оръжието и без да чакат команда, яхнаха конете.

Като се заслуша, Анри трепна.

— Това са тръбите на адмирала — извика той, — аз ги познавам, познавам! Велики Боже! Нека възвестят, че брат ми е жив!

— Ето, виждате ли — каза Диана, — вие още имате желания, още има хора, които обичате. Защо тогава, дете, да се поддавате на отчаяние, подобно на тези, които нищо не желаят вече, никого не обичат?

— Дайте ми кон! — извика Анри.

— Но как ще преминете? — попита лейтенантът. — Та нали сме обградени с вода!

— Разберете, главното е да се доберем до равнината; щом се чуват тръби — значи там върви войска!

— Качете се на насила, графе — продължи лейтенантът, — времето се прояснява; може би ще видите нещо.

— Отивам — отговори Анри.

Тръбните звуци долитиха както преди до лагера, но се отдалечаваха.

Реми зае предишното си място редом с Диана.