Александър Дюма
Четиридесет и петимата (61)

Глава 29

За това, което ставаше в тайнствения дом

В същото време, докато през щорите на странноприемницата „Гордият рицар“ струеше светлина и се носеше шумно веселие, в тайнствения дом, който беше познат на нашите читатели само отвън, имаше необикновено раздвижване.

Един олисял слуга сновеше напред-назад, пренасяйки опаковани вещи, които слагаше в куфар.

Като свърши тази работа, той зареди пистолета и провери леко ли се вади кинжалът с широкото острие от кадифената ножница, която после закачи за веригата, служеща му вместо пояс; на тази верига той прикрепи пистолета си, връзка ключове и молитвеник, подвързан с черна шагренова кожа.

Докато се занимаваше с всичко това, нечии стъпки, леки като движение на сянка, се чуха в стаите на горния етаж и се спуснаха по стълбите.

На прага се появи бледна, прилична на призрак жена с бяло покривало. С нежен глас, пеещ като птичка в горски гъсталак, тя попита:

— Реми, готов ли сте?

— Да, госпожо, и очаквам само вашия куфар.

— О, Реми, искам час по-скоро да бъда с баща си! Цял век не съм го виждала.

— Но вие го оставихте едва преди три месеца — възрази Реми. — Раздялата ви не е по-продължителна от обикновено.

— Реми, вие сте толкова изкусен лекар, нима сам не признахте, че на татко не му остава да живее много?

— Аз само изказах опасение, без да предсказвам бъдещето; понякога Господ Бог забравя старците и те — странно е да се каже — продължават да живеят по навик.

Реми млъкна, защото не можеше да каже нищо успокоително.

Събеседниците потънаха в унили размисли.

— За колко часа поръчахте конете? — попита накрая тайнствената дама.

— За два часа след полунощ.

— Току-що удари един часът.

— Да, госпожо.

— Никой ли не ни следи на улицата, Реми?

— Никой.

— Даже този нещастен младеж?

— Даже него го няма.

Реми въздъхна.

— Казвате го някак странно, Реми.

— Там е работата, че и той взе решение.

— Какво? — трепна дамата.

— Повече да не се вижда с нас или най-малко вече да не търси срещи…

— И къде иска да иде?

— Там, където отиваме всички ние — към покоя.

— Дари му, Господи, вечен покой — отговори дамата с хладен и мрачен глас като погребален звън. — Обаче… — И тя млъкна.

— Обаче?… — въпросително повтори Реми.

— Човек на неговата възраст, с неговото име и положение трябва да се надява на бъдеще!

— А вие надявате ли се на бъдеще, госпожо? Нали вашата възраст, име и положение са също толкова завидни?

В очите на дамата блесна зловещо пламъче.

— Да, Реми — отговори тя, — надявам се, щом живея, но почакайте… — тя се заслуша: — Струва ми се, че чувам конски тропот.

— На мен също ми се стори.

— Спряха пред вратата, Реми.

Реми слезе по стълбата и се приближи до входната врата в момента, когато някой почука силно с чукчето по вратата.

— Кой е? — попита Реми.

— Аз — отговори с треперещ и хриплив глас, — аз съм, Граншан, камердинерът на барона.

— О, Боже! Граншан, вие в Париж! Сега ще ви отворя.

Той отвори вратата и попита тихо:

— Откъде идвате?

— От Меридор.

— Влезте, влезте по-бързо! О, Боже!

Отгоре се чу гласът на дамата:

— Какво, Реми, дойдоха ли конете?

— Не, госпожо — отвърна Реми и като се обърна отново към стареца, попита: — Какво се е случило, Граншан?

— Не се ли досещате? — попита верният слуга.

— Уви, досещам се; но, заради всичко свято, не й съобщавайте това печално известие веднага!

— Реми, Реми — каза същият глас, — струва ми се, че разговаряте с някого?

— Да, госпожо.

Дамата слезе долу и се появи в дъното на коридора, който водеше към входната врата.

— Кой е тук? — попита тя. — Нима е Граншан?

— Да, госпожо, аз съм — печално и смирено отговори старецът и свали шапката си от побелялата си глава.

— Граншан, ти! О, Боже! Предчувствието ми не ме излъга — моят баща е мъртъв!

— Да, госпожо — отговори Граншан, забравил всички предупреждения на Реми. — Да, Меридор остана без стопанин.

Бледната дама запази спокойствие и твърдост: тежкият удар не я сломи.

Като я видя толкова покорна на съдбата и толкова мрачна, Реми се приближи до нея и ласкаво докосна ръката й.

— Какъв беше краят му? — попита дамата. — Кажете ми всичко, приятелю!

— Госпожо, господинът от известно време не ставаше от креслото си, а преди една седмица получи трети удар. За последен път с труд произнесе името ви, после загуби дар слово и в полунощ почина…

Диана (така наричаха дамата) със знак благодари на стария слуга и без да каже повече дума, се качи в спалнята си.

— Най-после тя е свободна — прошепна Реми, още по-бледен и мрачен от нея. — Да вървим, Граншан, да вървим!

Спалнята на дамата се намираше на втория етаж и се осветяваше само от малко прозорче, което гледаше към двора.

Стаята беше подредена богато, но всичко навяваше мрачно настроение. Нито цвете, нито скъпоценности, нито позлата; вместо злато и сребро — навсякъде дърво и почернена стомана; в ъгъла на стаята висеше портрет на мъж в рамка от абанос, върху него падаше светлина от прозореца — очевидно той бе пробит за тази цел.

Пред портрета дамата падна на колене, скръбта късаше сърцето й, но очите й оставаха сухи.

Диана устреми към този благороден образ поглед, пълен с неизяснима любов и нежност, с надежда, че той ще оживее и ще се отзове.

Художникът беше изобразил млад мъж на около двадесет и осем-тридесет години; той беше полегнал на софата полуоблечен, от раната на гърдите му струеше кръв, дясната му, ранена ръка беше увиснала от ложето, но още стискаше парче от шпагата.

Вместо името, на рамката, под портрета, с червени като кръв букви бяха изписани думите: „AUT CAESAR, AUT NIHIL“^[1]

Дамата простря ръце към портрета и заговори с него така, както обикновено разговарят с Бога.

— Аз те умолявах да чакаш — каза тя, — макар че твоята възмутена душа жадуваше, мъст; мъртвите виждат всичко и ти, любов моя, знаеш, че останах да живея заради това да не стана отцеубийца; аз бях длъжна да умра заедно с теб, но смъртта ми би убила баща ми. Ти знаеш, над твоето окървавено, бездиханно тяло аз дадох свещен обет; заклех се да въздам кръв за кръв, смърт за смърт… Ти ме чакаше, мой любими, чакаше ме — благодаря ти! Сега съм свободна, последното звено, което ме задържаше на земята, е разкъсано от Господа — да бъде благословено името му! Сега цяла съм твоя; стига криене, стига тайни заговори! Мога да действувам съвсем открито, защото след себе си няма да оставя никого на земята и съм в правото си да я напусна. — Тя се надигна и целуна ръката, която висеше като че ли извън рамката. — Скоро ще дойда при теб и ти накрая ще ми отговориш, скъпа сянко, с която аз толкова говорех, без никога да получа отговор.

Диана млъкна, стана с такава почит, като че ли беше говорила със самия Бог, и седна на дъбовата скамейка.

— Бедният татко! — прошепна тя с безстрастен глас, който сякаш не принадлежеше на човешко същество.

После потъна в дълбок размисъл, изглежда той й даваше забрава в тежката скръб сега и в нещастията, които беше преживяла в миналото.

Изведнъж тя се изправи и каза:

— Да, така ще бъде по-добре, Реми!

Верният слуга вероятно чакаше пред вратата, защото се появи начаса.

— Тук съм, госпожо.

— Достойни друже, братко — промълви Диана, — сбогувайте се с мен, защото дойде време да се разделим.

— Да се разделим! — възкликна младежът с такава скръб в гласа, че събеседничката му трепна. — Какво говорите, госпожо?

— Да, Реми, сега, когато изпълнението се приближава, сега, когато препятствието отпадна, аз не отстъпвам, не, но аз не искам да увлека след себе си по пътя на престъплението една възвишена и неопетнена душа, затова, друже, вие ще ме напуснете.

Реми изслуша думите на графиня дьо Монсоро с мрачен и почти надменен вид.

— Госпожо — отговори той, — нима си въобразявате, че пред вас стои разслабен старец? Госпожо, аз съм на двадесет и шест години, пълен съм с кипяща жизнена сила, която само видимо е секнала в мен. Ако аз, трупът, извлечен от гроба, още живея, то това е само, за да извърша някакво ужасно деяние. Не отделяйте своя замисъл от моя, госпожо, щом тези две мрачни идеи са обитавали така дълго под един покрив; където и да се отправите, аз ще тръгна с вас; каквото и да предприемете, аз ще ви помогна; ако, госпожо, независимо от молбите ми, вие упорствувате в решението си да ме изгоните…

— О! — прошепна младата жена. — Да ви изгоня! Каква дума произнесохте, Реми!

— Ако упорствувате в това решение — продължи Реми, все едно тя нищо не беше отговорила, — аз знам какво да правя и нашите дълги търсения, от днес безполезни, за мен ще завършат с два удара с нож: единият от тях ще порази сърцето на известно вам лице, а другият — моето собствено.

— Реми! Реми! — възкликна Диана, приближи се до младежа и повелително простря ръка над главата му. — Реми, не говорете така! Животът на този, когото заплашвате, не ви принадлежи, той е мой. Вие знаете какво се случи, Реми, и това не е сън. Кълна ви се в деня, когато дойдох да се поклоня на изстиналото вече тяло на този, който… — Тя посочи портрета. — В този ден — казвам ви, — прилепих уста към откритата рана и тогава от дълбините и ме позова глас, неговият глас, който говореше: „Отмъсти за мен, Диана, отмъсти за мен!“

Верният слуга наведе глава.

— Значи трябва да отмъстя аз, а не вие — продължи Диана. — Освен това, заради кого умря той? За мен и поради мен.

— Аз съм длъжен да ви се подчинявам, госпожо — отговори Реми. — Кой заповяда да ме намерят сред труповете, с които беше покрита тази стая? Вие! Кой изцели моите рани? Вие!… Кой ме криеше? Вие, вие, с други думи втората половина от душата на този, за когото аз бих умрял с такава радост. Заповядвайте ми и аз ще ви се подчинявам, само недейте ме кара да ви напусна!

— Нека бъде така, Реми: споделете съдбата ми; вие сте прав, вече нищо не ще ни раздели.

Реми посочи портрета и каза твърдо:

— Госпожо, него го убиха вероломно и затова също трябва да отмъстим вероломно… Да, вие още не знаете, че нощес открих тайната на aqua tofana^[2] — отровата на Медичите.

— Наистина ли?

— Да вървим, да вървим, госпожо, сама ще видите!