Александър Дюма
Четиридесет и петимата (54)

Глава 22

За това, как в Навара ходеха на лов за вълци

След като проследи бегло подготовката за тръгване, Шико си каза, че ловът на крал Анри Наварски съвсем не се отличава с онази пищност, с която се славеше ловът на Анри Френски.

Цялата свита на негово величество се състоеше от около петнадесет придворни, между които Шико забеляза и виконт дьо Тюрен.

Почти всички тези господа се появиха не в ловни костюми, а с шлемове и ризници, което подбуди Шико да попита дали гасконските вълци не са въоръжени с мускети и артилерия.

Анри чу този въпрос, макар че не беше отправен към него; приближи се до Шико, докосна го по рамото и каза:

— Не, синко, гасконските вълци нямат нито артилерия, нито мускети; обаче те са опасни зверове, имат остри зъби и нокти и могат да подмамят ловците в такива дебри, където дрехите лесно ще се скъсат, но ризниците винаги ще останат целенички.

— Разбира се, това е обяснение — изсумтя Шико, — но не е твърде убедително.

— Какво да се прави — каза Анри, — друго нямам.

— Така да е.

— В това „така да е“ звучи скрито порицание — отбеляза през смях Анри. — Ти ми се сърдиш, защото те разбудих, за да те взема на лов?

— Да си кажа правичката, да.

— И си разрешаваш остроти?

— Това забранено ли е?

— Не, не, приятелю, в Гаскония остроумието е на почит.

— Господарю, аз не съм ловец — отговори Шико, — а вие се облизвате само като усетите миризмата на нещастните вълци, които вие, колкото сте тук — дванадесет или петнадесет, дружно преследвате!

— Тъй, тъй! — възкликна кралят, като отново се разсмя след тази язвителна нападка. — Първо, ти се надсмя на дрехите ни, а сега на нашата малобройност. Подигравай се, подигравай се, любезни ми Шико.

— О! Господарю!

— Обаче, синко, трябва да се съгласиш, че си недостатъчно снизходителен. Беарн не е толкова обширен както Франция; кралят там е съпроводен винаги от двеста гоначи, а аз нямам толкова, както виждаш — те са само дванадесет. Но слушай — продължи Анри, — местните благородници щом научат, че отивам на лов, оставят домовете и замъците си и идват при мен — по такъв начин понякога имам твърде внушителна свита.

Ловците отминаха градските порти, Нерак остана далеч назад и вече половин час препускаха по главния път, когато изведнъж Анри, като си направи сянка с ръка, каза на Шико:

— Виж де, виж! Струва ми се, не се излъгах…

— Какво е това?

— Виждаш ли, ето там, край заставата на градчето Моарас, ми се струва, че препускат конници.

Шико се повдигна на стремената.

— Вярно, ваше величество, май е така.

— Сигурен съм.

— Да, конници са — потвърди Шико, като се вгледа, — но не са ловци.

— Защо смяташ така?

— Защото са въоръжени като Роландовци и Амадисовци^[1] — отговори Шико.

— Работата не е във външния вид, любезни Шико; ти сигурно вече забеляза, като ни гледаш, че за ловеца не трябва да се съди по облеклото му.

— Охо! — възкликна Шико. — Че аз виждам най-малко двеста конници.

— Е, какво от това, синко? Моарас просто ми дава много хора.

Шико чувствуваше, че любопитството му се разгаря все по-силно.

Отрядът, числеността на който Шико намали в предположението си, броеше двеста и петдесет конници. Те безмълвно се присъединиха към кралската свита; имаха хубави коне, здраво оръжие, командваше ги един твърде благообразен човек, който учтиво и предано целуна ръка на Анри.

Жер преминаха по един брод; в долината между реката Жер и Гарона се намираше втори отряд, наброяващ около стотина конници.

Като продължиха пътя, стигнаха Гарона и започнаха да я преминават, но Гарона беше много по-дълбока от Жер — недалеч от отсрещния бряг дъното вече не се достигаше от конете и прехвърлянето трябваше да бъде завършено с плуване. Все пак, въпреки очакванията, се прехвърлиха благополучно на брега.

— Велики Боже! — възкликна Шико. — Що за странни учения предприема ваше величество! Нали имате мостове и над, и под Ажан.

— Приятелю — Шико — каза в отговор Анри, — ние сме диваци, затова много нещо ни е простено; ти отлично знаеш, че моят брат, покойният крал Шарл, ме наричаше свой глиган, а глиганът винаги върви направо. Ето че аз му подражавам, щом нося това прозвище. Ако пътя ми прегражда река, аз я преплувам, ако пред мен се изпречва град — гръм и мълния! — аз го глътвам като поничка!

Тази шега на Беарнеца предизвика общ смях.

Единствено господин дьо Морне, който през цялото време яздеше до краля, не се разсмя, а само захапа устната си и това за него беше признак на необикновена веселост.

След преминаването на Гарона, приблизително на половин левга от реката, Шико забеляза триста конници, които се укриваха в боровата гора.

— Охо-хо!… Ваше величество — каза той тихо на Анри, — да не би това да са завистници с намерение да попречат на вашия лов?

— Съвсем не — отговори Анри, — ти пак сгреши, синко, това са приятели, излезнали да ни посрещнат от Пюимирол.

— Хиляди дяволи! Господарю, във вашата свита скоро ще има повече хора, отколкото са дърветата в гората!

— Шико, дете мое — изрече Анри, — мисля — да ме прости Бог! — че вестта за твоето идване е успяла да стигне навсякъде и че хората се стичат от всички краища на страната с желанието да уважат в твое лице краля на Франция, чийто посланик си ти.

Шико, който беше умен човек, прекрасно разбра, че от известно време му се присмиват. Това не го разсърди, но го накара да бъде по-внимателен…

Денят завърши в Монроа, където местните благородници се бяха насъбрали толкова масово, като че ли бяха предупредени предварително, че кралят на Навара ще посети техния град. Предложиха му разкошна вечеря, в която Шико взе участие с възторг.

Анри се настани в най-добрия дом в града; половината от свитата се разположи на улицата, където нощуваше кралят, другата половина — на полето, извън градските порти.

— Кога ще започнем да ловуваме? — попита Шико Анри в момента, когато слугата събуваше ботушите на краля.

— Още не сме стигнали в гората, където се въдят вълците, любезни Шико — отговори Анри.

— А кога ще стигнем там, господарю?

— Любопитствуваш?

— Не, господине, но сам разбирате, ще ми се да знам къде отиваме.

— Утре ще разбереш, синко, а сега лягай тук, на тази възглавница, вляво от мен; Морне вече хърка отдясно, чуваш ли го?

— Дявол го взел! — възкликна Шико. — Той на сън е по-красноречив, отколкото буден.

— Вярно — съгласи се Анри. — Морне не е приказлив, но трябва да го видите по време на лов!

Денят едва започваше, когато тропот от множество коне събуди и Шико, и краля на Навара.

Старият благородник, който поиска сам да прислужва на краля на масата, донесе на Анри закуската — горещо, добре подправено с аромати вино и парчета хляб, намазани с мед. Спътниците на краля — Морне и Шико — получиха закуска от слугите на благородника.

Веднага след закуската свириха сбор.

— Време е, време е — възкликна Анри, — днес ни предстои дълъг път! На конете, господа, на конете!

Шико изумен видя, че кралската свита се е увеличила с още петстотин души. Те бяха пристигнали през нощта.

— Това е просто чудо! — възкликна той. — Ваше величество, това вече не е свита и даже не е отряд, а цяла войска.

В Лозерт към конницата се присъединиха шестстотин пехотинци.

— Пехота! — извика Шико.

— Обикновени гончии — поясни кралят.

Шико се намуси и от тази минута запази упорито мълчание. Двадесетина пъти той поглеждаше към полето, тоест двадесет пъти му идваше мисълта да избяга. Но по всичко изглежда, беше заповядано Шико да се охранява като посланик на Анри III, вследствие на което всяко негово движение веднага повтаряха няколко души.

Това не се хареса на Шико и той изрази на краля своето недоволство.

— Сърди се на себе си, синко; ти пожела да избягаш от Нерак и аз се страхувам да не те обземе пак същото изкушение.

— Давам ви честна дума на благородник, господарю, че няма да се опитвам да бягам — каза Шико, — защото струва ми се, тук виждам любопитни неща.

— Много се радвам, че това е твоето мнение, любезни ми Шико, защото аз също се придържам към него.

По време на разговора те преминаха през град Монкюк и към войската се присъединиха четири полеви оръдия.

— Види се тукашните вълци са съвсем особени, господине — отбеляза Шико, — против тях даже разполагат артилерия!

— А! Забеляза ли? — възкликна Анри. — Какъв каприз имат жителите на Монкюк! Откакто им подарих за учения тези четири оръдия, купени в Испания по моя заповед и изнесени тайно оттам, те винаги ги влачат със себе си.

— Но все пак, кралю — тихо попита Шико, — край Каор ли ще ловуваме?

— Да, по тези места — отговори кралят.

— Но как така, господарю? За да ходите на лов за вълци, вие взехте със себе си пехота, конници и артилерия, а не взехте кралското знаме? Ето тогава на тези достойни зверове би била оказана пълна почит.

— Гръм и мълния! Не сме забравили и знамето, Шико, това въобще мислимо ли е? Само че го пазим в калъфа, за да не се цапа. Ще го видиш точно навреме и на мястото му.

Втората нощ прекараха в Катюс. След като Шико даде дума, че няма да се опита да бяга, престанаха да го следят.

Шико се поразходи из града и стигна до предните постове. От всички страни към войските на Наварския крал се стичаха отряди от по сто, сто и петдесет души. През нощта отвсякъде пристигаше пехота.

„Какво щастие е, че не сме тръгнали за Париж — помисли Шико, — иначе бихме се явили там със стохилядна армия!“

Сутринта в осем часа Анри и неговата войска — хиляда пехотинци и две хиляди конници — бяха пред Каор. Градът беше готов за отбрана. Дозорите бяха успели да вдигнат тревога и господин дьо Везен навреме бе взел предпазни мерки.

— А! Значи така! — възкликна кралят, когато Морне му съобщи тази новина. — Изпреварили са ни! Колко досадно!

— Ще трябва да подготвим обсада по всички правила, ваше величество — каза Морне. — Чакаме още около две хиляди; това е достатъчно да изравним силите.

— Да съберем съвета — предложи дьо Тюрен.

Шико внимателно наблюдаваше всичко и следеше разговорите. Замисленото, сякаш съкрушено изражение на лицето на Наварския крал потвърди неговото подозрение, че Анри е посредствен пълководец и само тази мисъл му придаваше известна бодрост.

Анри изслуша всички командири, но остана ням като риба.

Внезапно той се събуди от размислите, вдигна глава и повелително каза:

— Ето какво трябва да се направи, господа. Ние имаме три хиляди души и според вас, Морне, чакаме още две хиляди?

— Да, господарю.

— Това прави пет хиляди; при правилна обсада за два месеца ще бъдат убити хиляда и петстотин; гибелта им ще внесе униние в редиците на оцелелите. Ще трябва да вдигнем обсадата и да отстъпим, а докато отстъпваме, ще загубим още хиляда, тоест половината от нашите сили. Значи ще пожертвуваме веднага петстотин войници и ще превземем Каор.

— По какъв начин, ваше величество? — попита дьо Морне.

— Любезни приятелю, ще се насочим към най-близките порти; по пътя си ще срещнем ров; ще го запълним с фашини; ще загубим около двеста убити и ранени, но ще стигнем до портите.

— И какво после, ваше величество?

— Щом стигнем градските порти, ще ги взривим с петарди и ще завземем града. Не е чак толкова трудно.

Шико с ужас гледаше Анри.

— Да — промърмори той, — ето един същински гасконец — и страхлив, и самохвалко!

В този момент, като че отговаряйки на тихото мърморене на Шико, Анри призова:

— Да не губим напразно време, господа! Напред! Който ме обича, след мен!