Александър Дюма
Четиридесет и петимата (48)

Глава 16

Превод от латински

И така, Анри остана със съпругата си насаме. На лицето на краля нямаше дори сянка от безпокойство или гняв. Той явно на разбираше латински.

— Господине — каза Маргьорит, — чакам вашите въпроси.

— Изглежда, писмото много ви безпокои, скъпа — каза кралят. — Не бива така да се вълнувате.

— Подобно писмо, господарю, е цяло събитие. Един крал не изпраща вестител при друг монарх, без да има важни причини.

— Достатъчно сме говорили за това… Струва ми се, довечера вие давате бал?

— Да, господарю — с удивление отговори Маргьорит. — Вие знаете, че почти всяка вечер у нас има танци.

— А аз утре съм на лов — хайка за вълци.

— Всеки със своите развлечения, господарю. Вие обичате лова, аз — танците. Вие ловувате, аз — танцувам.

— Да, скъпа моя — въздъхна Анри. — И наистина в това няма нищо лошо. Но мен ме тревожи един слух.

— Слух?… Безпокои ви някакъв слух, ваше величество?

— А вие самата нищо ли не сте чули? — продължи Анри.

Маргьорит започна сериозно да се опасява, че всичко това е само способ за нападение, избран от нейния мъж.

— Аз не съм любопитна, господарю — каза тя. — Освен това не придавам значение на слуховете.

— Значи смятате, че слуховете трябва да се презират?

— Без съмнение, господарю.

— Напълно съм съгласен, скъпа, и ще ви дам отличен повод да приложите философията си.

Маргьорит помисли, че настъпва решителният момент. Тя събра цялото си мъжество и спокойно отговори:

— Добре, господарю. Ще направя това с желание.

Анри започна с тон на разкайващ се грешник.

— Вие знаете как съм загрижен за бедната Фосез.

— За моята придворна дама?

— Да.

— За вашата любима, от която сте във възторг?

— Ах, скъпа, вие повтаряте слуховете, които току-що осъждахте.

— Прав сте, господарю — усмихна се Маргьорит, — смирено ви моля за извинение.

— И така, Фосез е болна, скъпа, лекарите не могат да определят какво става с нея.

— Как казахте? — възкликна кралицата със злорадство, защото и най-умната и великодушна жена не може да се лиши от удоволствието да пусне стрела в друга жена — Фосез, това цвете на чистотата и невинността, е болна? И лекарите ще трябва да се ориентират в нейните радости и мъки?

— Да — сухо отговори Анри. — Аз казвам, че моята дъщеричка Фосез е болна и скрива своята болест.

— В такъв случай, господарю — каза Маргьорит, която реши според обрата, който прие разговорът, че й предстои да дарява прошка, а съвсем не да я измолва, — аз не знам какво е угодно на ваше величество и чакам обяснения.

— Би следвало… — продължи Анри. — Но аз май искам твърде много от вас, скъпа…

— Кажете все пак.

— Вие би следвало да ми направите голяма услуга и да посетите моята дъщеричка Фосез.

— Аз да навестя тази никаквица, за която говорят, че има чест да бъде ваша възлюблена?

— Не се вълнувайте, скъпа — промълви кралят. — Честна дума, вие говорите толкова високо, че ще предизвикате скандал и аз не мога да гарантирам, че подобен скандал няма да зарадва френския двор, тъй като в писмото на краля, прочетено от Шико, стоеше „quotidie scandaluni“, тоест „всекидневен скандал“ — това е ясно и за такъв жалък латинист като мен.

Маргьорит трепна.

— За кого се отнасят тези думи, господарю? — попита тя.

— Ето това не разбрах. Но вие знаете латински и ще ми помогнете да се ориентирам…

Маргьорит се изчерви до ушите. Анри наведе глава и леко вдигна ръка все едно обмисляше простодушно за кого от неговия двор може да се отнася този израз.

— Добре, господарю — проговори кралицата, — вие искате в името на нашето съгласие да ме принудите на унизителна постъпка. Аз се подчинявам.

— Благодаря ви, скъпа — каза Анри, — благодаря.

— Но каква ще бъде целта на моето посещение?

— Вие ще намерите Фосез при другите придворни дами, защото те спят в едно помещение. Сама знаете колко са любопитни и нескромни тези особи, трудно е да си представиш до какво могат да докарат Фосез. Тя трябва да напусне помещението на придворните дами.

— Ако тя желае да се крие, нека не разчита на мен. Аз няма да бъда нейна съучастничка.

И Маргьорит замълча, очаквайки как ще бъде приет нейният отказ.

Но Анри като че нищо не чуваше. Главата му пак се отпусна и той отново прие онзи замислен вид, който току-що порази кралицата.

— Margota… — промърмори той. — Margota cum Turennio… Ето думите, които цялото време търсех.

Този път Маргьорит стана синя.

— Клевета, господарю! — викна тя. — Нима ще ми повтаряте клеветнически внушения?

— Каква клевета? — попита Анри невъзмутимо. — Нима вие откривате в тези думи клевета, госпожо? Аз просто си спомних едно място от писмото на моя брат: „Margota cum Turennio conveniunt incastello nomine Loignac.“^[1] Наистина трябва някой латинист да ми преведе писмото.

— Добре, да прекратим тази игра, господарю — продължи Маргьорит, цялата разтреперана, — и ми кажете без заобикалки какво искате от мен?

— Аз бих желал да настаните Фосез в отделна стая и да й изпратите лекар, способен да си държи езика зад зъбите, например вашия придворен лекар.

— Разбирам! — викна кралицата. — Но има жертви, които не би трябвало да иска дори кралят. Покрийте сам греховете на Фосез, господарю. Това е ваша работа: трябва да страда виновният, а не невинният.

— Правилно, виновният. Ето че пак ми напомни те израз от това загадъчно писмо.

— По какъв начин?

— Виновен на латински, струва ми се е nocens?

— Да, господарю.

— Та значи в писмото се казва: „Margota cum Turennio ambo nocentes, conveniunt in castello nomine Loignac.“ Боже, колко жалко, че при толкова добра памет съм така зле образован!

— „Ambo nocentes…“^[2] — тихо повтори Маргьорит и стана по-бяла от колосаната си бродирана яка. — Той е разбрал, разбрал е!

— Дявол да го вземе, какво ли е искал да каже моят брат? — безжалостно продължаваше Анри дьо Навар. — Да ме прости Бог, скъпа, учудвам се, че вие, която така добре знаете латински, още не сте ми разяснили тази фраза.

— Господарю, аз вече имах честта да ви кажа…

— А, дявол го взел — прекъсна я кралят — ето, че и самият Turennius обикаля под вашите прозорци и гледа нагоре в очакване, бедният. Ще му дам знак да се качи тук. Той е твърде образован човек и ще ми каже това, което искам да знам.

— Господарю, господарю! — викна Маргьорит и се надигна от креслото, сплела ръце. — Бъдете по-великодушен от всички клюкари и клеветници във Франция.

— Е, приятелко, струва ми се, че у нас, в Навара, народът не е по-снизходителен, отколкото във Франция. Вие току-що проявихте голяма строгост към бедната Фосез.

— Строгост, аз? — викна Маргьорит.

— А как, спомнете си. Обаче на нас ни подобава да бъдем снизходителни един към друг. Живеем така мирно: вие давате балове, аз ходя на лов.

— Да, да, господарю — каза Маргьорит, — прав сте, трябва да бъдем снизходителни.

— Значи ще навестите Фосез, нали?

— Да, господарю.

— И ще я отделите от другите придворни дами?

— Да, господарю.

— И ще я поверите на лекаря си?

— Да, господарю.

— И ако това, което се говори, е истина и бедната се е поддала на изкушението… — Анри вдигна очи към тавана. — Това е възможно — продължи той. — Жената е слабо същество, както се казва в Евангелието.

— Аз съм жена, господарю, и зная, че трябва да бъда снизходителна към другите жени.

— Вие всичко знаете, скъпа. Вие сте наистина образец на съвършенство и…

— И какво?

— И аз ви целувам ръцете.

— Но, повярвайте ми, господарю — продължи Маргьорит, — тази жертва принасям поради добрите си чувства към вас.

— О — каза Анри, — аз ви познавам отлично, госпожо, и моят брат, кралят на Франция, също: той говори в това писмо за вас толкова добри неща, помните, нали? „Fiat sanum exemplum statum, atque res certior eveniet.“^[3] Добрият пример, за който става дума, без съмнение е този, който давате вие.

И Анри целуна студената като лед ръка на Маргьорит.

— Предайте от мен хиляди нежни думи на Фосез, госпожо. Заемете се с нея, както обещахте. Аз отивам на лов. Може би ще ви видя едва след завръщането си; може би няма да ви видя никога… Вълците са опасни зверове. Дайте да ви целуна, скъпа.

Той целуна Маргьорит почти нежно и излезе, като я остави изумена от всичко, което беше чула.