Александър Дюма
Четиридесет и петимата (47)

Глава 15

Кабинетът на Маргьорит

Кабинетът на Маргьорит, обзаведен според тогавашния вкус, беше пълен с картини, емайл, порцелан, скъпо оръжие; масите бяха отрупани с книги и ръкописи на гръцки, латински и френски език; в просторни клетки пърхаха птици, на килимите спяха кучета — с една дума това беше особен малък свят, който живееше един живот заедно с Маргьорит, която умееше така да запълва времето си, че от хилядите горести си създаваше радости.

Тя накара Шико да седне в удобно и красиво кресло, покрито с гоблен с изображението на Амур, разпръскващ около себе си облак от цветя. Пажът — не д’Обияк, а момче с още по-красиво лице и още по-богато облечено — поднесе на кралския посланик вино.

Шико отказа и след като виконт дьо Тюрен излезе, започна да казва наизуст писмото на по Божията милост краля на Франция и Полша.

Произнасяйки латинските думи, Шико поставяше най-причудливи ударения, за да не може кралицата да вниква в техния смисъл. Но колкото и ловко да изопачаваше той своето собствено творение, Маргьорит схващаше всичко веднага и изобщо не се опитваше да скрие обхваналото я негодувание и ярост.

С всяка дума Шико все по-мъчително чувствуваше неловкостта на положението, в което сам се беше поставил. На някои места той навеждаше глава като изповедник, смутен от това, което чува.

Маргьорит добре познаваше изтънченото коварство на своя брат и имаше за това достатъчно доказателства. Тя също знаеше, тъй като не беше от жените, склонни да се самозалъгват, колко нелепи биха били оправданията, които би могла да измисли. Ето защо законният гняв се бореше в душата й с напълно обоснования страх.

Шико поглеждаше от време на време кралицата и виждаше, че тя малко по малко се успокоява и стига до някакво решение.

Затова той вече с много по-твърд глас произнесе завършващите кралското писмо вежливи формули.

— Кълна се в светото причастие — каза кралицата, когато Шико млъкна, — моят брат пише прекрасно на латински. Какъв стил, каква сила на изразите! Никога не съм мислила, че е такъв майстор. — Шико погледна към тавана и разпери ръце като човек, който е готов от любезност да се съгласи, макар и да не разбира същността на работата.

— Вие не разбрахте ли? — попита кралицата, която знаеше всички езици включително езика на мимиката. — А аз си мислех, господине, че вие сте познавач на латинския.

— Ваше величество, всичко съм забравил. Ето единственото, което е останало в паметта ми: латинският език е лишен от граматически член, има звателен падеж и думата „глава“ в него е от среден род.

— Така ли? — раздаде се нечий весел и висок глас.

Шико и кралицата се обърнаха едновременно. Пред тях стоеше кралят на Навара.

— Нима на латински „глава“ е от среден род, господин Шико? — попита Анри и се приближи. — А защо не от мъжки?

— Това ме учудва също така, както и ваше величество — отговори Шико.

— Аз също не разбирам защо — замислено проговори Маргьорит.

— Сигурно защото — отбеляза кралят — глава могат да бъдат и мъжът, и жената в зависимост от свойствата на характерите си.

Шико се поклони.

— Това обяснение е най-подходящо, господарю.

— Толкова по-добре. Много съм радостен, че се оказах по-проницателен, отколкото мислех… А сега да се върнем на писмото. Горя от желание, госпожо, да чуя какво ново има във френския двор. За съжаление нашият славен господин Шико донесе новости на език, неизвестен за мен.

И Анри дьо Навар седна, потривайки ръце, като че ли го очакваше нещо твърде приятно.

— Е, господин Шико, съобщихте ли на жена ми това знаменито писмо? — продължи той.

— Да, господарю.

— Разкажете ми, скъпа, какво съдържа то?

— А не се ли опасявате, господарю — каза Шико, — че латинският език на посланието е неблагоприятен признак?

— Но защо? — попита кралят.

Маргьорит за миг се замисли все едно, че си припомняше една след друга всички чути фрази.

— Нашият любезен посланик е прав — каза тя, — латинският в дадения случай е лош признак.

— Нима? — удиви се Анри. — Нима в писмото има някакви клевети? Бъдете внимателна, скъпа, вашият венценосен брат пише твърде изкусно и винаги проявява изискана вежливост.

— Това е коварно писмо, господарю.

— Не може да бъде!

— Да, да, в него има повече клевета, отколкото е необходимо, за да се скарат не само мъж и жена, но и приятел с всичките му приятели.

— Охо! — промълви Анри, изправи се и нарочно придаде на лицето си, обикновено толкова открито и благодушно, недоверчив израз. — Да скара мъжа с жена му, тоест мен с вас?

— Да, господарю.

— И по какъв случай, скъпа?

Шико седеше като на тръни.

— Ще стане беля — шепнеше той, — ще стане беля…

— Господарю — продължи кралицата, — ако вие знаехте латински, бихте открили в писмото много комплименти по мой адрес.

— Но по какъв начин — продължи Анри, — отнасящите се до вас комплименти, могат да ни скарат? Докато моят брат Анри ви хвали, няма да се различаваме в мненията си с него. Но ако в това писмо се говори лошо за вас, бих разбрал политическата сметка на моя брат.

— Ако Анри говореше за мен лошо, би ли ви била ясна неговата политика?

— Да, на мен са ми известни причините, поради които Анри дьо Валоа би искал да ни скара.

— Работата е там, господине, че комплиментите са само коварен увод, зад който се крие злостна клевета против ваши и мои приятели.

След като изрече смело тези думи, Маргьорит зачака възражения.

Шико наведе глава. Анри сви рамене.

— Помислете, скъпа — каза той, — може би вие недостатъчно добре сте разбрали целия този латински и писмото на моя брат не е чак толкова злонамерено.

Колкото кротко и меко да произнесе тези думи Анри, кралицата на Навара го погледна с недоверие.

— Разберете ме добре, господине — каза тя.

— Бог е свидетел, че желая само това, госпожо — отговори Анри.

— Нуждаете ли се от своите слуги, кажете?

— Нуждая ли се, скъпа? А какво бих правил без тях, Боже мой?!

— Та, ето що, господарю, кралят би желал да отдалечи от вас най-добрите ваши слуги.

— Няма да успее да го направи.

— Браво, господарю — прошепна Шико.

— Разбира се — отбеляза Анри с онова изумително благодушие, което до края на неговия живот объркваше всички, — слугите са край мен заради чувствата си, а не заради изгодата. Аз нищо не мога да им дам.

— Вие им давате своето сърце, своето доверие, господарю, това е най-добрият подарък на един крал.

— Да, скъпа, и какво?

— Нищо не мога да ви кажа, господарю — продължи Маргьорит, — без да постави под заплаха…

Шико разбра, че е излишен, и стана.

— Скъпи посланико — обърна се към него кралят, — благоволете да почакате в моя кабинет: кралицата желае да ми каже нещо насаме.

Щом видя, че съпрузите биха се радвали да се отърват от него, Шико излезе от стаята, като се поклони и на двамата.