Александър Дюма
Четиридесет и петимата (45)

Глава 13

За това, как кралят на Навара се досети, че Turennius означава Тюрен, a Margota — Марго

Лесно е да се досетим, че кабинетът на краля на Навара не тънеше в разкош. Негово беарнско величество не беше богат и не пръскаше на вятъра малкото, което притежаваше. Кралският кабинет, заедно с парадната спалня заемаха цялото дясно крило на замъка.

От кабинета, обзаведен твърде добре, макар и без никакъв разкош, се откриваше изглед към великолепните ливади край бреговете на реката.

Гъстите дървета — върби и чинари — скриваха водите й, но от време на време тя се изплъзваше като митологично божество от засенчващата я зеленина и на обедното слънце водните струи изглеждаха златни, а на лунна светлина гладката й повърхност беше като сребърна.

От другата страна прозорците гледаха към двора на замъка. Осветен по такъв начин и от изток, и от запад кабинетът беше много красив и при първите слънчеви лъчи, и при седефеното сияние на изгряващата луна.

Но трябва да признаем — красотата на природата занимаваше Шико по-малко, отколкото обстановката в кабинета. Във всеки неин предмет проницателният поглед на посланика търсеше да разгадае тайната, която го занимаваше по пътя.

Със своето обикновено благодушие и с неизменната си усмивка на уста Анри се разположи в дълбокото кожено кресло, украсено с позлатени карамфили и ресни. Подчинявайки му се, Шико премести за себе си табуретка, украсена също като кралското кресло.

Анри гледаше Шико така внимателно, че всеки придворен би се почувствувал неловко.

— Вие сигурно ще помислите, че съм твърде любопитен, скъпи ми господин Шико — започна кралят, — но нищо не мога да направя. Тъй дълго ви смятах за покойник, че независимо от цялата радост, която ми достави вашето възкресение, никак не мога да свикна с мисълта, че сте жив… Защо така внезапно изчезнахте?

— Но вие, господарю, също така внезапно изчезнахме от Венсен — отговори Шико с присъщата му непринуденост. — Всеки се скрива, както може и преди всичко по най-удобен за себе си начин.

— Вие, както винаги, сте остроумен, скъпи господин Шико — каза Анри, — това ме убеждава окончателно, че не говоря с призрак. Но ако ви е угодно, да приключим с остроумията и да поговорим за работите.

— Това няма ли да бъде твърде уморително за ваше величество?

Очите на краля блеснаха.

— Вярно, че тук хващам ръжда — каза той спокойно, — но няма от какво да се уморявам, тъй като нищо не правя. Днес Анри дьо Навар доста потърча, но още не му се е наложило да задействува мозъка си.

— Радвам се да чуя това, господарю — отговори; Шико, — тъй като, като посланик на крал Анри III, ваш роднина и приятел, съм пратен при ваше величество с твърде деликатно поръчение.

— Не се бавете повече, разпалихте любопитството ми.

— Господарю…

— Първо връчете вашите акредитиви. Разбира се, ако става дума за вас, това е излишна формалност. Но аз искам да ви покажа, че макар и да съм прост беарнски селянин, знам своите кралски задължения.

— Моля за извинение, ваше величество — отговори Шико, — даже и да имах акредитивно писмо, би ми се наложило да го унищожа.

— А защо така, скъпи господин Шико?

— Когато ти е възложена опасната чест да пренасяш кралски писма, рискуваш да ги доставиш само в небесното царство.

— Вярно — съгласи се Анри все така благодушно, — по пътищата е неспокойно и тъй като средствата не ни достигат, ние в Навара сме принудени да се доверяваме на честността на простолюдието… Впрочем, то не е много крадливо.

— Но моля ви се! — извика Шико. — Те са направо агънца, господарю! Наистина само в Навара.

— Така ли?! — забеляза Анри.

— Да, извън пределите на Навара се срещат доста ястреби и вълци! Самият аз им бях жертва, господарю.

— Убеждавам се с радост, че не са ви изяли съвсем.

— Това вече не е по тяхна вина, господарю. Много твърд бях за зъбите им и отървах кожата. Но ако ви с угодно, да не влизаме в подробностите на моето пътешествие — те са несъществени — да се върнем към акредитивните писма.

— Но щом те не са във вас, скъпи господин Шико — каза Анри, — безполезно е да се връщаме към тях.

— Не са у мен, но носех едно писмо.

— А, отлично, дайте ми го, господин Шико.

И Анри протегна ръка.

— Точно тук е бедата, господарю — продължи Шико, — аз унищожих писмото, тъй като господин дьо Майен ме преследваше, за да ми го отнеме.

— Братовчедът Майен?

— Самият той.

— За щастие, той не е много подвижен. Все още ли продължава да пълнее?

— Едва ли, тъй като имаше нещастието да ме настигне и при срещата ни получи славен удар с шпага.

— А писмото?

— Писмото видя колкото ушите си, тъй като бях взел предпазни мерки.

— Браво! Напразно не пожелахте да ми разкажете за своето пътешествие, господин Шико; то много ме занимава.

— Ваше величество е безкрайно добър.

— Но мен ме смущава един въпрос.

— Какъв именно?

— Щом като няма писмо за господин дьо Майен, значи няма и за мен. Значи аз няма да науча какво ми е написал моят добър брат Анри.

— Простете, господарю, но преди да унищожа писмото, аз го научих наизуст.

— Прекрасна мисъл, господин Шико, прекрасна, личи си, че сме земляци. И така, ще ми го кажете ли наизуст?

— Разбира се, господарю, ще изложа всичко точно: наистина езикът ми е непознат, но паметта ми е превъзходна.

— Кой език?

— Латинският.

— Нещо не ви разбирам — каза Анри и насочи към Шико ясния си поглед. — Нима писмото на моя брат е написано на латински?

— Да, господарю.

— Защо на латински?

— Сигурно защото латинският е език, на който всичко може да се изкаже, на който Персий и Ювенал са увековечили безумието и греховете на кралете.

— На кралете?

— И на кралиците, господарю.

Веждите на краля се смръщиха.

— Исках да кажа на императорите и на императриците — се поправи Шико.

— Значи вие знаете латински, господин Шико? — хладно попита Анри.

— И да, и не, господарю.

— Ваше е щастието, ако го знаете: вие имате огромно преимущество пред мен — аз не знам латински. Поради това престанах да слушам и месата.

— Научиха ме да чета латински, господарю, както и гръцки и староеврейски.

— Това е много удобно, господин Шико, вие сте просто подвижна книга.

— Ваше величество намери вярното определение. В паметта ми се запечатват цели страници и когато пристигна някъде с поръчение, мен ме прочитат и ме разбират.

— Или пък не разбират.

— Защо, господарю?

— Ясно защо: ако не разбират езика, на който сте напечатан.

— Но кралете знаят всичко, господарю.

— Това говорят пред народа, господин Шико, и същото ласкателите говорят пред кралете.

— В такъв случай няма защо да чета писмото на ваше величество.

— Струва ми се, че латинският език прилича на италианския, нали?

— Така казват, господарю.

— И на испанския, нали?

— Да.

— Щом е така, да опитаме: аз знам малко италиански, а моето гасконско наречие твърде прилича на испанския.

Шико се поклони.

— И така, ваше величество, ще заповядате ли?

— Моля ви, скъпи господин Шико.

Шико започна да цитира:

— „Frater carissime! Sincerus amor quo te prosequebatur germanus noster Carolus nonus, functus, nuper, colet usque regiam nostram et pectori meo pecinaciter adhaeret.“

На Анри и окото му не мигна, но в края на фразата той спря с жест Шико.

— Или аз силно греша — каза той, — или тук се говори за любов, за упорство и за моя брат Шарл IX?

— Не ще отрека — каза Шико. — Латинският е толкова забележителен език, че всичко това напълно може да се събере в една фраза.

— Продължете — заповяда кралят.

Беарнеца със същата невъзмутимост изслуша онова, което се говореше в писмото за неговата жена и виконт дьо Тюрен. Но когато Шико произнесе това име, той попита:

— Turennius вероятно значи Тюрен, нали?

— Мисля, че е така, господарю.

— A Margota е умалителното, с което моите братя Шарл IX и Анри III наричаха своята сестра и моята възлюблена съпруга Маргьорит.

— Не виждам в това нищо невъзможно — отговори Шико.

И той съобщи писмото до края, при което изразът на лицето на Анри не се промени нито веднъж.

— Това ли е?

— Точно така, господарю.

— Лошо, че разбрах само две думи — Turennius и Margota, но и това едва-едва!

— Не е беда, господарю, достатъчно е да заповядате на някой учен мъж да преведе писмото.

— В никакъв случай — веднага възрази Анри, — и вие самият, господин Шико, така грижливо охранявате поверената ви тайна, че едва ли бихте ме посъветвали да дам гласност на това писмо.

— Не, разбира се.

— Но вие мислите, че това би следвало да се направи?

— След като ваше величество благоволи да ме попита, ще кажа, че писмото вероятно съдържа някакви добри съвети и ваше величество би могъл да извлече полза от тях.

— Да, но не бих могъл да доверя тези полезни съвети на всеки.

— Разбира се.

— Е, ще ви помоля да направите следното — каза Анри, като че осенен от внезапна мисъл.

— Какво именно?

— Отидете при моята жена Марго. Тя е учена жена. Прочетете й писмото, тя сигурно ще го разбере и ще ми обясни всичко.

— Как великолепно го измислихте, ваше величество! — викна Шико. — Това са златни думи!

— Наистина ли? Е, тогава, върви!

— Тичам, господарю.

— Само не променяй в писмото нито дума.

— Та аз и не мога да го направя: за това би трябвало да знам латински, а аз не го знам.

— Върви, приятелю, върви!

Шико се осведоми как да намери госпожа Маргьорит и остави краля, убеден повече от всякога в това, че Анри дьо Навар е загадъчна личност.