Александър Дюма
Четиридесет и петимата (41)

Глава 9

Бел-Еба

Излишно е да казваме, че Ернотон, когото Сен-Мален смяташе за загинал, следваше пътя, който съдбата неочаквано му беше показала.

Първо, той отиде в двореца Гиз и почука на главния вход.

Тутакси му беше отворено, но вратарят се изсмя право в лицето му, когато той помоли за честта да види херцогиня дьо Монпансьо.

Ернотон очакваше подобен прием и никак не се смути.

— Колко досадно — каза той, — трябва да предам на нейна светлост изключително важно съобщение от господин херцог дьо Майен.

— От херцог дьо Майен? — възкликна вратарят. — Но кой ви поръча да предадете това съобщение?

— Самият херцог дьо Майен.

— Херцогът? — повтори вратарят с добре изиграно учудване. — Но господин херцогът, както и госпожа херцогинята отсъстват от Париж.

— Това ми е добре известно — отговори Ернотон, — но нали бих могъл да срещна господин херцогът някъде на друго място, например по пътя за Блоа.

— За Блоа? — повтори вратарят.

— Точно така.

Израз на безпокойство се появи по лицето на служителя, който от прекалено усърдие държеше вратата полуотворена.

— И къде е това послание? — попита той.

— Тук — каза Ернотон, като се тупна по мундира.

Верният слуга устреми към Ернотон изпитателен поглед.

— Казвате, че посланието е много важно?

— От изключителна важност.

— Дайте да го погледна.

Ернотон извади скритото на гърдите му писмо на херцог дьо Майен.

— Какво странно мастило! — възкликна вратарят.

— Това е кръв — безстрастно отговори Ернотон.

Слугата пребледня при мисълта, че това е кръвта на херцога.

— Господине — бързо каза слугата, — не зная дали ще намерите в Париж херцогиня дьо Монпансьо. Но идете веднага в Сент-Антоанското предградие, в имението Бел-Еба, което принадлежи на госпожа херцогинята. Веднага ще познаете тази къща — тя е първата отляво по пътя за Венсен, след манастира „Свети Яков“. Може да се случи така, че да срещнете там някое доверено лице, което ще ви съобщи къде се намира херцогинята.

— Много добре — каза Ернотон, който разбра, че слугата не може или не иска да му каже повече. — Благодаря!

Той лесно намери имението Бел-Еба, разположено до манастира „Свети Яков“. Позвъни и вратата се отвори.

Известно време от него явно чакаха парола, но тъй като той мълчаливо се оглеждаше, лакеят го попита какво търси.

— Искам да говоря с госпожа херцогинята — отговори младият човек.

— Госпожа херцогинята я няма нито в Бел-Еба, нито в Париж — отговори лакеят.

— В такъв случай — каза Ернотон — ще трябва да отложа поръчението на господин херцог дьо Майен.

— Поръчение за госпожа херцогинята ли?

— Да.

Лакеят се замисли за момент.

— Господине — каза той, — тук има един човек, когото трябва да попитам. Бъдете любезен да почакате.

„Ето кому служат добре, дявол да го вземе! — помисли Ернотон. — Какъв ред, какво послушание, каква точност! Няма спор, при господата Гиз не може да се влезе лесно като в Лувъра. Почвам да си мисля, че не служа на истинския крал на Франция!“

Той се огледа — дворът беше празен, но вратите на всички конюшни бяха отворени, сякаш тук очакваха пристигането на конен отряд.

Наблюденията на Ернотон бяха прекъснати от дошлия лакей, след него вървеше друг слуга.

— Доверете ми вашия кон, господине, и следвайте моя другар — каза лакеят.

Ернотон бе въведен в малка гостна, където с гръб към него седеше над бродерията си скромно, но елегантно облечена жена.

— Ето конникът, който пристига от господин дьо Майен, госпожо — каза лакеят.

Тя се обърна.

Ернотон извика от учудване, защото позна в дамата и своя паж, и дамата от носилката.

— Вие! — на свой ред възкликна дамата, изпусна ръкоделието си и загледа Ернотон.

Със знак тя заповяда на слугата да се оттегли.

— Вие принадлежите към свитата на херцогиня дьо Монпансьо, госпожо? — с учудване възкликна Ернотон.

— Да — отговори непознатата, — но вие, господине, по какъв начин вие станахте пратеник на господин дьо Майен?

— Твърде дълго е за разказване, госпожо — уклончиво отговори Ернотон.

— Вие сте дискретен, господине — промълви дамата и се усмихна.

— Да, госпожо, когато това е необходимо.

— Но аз не виждам тук повод за дискретност — каза непознатата. — Ние с вас се познаваме, макар и бегло, и вие ще ми съобщите какво е това послание, нали?

Дамата вложи в последните си думи цялото кокетство, цялото очарование, което една хубава жена може да вложи в молбата си.

— Но аз нямам устни поръчения, госпожо, моята мисия се състои в това да предам едно писмо на нейна светлост.

— Къде е това писмо? — попита непознатата и протегна ръка.

— Госпожо, имах честта да ви съобщя, че писмото е адресирано до госпожа херцогиня дьо Монпансьо.

— Но след като херцогинята отсъства — нетърпеливо каза дамата, — вие можете, следователно…

— Не, не мога.

— Вие не ми се доверявате, господине?

— Би трябвало да не ви се доверявам, госпожо — отговори младият човек. — Но въпреки тайнствеността на вашето поведение, вие ми внушихте, признавам, съвсем не тези чувства, за които говорите.

— Наистина ли? — възкликна дамата и се изчерви под пламенния поглед на Ернотон.

Ернотон се поклони.

— Внимавайте, господин пратеник — засмя се тя, — вие ми се обяснявате в любов.

— Права сте, госпожо — заяви Ернотон. — Не зная дали ще ви видя отново, но този случай ми е твърде скъп, за да го изпусна.

— Разбирам — в желанието си да ме видите, сте си намерили предлог, за да се промъкнете тук.

— Аз да търся предлог, госпожо! Вие не ме познавате! Аз съм странен човек, съгласен съм, и не постъпвам като всички.

— Виждам, че сте предпазлив и разсъдлив влюбен — засмя се дамата.

— Може ли да се учудвате, госпожо, че изпитвам известни съмнения — възрази Ернотон. — Нима е прието жена да се преоблича като мъж, да се промъква през заставата и да отива да гледа как ще екзекутират на Гревския площад някакъв нещастник, при това да му прави разни знаци.

Дамата леко пребледня, но веднага се усмихна:

— Липсва ви проницателност, господине! Достатъчно е да имате малко здрав разум и всичко, което ви се струва съмнително, веднага ще се изясни. Нима не е естествено госпожа дьо Монпансьо да се интересува от съдбата на господин дьо Салсед, от неговите признания, истински или лъжливи — та те биха могли да компрометират целия лотарингски двор? А ако това е естествено, господине, то защо херцогинята да не изпрати верен, близък приятел с поръчение да присъства на екзекуцията и с очите си да види, както казват в двореца на Правосъдието, и най-малките подробности от екзекуцията? Този приятел, господине, съм аз — довереното лице на нейна светлост. Сега си помислете, бих ли могла да се появя на Гревския площад с женски дрехи и да остана равнодушна към страданията на този мъченик, към неговите опити да направи признание?

— Вие сте абсолютно права, госпожо — поклони се Ернотон. — Кълна се, възхищавам се от вашия ум не по-малко, отколкото от вашата красота.

— Благодаря ви, господине. Значи сега, когато се запознахме и се обяснихме, вие ще ми дадете писмото?

— Невъзможно е, госпожо, защото се заклех, пред херцог дьо Майен, че ще го предам само в ръцете на госпожа дьо Монпансьо.

— Кажете по-добре — ядосано възкликна дамата, — че писмо няма, че това е предлог, измислен от вас, за да проникнете тук. Прекрасно, господине, можете да бъдете доволен — вие не само се промъкнахте тук, но и ме видяхте и даже ми се признахте в любов.

— И в това, както и във всичко останало, госпожо, казах чистата истина.

— Добре! Нека бъде така! Видяхте ме, доставих ви това удоволствие и ви се отплатих за услугата, която ми бяхте, направили. Сега сме квит, сбогом, господине!

— Ще ви се подчиня, госпожо — каза Ернотон, — отивам си, щом като ме гоните.

Този път дамата сериозно се разсърди.

— Така значи! — извика тя. — Вие смятате, че е достатъчно да влезете тук под някакъв предлог, при една знатна дама, а после да кажете: „Хитростта ми се удаде и аз си отивам?“ Господине, благородните хора не постъпват така.

— Няма да отговарям на вашите жестоки думи, госпожо, и ще се постарая да забравя всичко, което пламенно и нежно ви казах, щом сте толкова зле разположена към мен. Но няма да си отида под тежестта на вашите сурови обвинения. Аз действително нося писмо от господин дьо Майен, писмо, адресирано до госпожа дьо Монпансьо, и ето това писмо.

Ернотон протегна към дамата писмото, но без да го изпуска от ръце.

Непознатата хвърли поглед към писмото и възкликна:

— Това е неговият почерк! И кръв!

Без да отговори нещо, Ернотон прибра писмото, още веднъж вежливо се поклони и смъртнобледен тръгна към вратата.

Този път дамата изтича към него и го хвана за плаща.

— За Бога, господине, извинете! — възкликна тя. — Нима с херцога се е случило нещастие?

— Дали ви прощавам, или не — каза Ернотон, — това е без значение. Та вие молите за извинение само за да получите писмото. Но това писмо ще го чете само госпожа дьо Монпансьо.

— А, нещастен безумец! — извика дамата с гняв, изпълнен с величие. — Нима ти смяташ, че пред теб стои прислужница? Аз съм херцогиня дьо Монпансьо! Дай ми писмото!

— Вие сте херцогинята! — ужасено отстъпи назад Ернотон.

— Разбира се! Нима не виждаш, че искам колкото може по-скоро да разбера какво ми пише брат ми?

Но вместо да се подчини, както херцогинята очакваше, младият човек скръсти ръце на гърди.

— Мога ли да вярвам на вашите думи — каза той, — след като вече два пъти ме излъгахте?

Очите на херцогинята мятаха огън и жупел, но Ернотон храбро издържа техния пламък.

— Вие се съмнявате? Нужни са ви доказателства? — властно възкликна жената, като разкъсваше с нокти своите дантелени маншети.

— Да, госпожо — студено отговори Ернотон.

Непознатата хвана звънеца.

Пронизителен звън се разнесе по всички стаи и преди да беше затихнал, се появи слугата.

— Какво обичате, госпожо? — попита лакеят.

Непознатата гневно тропна е крак.

— Веднага да дойде Менвил!

Лакеят изтича от стаята. След минута бързо влезе Менвил.

— На вашите услуги, госпожо — каза той.

— Откога ме наричате „госпожо“, господин дьо Менвил? — ядосано попита херцогинята.

— На услугите на ваша светлост — повтори Менвил, смаян от учудване.

— Прекрасно! — каза Ернотон. — Пред мен стои благородник и ако той ме е излъгал, кълна се в небето, най-малкото ще зная кой ще ми плати за това.

— Повярвахте ли най-после? — попита херцогинята.

— Да, госпожо, вярвам ви.

И младият човек с поклон връчи на госпожа дьо Монпансьо писмото, за което се води толкова дълъг спор.