Метаданни
Данни
- Серия
- Маргьорит дьо Валоа (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Quarante-Cinq, 1847 (Обществено достояние)
- Превод отруски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 32гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Ведрина“, София, 1991
Превод и редакция: ЕФ „Качин“, 1991
Редактор Иван Тотоманов
Художник Петър Добрев
Технически редактор Георги Кожухаров
Коректори Емилия Александрова, Ана Кожухарова
ISBN 954–404–001–3
Александр Дюма. Сорок пять
„Художественная литература“, М., 1979
История
- —Добавяне
Глава 7
Конюшните
Ернотон тутакси се отправи на път и тъй като беше взел коня на херцога, пътуваше много бързо и по обяд на третия ден пристигна в Париж.
В три часа следобед той спря при казармата на Четиридесет и петимата в Лувъра.
Гасконците го видяха и учудено възкликнаха.
Чул виковете, излезе господин дьо Лоаняк и като видя Ернотон, страшно се намръщи, което не попречи на младия човек да се запъти право към него.
Господин дьо Лоаняк направи на Ернотон знак да мине в малкия му кабинет, където този неумолим съдия произнасяше своите присъди.
— Може ли да се държите така, господине? — попита той. — Отсъствате вече пет дни и пет нощи… И това вие, господине, когото смятах за разсъдлив човек.
— Господине — отговори Ернотон и се поклони, — аз изпълнявах заповед.
— А какво ви бяха заповядали?
— Да следвам херцог дьо Майен.
— Значи херцогът е заминал от Париж?
— Същата вечер и това ми се стори подозрително.
— Прав сте, господине. По-нататък?
И Ернотон разказа кратко, но с въодушевлението и енергията на смел човек за пътното приключение и за последиците, които то имаше. Докато той говореше, върху подвижното лице на Лоаняк се отразяваха всички впечатления, които разказвачът предизвикваше в неговата душа.
Но щом Ернотон стигна до писмото на херцог дьо Майен, Лоаняк възкликна:
— Писмото във вас ли е?
— Да, господине.
— Дявол да го вземе! Моля ви, господине, следвайте ме.
И Ернотон последва Лоаняк в конюшните на Лувъра.
Там се приготвяха за излизането на краля и господин д’Епернон гледаше как изпробват два коня, пристигнали току-що от Англия като подарък на Анри от английската кралица. Тези коне, които се отличаваха с необикновена красота, днес за първи път щяха да бъдат впрегнати в каретата на краля.
Господин дьо Лоаняк се приближи до херцог д’Епернон и докосна края на плаща му.
— Важни новини, ваша светлост — каза той.
— Какво има, господин дьо Лоаняк?
— Господин дьо Карменж пристигна от Орлеан. Там херцог дьо Майен лежи ранен в някакво село.
— Ранен?
— Нещо повече — продължи Лоаняк, — той е написал на госпожа дьо Монпансьо писмо, което се намира в господин дьо Карменж.
— Хиляди дяволи! — възкликна д’Епернон. — Извикайте господин дьо Карменж, аз сам ще поговоря с него.
Лоаняк се приближи до Ернотон, който почтително стоеше встрани.
— Доколкото ми е известно, у вас има писмо на господин дьо Майен — обърна се д’Епернон към дьо Карменж.
— Да, монсеньор.
— То е адресирано до госпожа дьо Монпансьо…
— Да, монсеньор.
— Бъдете любезен да ми предадете това писмо.
И херцогът протегна ръка със спокойната небрежност на човек, свикнал, щом само изрази волята си, да й се подчинят веднага.
— Ваша светлост забравя, че писмото е доверено на мен.
— Какво значение има това?
— За мен огромно, монсеньор. Аз дадох дума на господин херцога, че писмото ще бъде предадено лично на херцогинята.
— Но вие на кого служите — на краля или на херцог дьо Майен?
— Служа на краля, монсеньор.
— Отлично. Кралят иска да получи това писмо.
— Но вие не сте кралят, монсеньор.
— Вие забравяте с кого говорите, господин дьо Карменж! — извика д’Епернон, бледен от гняв.
— Напротив, монсеньор, точно затова отказвам.
— Отказвате?! Вие казахте, че отказвате, господин дьо Карменж?
— Да, така казах.
— Господин дьо Карменж, вие забравяте вашата клетва за вярност!
— Монсеньор, доколкото помня, аз съм се клел във вярност само на една особа — на негово величество. Ако кралят поиска от мен ниското, ще го получи, но кралят не е тук.
— Господин дьо Карменж — каза херцогът, който все повече се ядосваше, докато Ернотон, напротив, ставаше все по хладен, — вие, както и всичките ви земляци, лесно се главозамайвате при успех, вие сте опиянен от успеха, любезно благородниче. Притежаването на държавна тайна ви е зашеметило като удар със сопа.
— Аз съм зашеметен от вашата немилост, господин херцог, но постъпвам така, както ми повелява съвестта и никой няма да получи писмото с изключение на краля или на онази особа, до която е адресирано.
Господин д’Епернон направи застрашителен жест.
— Лоаняк — каза той, — заповядайте веднага да заведат господин дьо Карменж в затвора.
— В такъв случай — усмихна се Карменж — няма да мога да предам на херцогиня дьо Монпансьо това писмо, във всеки случай, докато съм в затвора, но щом изляза…
— Ако излезете от него — каза д’Епернон.
— Ще изляза, господине, освен ако не заповядате да ме убият — каза Ернотон с все по-нарастваща решителност. — Да, ще изляза — стените на затвора не са толкова твърди, колкото е твърда моята воля. И щом изляза, монсеньор…
— Какво тогава?
— Ще се обърна към краля.
— В затвора! В затвора! — изкрещя д’Епернон, загубил самообладание. — И му вземете писмото!
— Никой няма да се докосне до него! — възкликна Ернотон, отскочи назад и извади от джоба на гърдите си плочките на Майен. — Ще унищожа писмото — херцог дьо Майен ще одобри моето поведение, а негово величество ще ми прости.
В този момент нечия ръка леко го дръпна. Младият човек се огледа и възкликна:
— Кралят!
Наистина кралят току-що беше слязъл по стълбата. Той чу края на спора и спря Карменж.
— Какво се е случило, господа? — попита той с глас, на който умееше да придава с нищо несравнима властност.
— Господарю! — възкликна д’Епернон, без дори да се опитва да скрие гнева си. — Този човек принадлежеше към вашите Четиридесет и петима, но сега вече няма да бъде в техния състав. Заповядах му от ваше име да следи херцог дьо Майен, докато той е в Париж. Младият човек последвал херцога до Орлеан и там — получил от него писмо, адресирано до госпожа дьо Монпансьо.
— Получили сте от господин дьо Майен писмо за госпожа дьо Монпансьо?
— Да, господине — отговори Ернотон, — но негова светлост не казва при какви обстоятелства.
— Къде е това писмо?
— В това се крие причината за спора ни, господарю. Господни дьо Карменж категорично отказа да ми предаде писмото и има намерение да го предаде на адреса — постъпка, която ми се струва недостойна за слуга на краля.
Младият човек коленичи.
— Господарю — каза той, — аз съм беден благородник, но съм човек на честта. Аз спасих живота на вашия пратеник, когото херцог дьо Майен с още шестима души искаше да убие.
— А на херцог дьо Майен нищо ли не му се случи? — попита кралят.
— Той е ранен, господарю, и даже много тежко.
— Така! — промълви кралят. — И после?
— Вашият пратеник, който, както ми се струва, има особени причина да ненавижда херцог дьо Майен…
Кралят се усмихна.
— Вашият пратеник, господарю, искаше да доубие врага, но аз си помислих, че в мое присъствие такова отмъщение би приличало на политическо убийство и…
Ернотон се колебаеше.
— Продължавайте — каза кралят.
— И спасих живота на херцог дьо Майен, както преди това спасих живота на вашия пратеник.
Д’Епернон сви рамене. Лоаняк захапа дългия си мустак, кралят оставаше безстрастен.
— Продължавайте — прошепна той.
— Херцог дьо Майен, при когото остана само един войник — останалите петима бяха убити, — не пожела да се раздели с него и без да знае, че съм верен слуга на ваше величество, ми поръча да занеса писмо на неговата сестра. Ето това писмо — предавам го на ваше величество, за да се разпоредите с него така, както разполагате и с мен. Честта ми е скъпа, господарю, но сега гаранция ще ми бъде кралската воля и аз се отказвам от своята чест — тя е в добри ръце.
Ернотон, все още на колене, протегна на краля плочиците.
Кралят меко отстрани ръката му.
— Но какво говорите, д’Епернон? Господин дьо Карменж е честен човек и верен слуга.
— Аз ли, господарю? — каза д’Епернон.
— Да, нали чух, като слизах по стълбите, думата „затвор“? Дявол да го вземе! Напротив, когато срещаме такъв човек като господин дьо Карменж, трябва да говорим като древните римляни за венци и награди. Писмото принадлежи или на този, който го предава, или на този, до когото е адресирано.
Д’Епернон измърмори нещо и се поклони.
— Вие ще занесете това писмо, господин дьо Карменж.
— Но, господарю, помислете за това, което може да бъде написано там — каза д’Епернон. — Не трябва да се проявява чувствителност, когато става дума за живота на ваше величество.
— Вие ще занесете писмото, господин дьо Карменж… — повтори кралят, без да отговори на своя фаворит.
— Благодаря ви, господарю — отговори Карменж.
— Но на какъв адрес? В двореца Гиз, в двореца Сен-Дени или в Бел…
Погледът на д’Епернон спря краля.
— Ще занеса писмото в двореца на дьо Гиз и там ще разбера къде да намеря херцогиня дьо Монпансьо.
— А когато я намерите?
— Ще й предам писмото.
Кралят внимателно погледна младия човек.
— Кажете, господин дьо Карменж, обещавали ли сте нещо друго на господин дьо Майен?
— Не, господарю.
— Например да пазите в тайна местопребиваването на херцогинята.
— Не, господарю, нищо подобно не съм обещавал.
— Тогава аз ще ви поставя едно условие, господине.
— Аз съм роб на ваше Величество.
— Вие ще предадете писмото на херцогиня дьо Монпансьо и веднага ще дойдете при мен във Венсен, където ще бъда тази вечер.
— Слушам, господарю.
— И там ще ми дадете отчет, къде сте намерили херцогинята.
— Ваше величество може да разчита на мен.
— Каква непредпазливост, господарю! — каза херцог д’Епернон.
— Вие не разбирате от хора, херцоже. Той е честен по отношение на Майен — ще бъде честен и по отношение на мене.
— Не само честен, но и безкрайно предан, господарю! — възкликна Ернотон.
— Значи сега, когато всичко е решено, да вървим, господа! — каза Анри.
Д’Епернон се поклони.
— Идвате ли с мен, херцоже?
— Ще ви придружавам на кон, ваше величество, мисля, че заповедта беше такава.
— Да, а от другата ми страна кой ще язди?
— Преданият слуга на ваше величество — каза д’Епернон — господин дьо Сек-Мален.
И погледна да види какво впечатление са направили думите му на Ернотон. Но той остана невъзмутим.
— Лоаняк — добави д’Епернон, — извикайте господин дьо Сен-Мален.
— Господин дьо Карменж — каза кралят, разбрал мисълта на д’Епернон, — щом изпълните поръчението, елате във Венсен.
— Да, господарю.
И въпреки своето философско отношение, към живота, Ернотон замина доволен, че няма да види триумфа на Сен-Мален.