Александър Дюма
Четиридесет и петимата (23)

Глава 23

Урокът

През века, за който разказваме, като се стараем не само да излагаме събитията, но и нравите, и обичаите му, фехтовката не беше това, което е в наше време.

Шпагите се изостряха от двете страни, благодарение на което с тях можеше еднакво успешно да се сече и пробожда. На това отгоре с лявата си ръка, въоръжена с кинжал, човек можеше не само да се отбранява, но и да нанася удари: всичко това водеше до многобройни наранявания или, по-скоро, одрасквания, които в един сериозен двубой разяряваха особено много сражаващите се.

Изкуството на фехтуването, дошло у нас от Италия, се свеждаше до редица движения, които принуждаваха боеца непрекъснато да мени мястото си, поради което и най-малките неравности на почвата водеха до сериозни затруднения.

Често можеше да се види как фехтовачът се изопва в цял ръст или, обратно, присвива глава между раменете, прави скок надясно, наляво и прикляка, като се опира с ръка до земята. Едно от първите условия за успешното овладяване на това изкуство бяха ловкостта и бързината не само на ръката, но също така на краката и на цялото тяло.

Създаваше се впечатление обаче, че Шико е изучил фехтовката не по правилата на тази школа. Той сякаш бе предусетил съвременното изкуство на шпагата, цялото превъзходство и най-вече изящество на което се състои в подвижността на ръцете при почти пълната неподвижност на тялото.

Краката му се опираха здраво в земята, китката на ръката му се отличаваше с гъвкавост и сила, върхът на шпагата му се огъваше като тръстика, ала от средата си до дръжката тя беше като каменна.

Като видя пред себе си не човек, а бронзова статуя, на която се движеше на пръв поглед само китката на ръката, брат Жак започна рязко, бурно да напада, но Шико само изопваше ръка, правеше крачка напред и при най-малката грешка на противника му нанасяше удар направо в гърдите, а Жак, почервенял от ярост и уязвено самолюбие, отскачаше назад.

Десет минути по-късно момъкът правеше всичко, на което бе способен: той се спускаше напред като леопард, свиваше се на кълбо като змия, скачаше от една на друга страна. Но Шико, все така невъзмутимо, избираше удобния момент и като отклоняваше рапирата на противника, неизменно го поразяваше в гърдите със своето страшно оръжие.

Брат Бороме бледнееше и се мъчеше да потисне досадата си.

Накрая Жак за последен път нападна Шико. Като видя, че момъкът едва се държи на краката, той се остави открит, за да може противникът да насочи натам цялата сила на удара си. Жак не се забави да направи това, Шико така внезапно парира удара му, че горкият момък загуби равновесие и падна. А Шико, непоклатим като скала, дори не помръдна от място.

Брат Бороме хапеше до кръв пръстите си.

— Вие скрихте от нас, господине, че сте гений във фехтовалното изкуство — каза той.

— Какво приказвате! — изненадано възкликна Горанфло, макар че от напълно обясними приятелски чувства споделяше тържеството на Шико. — Ами че Брике никога не е практикувал!

— Аз съм само един жалък буржоа — каза Шико, — а не гений във фехтовалното изкуство! Вие ми се подигравате, господин ковчежник!

— Но, господине — възрази брат Бороме, — за да владее шпагата като вас, човек трябва, навярно, да борави безкрай с нея.

— Повярвайте, господине — добродушно отвърна Шико, — понякога ми се е налагало да вадя шпагата си, но никога не съм забравял едно обстоятелство.

— Какво е то?

— Че за човек с извадена шпага в ръка горделивостта е лош съветник, а гневът — лош помощник… Сега ме чуйте, братле Жак — добави той. — Китката на ръката ви е отлична, но с краката и главата нещата не ги бива. Достатъчно сте подвижен, но трябва и да се разсъждава. Във фехтовалното изкуство са от значение три неща: главата най-вече, а след това ръцете и краката. Главата помага да се защитиш, а ръцете и краката ти дават възможност да победиш. За да побеждаваш винаги трябва да владееш и главата, и ръката, и краката.

— О, господине — каза Жак, — по-сражавайте се с брат Бороме: това ще бъде удивително зрелище.

Шико искаше да отхвърли това предложение с пренебрежение, но изведнъж му мина през главата мисълта, че горделивият ковчежник ще използува това, за да извлече полза от отказа му.

— На драго сърце — каза той. — Ако брат Бороме е съгласен, аз съм на негово разположение.

— Не, господине — отвърна ковчежникът, — аз ще претърпя поражение. По-добре ще бъде отсега да си го призная.

— Колко е скромен, колко е мил! — забеляза Горанфло.

— Грешиш — прошепна му на ухото безпощадният Шико, — той е вън от кожата си, защото самолюбието му е уязвено. На негово място аз бих молил на колене за такъв урок, какъвто получи сега Жак.

След тези думи Шико се прегърби както обикновено, разкриви крака, смръщи лице и отново седна на скамейката.

Жак отиде при него — възхищението бе надделяло у младежа над срама от поражението.

— Ще се съгласите ли да ми давате уроци, господин Робер? — попита той. — Синьор игуменът няма да има нищо против… Нали, ваше преподобие?

— Да, дете мое — отзова се Горанфло. — С удоволствие.

— Не бих желал да заемам мястото, което по право се полага на вашия учител — каза Шико и се поклони на Бороме.

— Аз не съм единственият учител на Жак — каза ковчежникът, — тук не само аз го обучавам на фехтовка. Не само аз имам тази чест, така че и не само аз отговарям за поражението му.

— А кой е другият му преподавател? — побърза да попита Шико; той забеляза, че Бороме почервеня, след като разбра, че се е изтървал излишно.

— Е, не, никой — измърмори той, — никой.

— Как така? — възрази Шико. — Прекрасно чух какво благоволихте да кажете… Кой е другият ви учител, Жак?

— Ах, да — намеси се и Горанфло, — как се казва онзи дебеланко, дето ми го представихте, Бороме? Понякога той ви навестява, такъв един симпатичен, а и майстор на чашката.

— Не си спомням името му — отвърна Бороме.

Добродушният брат Еузеб, с дълъг готварски нож зад пояса, излезе глупаво напред.

— А аз знам как се казва — каза той.

Бороме започна да му дава знаци, но той нищо не забеляза.

— Това е метр Бюси Льоклер — продължи Еузеб. — Той преподаваше фехтовка в Брюксел.

— Я виж ти! — забеляза Шико. — Метр Бюси Льоклер! Честна дума, това е една отлична шпага!

Шико произнесе тези думи с цялото благодушие, на което беше способен, но въпреки това забеляза яростния поглед, който Бороме хвърли към злощастния Еузеб.

— Гледай ти, а аз дори не знаех, че се казва Бюси Льоклер, забравили са да ми съобщят това — каза Горанфло.

— Не мислех, че името му може да има за вас някакво значение, ваша милост — оправда се Бороме.

— И наистина — потвърди Шико — не е ли все едно този или онзи учител ще бъде, стига да е добър фехтовач.

— И наистина не е ли все едно? — подхвана думите му Горанфло. — Стига да е добър фехтовач.

С тези думи той тръгна към стълбите, които отвеждаха в неговите покои. Монасите проследиха с възхищение своя игумен.

Учението бе завършило.

В подножието на стълбите Жак, за крайно неудоволствие на Бороме, поднови молбата си.

Но Шико отвърна:

— За преподавател не ме бива, приятелю, сам се научих, като размишлявах и се упражнявах. Правете като мен — ясният ум извлича полза от всичко.

Бороме даде команда и монасите влязоха под строй в зданието на манастира.

Опрян върху ръката на Шико, Горанфло величествено се изкачи нагоре по стълбите.

— Надявам се — горделиво произнесе той — да кажат за този дом, че тук вярно служат на краля.

— Не ще и дума — каза Шико, — когато и да дойда тук, достопочтени игумене, винаги ме изненадвате с нещо ново!

— И всичко това за някакъв си месец, дори за по-малко.

— Да, вие постигнахте повече, отколкото можеше да се очаква, скъпи приятелю, и когато се върна, изпълнил мисията си…

— Да, приятелю мой, да поговорим за вашата мисия.

— Това е толкова по-уместно, като се има предвид, че до заминаването ми трябва да пратя известие до краля или по-точно пратеник до краля.

— Пратеник ли, окъпи приятелю? Значи вие постоянно държите връзка с краля.

— Да, лично с него.

— Искате ли да ви предоставя някого от братята? За манастира ни ще бъде голяма чест, ако някой от братята се изправи пред очите на краля.

— Не ще и дума.

— На свое разположение ще имате двама от най-добрите ни бързоходци. Но, разкажете ми, Шико, как така кралят, който ви мислеше за умрял…

— Нали ви казах: бях изпаднал в летаргичен сън; мина време — и възкръснах.

— И отново имате благоразположението на краля?

— Повече от всеки друг път — потвърди Шико.

— Значи ще можете да разкажете на краля за всичко, което правим тук за негово благо?

— Няма да забравя, скъпи приятелю, няма да забравя, бъдете спокоен.

— О, скъпи Шико! — възкликна Горанфло: той вече се виждаше епископ.

— Но имам две молби към вас.

— Какви?

— Преди всичко за малка сума пари, която кралят ще ви върне.

— Пари ли? — надигна се бързо от мястото си Горанфло. — Сандъците ми са пълни с тях!

— Кълна се в Бога, може да ви завиди човек — каза Шико.

— Искате ли хиляда екю?

— Е, не, скъпи приятелю, това е твърде много. Вкусовете ми са прости, а желанията скромни. Званието ми на кралски пратеник не ми е завъртяло главата; не само че не се хваля с него, но се старая и да го скрия. Достатъчни са ми сто екю.

— Ще ги имате. А втората ви молба?

— Имам нужда от оръженосец.

— Оръженосец ли?

— Да, спътник за компания. Знаете, че съм общителен човек.

— Ах, приятелю, де да бях свободен като някога… — въздъхна със съжаление Горанфло.

— Да, но не сте свободен.

— Високото звание ме оковава — прошепна Горанфло.

— Уви! — съгласи се Шико. — Не всичко ни е подвластно. Но след като нямаме възможността да пътуваме във вашето достопочтено общество, ще се задоволим с брат Жак.

— С брат Жак?

— Да, младежът ми допадна.

— Той е на твое разположение, приятелю мой.

Горанфло позвъни със звънчето. Мигом се появи прислужникът на игумена.

— Повикайте брат Жак, както и брата, изпълняващ поръченията за града…

— Жак — каза Горанфло, — ще ви възложа нещо извънредно важно.

— На мен ли, господин игумен? — учудено попита младежът.

— Да, вие ще придружавате господин Робер Брике в далечното му пътешествие.

— О! — възторжено възкликна младият брат. — Да пътешествувам на открито, на свобода!… И всеки ден ще се фехтуваме, нали, господин Робер Брике?

— Да, дете мое.

— Ще ми бъде ли разрешено да взема аркебуза си?

— Да.

Жак изтича от стаята навън с радостни възгласи.

— Що се отнася до поръчението — каза Горанфло, — чакам да го чуя… Елате насам, брат Панург.

— Панург! — прошепна Шико, у когото това име породи един доста приятен спомен. — Панург!…