Александър Дюма
Четиридесет и петимата (14)

Глава 14

Сянката на Шико

Вече казахме, че досега кралят никога не се бе разочаровал от приятелите си. Той знаеше техните недостатъци и достойнства и четеше в сърцата им не по-зле от небесния цар.

Той разбра веднага накъде бие д’Епернон. Но тъй като се беше приготвил да даде пари, без да получи нищо в замяна, а излезе, че за шестдесет хиляди екю получи четиридесет и петима телохранители, идеята на гасконеца му се стори истинска находка.

Освен това тя беше нещо ново. А за бедния крал на Франция подобна случка е нещо доста рядко, особено за такъв крал като Анри III. Та нали, след като свърши с визитите, среши кученцата, прехвърли броеницата си, вдиша и издиша необходимия брой пъти, той просто няма какво да прави.

Като отиваше към своите покои, където го чакаше дежурният служител, доста заинтересуван от тази необикновена нощна разходка, Анри обмисляше предимствата, свързани със създаването на отряда на Четиридесет и петимата.

„Сигурно тези хора са смели — размишляваше кралят — и предполагам, че ще ми бъдат предани. Някои имат предразполагащ външен вид, други изглеждат мрачни — слава Богу, има за всички вкусове. А това е великолепно — конвой от четиридесет и петима воини, готови всеки момент да извадят шпагите!“

Но въпреки тези успокояващи мисли скръбта отново завладя Анри. Тя вече се беше превърнала в негово обичайно състояние. Времената бяха сурови, хората наоколо — злонамерени, короните стояха твърде нестабилно на главите на монарсите, така че той пак усети непреодолимо желание да умре или да се отдаде на бурно веселие, само и само да се спаси от болестта, още тогава наричана от англичаните хипохондрия.

Той потърси с очи Жоайоз и като не го намери, попита служителя за него.

— Негова светлост още не се е върнал — отговори той.

— Добре. Извикайте камериерите и можете да си отивате.

Влизайки в спалнята, Анри хвърли бегъл поглед на изисканите и обмислени до най-малките подробности тоалетни принадлежности, на които толкова държеше преди, когато желаеше да бъде най-изисканият владетел в християнския свят, след като не успя да стане един от най-великите.

Но сега вече не се занимаваше с това тежко бреме, на което преди беззаветно отдаваше силите си. Анри приличаше на стара кокетка, сменила огледалото с молитвеник — предметите, които преди му бяха толкова скъпи, сега предизвикваха в него едва ли не отвращение.

Парфюмираните меки ръкавици, маските от най-фино платно, пропити с всевъзможни мазила, химикалите за навиване на косите, оцветяване на брадата и придаване блясък на очите — той отдавна се беше отказал от всичко това, пренебрегна го и тази вечер.

— В леглото — каза той с въздишка.

Двамата камериери разсъблякоха краля, обуха го с гащи от най-фина вълна и го сложиха внимателно под одеялото.

— Четецът на негово величество! — извика единият от тях, тъй като Анри заспиваше много трудно и изтерзан от безсъние, опитваше понякога да заспи като му четат.

— Не, не викайте никого — каза Анри, — четеца също. По-добре да почете молитви за моята душа. Ако се върне господин Жоайоз, доведете го.

— Но ако бъде много късно, господарю?

— Уви, той се връща винаги късно — каза Анри. — Но доведете го, когато и да се върне.

Слугите загасиха свещите, запалиха при камината лампа, в която горяха ароматни масла, даващи блед син пламък — това осветление му харесваше, откакто Анри беше овладян от погребални мисли — и излязоха на пръсти от тихите покои.

Анри III, смел пред лицето на истинските опасности, се поддаваше на суеверен страх, присъщ на децата и жените. Той се боеше от зли духове, плашеше се от призраци, но при това тези страхове го и развличаха. Защото, когато се страхуваше, не скучаеше. Той приличаше на затворника, който бил толкова изтерзан от еднообразието на дните, че когато му казали за предстоящия разпит с изтезания, отговорил: „Отлично! Най-после някакво разнообразие.“

Анри наблюдаваше отблясъците на маслената лампа, вперваше поглед в тъмните ъгли на стаята и се мъчеше да долови и най-слабия звук, по който да усети тайнствената поява на призрака. Но ето че очите му, изморени от всичко видяно, се затвориха и той задряма, приспан от самотата и тишината.

Анри никога не заспиваше за дълго. И насън и наяве той се намираше във възбудено състояние, подхранващо жизнените му сили. И сега му се счу някакъв шум в стаята, и той се събуди.

— Ти ли си, Жоайоз? — попита той.

Отговор не последва.

Светлината на лампата побледня. Тя хвърляше на тавана слаб светъл кръг, от който позлатата на орнаментите даваше зелен отблясък.

— Сам! Пак съм сам! — прошепна кралят. Правилно е казал пророкът — великите хора са обречени на скръб. А по-точно щеше да е, че те винаги скърбят.

И след кратка пауза той промърмори:

— Господи, дай ми сили, за да понеса самотата си. Колко ли самотен ще бъда след смъртта!…

— Е, по отношение на самотата след смъртта, какво да ти кажа? — отговори нечий рязък глас, прозвучал на няколко крачки от леглото. — Ами червеите?

Смаян, кралят се надигна в ложето си и огледа тревожно стаята.

— Познавам този глас — прошепна той.

— И слава Богу! — отговори гласът.

Хладна пот изби по челото на краля.

— Това като че ли е Шико…

— Горещо, Анри, горещо! — отговори гласът.

Анри приседна на леглото и недалече от камината, в същото кресло, което преди час сочеше на д’Епернон, различи нечия фигура — тлеещият огън в камината хвърляше към нея жълтеникава светлина. С такъв отблясък при Рембранд са осветени лицата, стоящи в картините му на заден план, и затова не се забелязват веднага. Виждаше се само облегалката на креслото, на която се опираше седящият, и острото му коляно.

— Господи, спаси ме и помилуй! — извика Анри. — Та това е сянката на Шико!

— Бедничкият ми Анри — каза гласът, — ти си все тъй глупав.

— Глупав?!

— Сенките не могат да говорят, глупчо — те нямат тяло и следователно нямат език — продължаваше съществото, седящо в креслото.

— Значи ти наистина си Шико? — извика кралят, обезумял от радост.

— Засега за това няма да говорим.

— Значи не си умрял, мой скъпи Шико?

— Напротив, мъртъв съм.

— Шико, единствен мой приятелю.

— Ти, както и преди говориш едно и също. Не си се променил, по дяволите!

— А ти, Шико, променил ли си се? — тъжно попита кралят.

— Надявам се.

— Шико, приятелю мой, кажи защо ме напусна?

— Защото умрях.

— Но нали каза, че си жив.

— И го повтарям.

— Как да те разбирам?

— За едни съм умрял, Анри, за други съм жив.

— А за мен?

— За теб съм мъртъв.

— Но защо?

— Ти не си стопанин в дома си.

— Как така?

— Не можеш да направиш нищо за тези, които ти служат.

— Милостиви господине!…

— Не се сърди, че и аз ще се разсърдя!

— Да, прав си — произнесе кралят, треперейки при мисълта, че сянката на Шико може да изчезне. — Говори, приятелю мой, говори…

— Нали помниш, че трябваше да разчистя някои сметки с господин дьо Майен?

— Помня отлично.

— Аз го направих — напердаших както трябва този несравним пълководец. Той почна да ме търси, за да ме обеси, а ти ме заряза. Вместо да го довършиш, ти сключи с него примирие. Какво ми оставаше да правя? С посредничеството на моя приятел Горанфло аз разпространих слуха за моята смърт и погребение. И оттогава господин Майен, който ме преследваше толкова усърдно, се отказа да ме търси.

— Какво страшно мъжество си проявил, Шико! Кажи ми, не помисли ли, че ще страдам при вестта за твоята смърт?

— Да, аз постъпих мъжествено, но в това нямаше нищо страшно. Откакто всички ме смятат за мъртъв, животът ми стана много спокоен.

— Шико! Шико! Приятелю мой! — извика кралят. — Ти ме хвърляш в ужас, направо загубих ума си!

— Виж ти! Чак сега ли забеляза?

— Не знам какво да мисля.

— Е, все нещо трябва да решиш.

— Тогава знай: аз мисля, че си умрял и сега идваш от онзи свят.

— Искаш да кажеш, че те лъжа? Не си много любезен.

— Във всеки случай не ми казваш цялата истина. Но аз вярвам, че както сенките, за които разказват древните писатели, и ти ще ми разкажеш ужасни неща.

— Няма да отричам. Приготви се, бедни ми кралю.

— Да — продължаваше Анри, — признай, че си сянка, изпратена ми от Бога!

— Готов съм да призная всичко, което пожелаеш.

— Как иначе ще можеш да минеш по коридорите, където има толкова охрана? Как щеше да стигнеш до покоите ми?… Значи всеки може да влезе в Лувъра? Излиза, че много лошо пазят краля!

И Анри, в страха си от въображаемата опасност, отново се хвърли в леглото си, готов да се скрие под одеялото от ужас.

— Е, е, е — каза Шико с тон, в който се долавяше и жалост, и голяма привързаност. — Не се вълнувай. Докосни ме и веднага ще се убедиш.

— Значи ти не си вестител на Божия гняв!

— По дяволите! Нима имам рога като Сатаната или огнен меч като Архангел Михаил?

— Но как все пак успя да влезеш?

— Запазих ключа, който ти сам ми даде! Още тогава го окачих на врата си, за да подразня камериерите ти — нали те имат право да носят ключовете само на поясите си. Отключих, отворих вратата и… дойдох!

— През тайната врата?

— Разбира се!

— Но защо дойде днес, а не вчера например?

— В това е въпросът и сега ще разбереш всичко.

Анри се зави с одеялото си и каза с жален глас:

— Не ми казвай нищо неприятно, Шико, моля те… О, ако знаеше колко се радвам, че чувам гласа ти!

— Ще ти кажа само истината — и толкова. Толкова по-зле, ако тя бъде неприятна.

— Предполагам, че не се страхуваш от господин Майен сериозно? — попита кралят.

— Напротив, съвсем сериозно. Разбери — след като получих петдесет удара с пръчка от слугите на господин дьо Майен, аз лично му наложих сто. И навярно господин дьо Майен счита, че ми дължи още петдесет удара. Много се страхувам от такива длъжници и нямаше да дойда тук, ако господин дьо Майен не беше в Соасон.

— Отлично, Шико, вземам те под мое покровителство и искам…

— Внимавай, Анри — всеки път, когато казваш „искам“, ти се готвиш да направиш някаква глупост.

— Искам да възкръснеш и да се появиш пред хората.

— Знаех си аз!

— Аз ще те защитя.

— Не можеш.

— Шико, давам ти кралската си дума!

— Имам си нещо по-добро.

— Какво?

— Моята дупка — и ще си остана в нея.

— Аз ще те защитя, чуваш ли! — извика силно кралят, като скочи и се изправи в цял ръст пред леглото си.

— Анри — каза Шико, — ще настинеш. Моля те, легни си.

— Прав си. Но какво да правя, когато ме изкарваш от търпение — каза кралят и пак се загърна с одеялото. — Нима охраната на моите швейцарци, шотландци, френски гвардейци и дворяни е достатъчна за мен, Анри Валоа, крал на Франция, а за господин Шико това е малко, той не може да се счита в безопасност!

— Чакай, чакай, какво каза? Ти имаш швейцарци?

— Да, под командването на Крийон.

— Чудесно! И освен това?

— Освен това имам и нещо ново, Шико.

— Ново?

— Да. Представи си — четиридесет и петима смели благородници.

— Откъде ги изкопа? Във всеки случай не от Париж?

— Не, те току-що пристигнаха в Париж.

— Така значи! — каза Шико, осенен от внезапна догадка. — Знам кои са твоите дворяни.

— Така ли?

— Четиридесет и петима дрипльовци.

— Не отричам.

— При вида им можеш да умреш от смях!

— Шико, сред тях има истински юнаци.

— С една дума — гасконци, както и генерал-полковникът на твоята инфантерия.

— И като теб, Шико.

— Е, Анри, аз съм друго нещо. Откакто напуснах Гаскония, аз вече не съм гасконец.

— А те?

— А те, напротив — в Гаскония не са били гасконци, но затова пък тук са, и то два пъти по-големи.

— Няма значение, сега имам четиридесет и пет добри шпаги.

— Под командването на четиридесет и шестата, наричана д’Епернон?

— Не е съвсем така.

— Кой е командирът им?

— Лоаняк.

— Голяма работа!

— Ти какво и Лоаняк ли не харесваш?

— Съвсем не, той ми е двадесет и седми братовчед.

— Ще ми отговориш ли все пак?

— На кое?

— На моя въпрос за четиридесет и петимата.

— И ти разчиташ на тяхната защита?

— Да, по дяволите! — извика Анри с раздразнение.

Шико или неговата сянка (по този въпрос не знаем повече от краля и затова сме принудени да оставим читателя в неизвестност) седна по-дълбоко в креслото.

— Лично аз имам много повече войски — каза той.

— Какви войски?

— Ще разбереш. Първо — имам армията, която господата дьо Гиз сформират в Лотарингия.

— Ти си полудял!

— Ни най-малко. Истинска армия на брой поне шест хиляди души.

— Но как можеш да разчиташ, че войниците на господин дьо Гиз ще те защитят теб, който толкова се боиш от господин дьо Майен?

— Ами нали съм умрял.

— Пак същата смехория!

— Господин дьо Майен има зъб на Шико. Затова, възползвайки се от смъртта си, аз смених името и общественото си положение.

— Значи ти вече не си Шико? — попита кралят.

— Не съм.

— А кой си?

— Аз съм Робер Брике — бивш търговец и настоящ лигист.

— Ти, Шико, си лигист?

— И то отявлен. По този начин мен, Робер Брике, член на Свещения съюз, ме защитава най-напред Лотарингската армия — шест хиляди войници… Помни добре цифрите!…

— Не се безпокой.

— След това около сто хиляди парижани.

— Ама че войници!

— Достатъчно добри, за да си имаш неприятности, кралю мой… И така, сто хиляди плюс шест хиляди прави сто и шест хиляди! После — парламентът, папата, испанците, Бурбонският кардинал, фламандците, Анри дьо Навар, херцог д’Анжу…

— Не свърши ли твоят списък? — попита кралят с досада.

— Още не! Остават още три категории хора, настроени силно срещу теб.

— Говори.

— На първо място католиците.

— Ах, да, нали избих само три четвърти от хугенотите.

— След това хугенотите, тъй като ти изби три четвърти от тях.

— Ама, разбира се. А третата категория?

— Какво ще кажеш за политиците, Анри?

— О, да, тези, които не желаят нито мен, нито брат ми, нито господин дьо Гиз.

— Но които нямат нищо против наварския ти зет?

— При условие, че се отрече от вярата си.

— Дреболия. Това не е проблем за него!

— Но моля ти се! Хората, за които говориш…

— Е?

— Та това е цяла Франция?

— Именно. Аз съм лигист и това е моята армия. Е, пресметни и направи сравнение.

— Ти се шегуваш, нали, Шико? — промълви Анри, чувствайки, че се разтреперва.

— Мисля, че сега не е време за шеги — та ти, бедни ми Анри, си сам срещу всички.

Лицето на Анри придоби изражение, пълно с царствено достойнство.

— Да, аз съм сам — каза той, — но аз управлявам. Ти ми посочи цяла армия. Отлично! А сега ми покажи нейните предводители. О, да, разбира се — ти ще посочиш господин дьо Гиз! Но нима не виждаш, че носа си не може да покаже от Нанси?… Господин дьо Майен? Самият ти каза, че той е в Соасон… Херцог д’Анжу? Знаеш, че е в Брюксел… Наварският крал? Той е в По… Да, аз съм сам, но у дома си, свободен съм и виждам откъде идва врагът, както ловецът, стоящ насред полето, вижда дивеча, излизащ или излитащ от гората.

Шико почеса носа си. Кралят реши, че е победил приятеля си.

— Какво ще ми отговориш? — попита той.

— Ами това, че ти, Анри, не си загубил красноречието си. Останал ти е езикът; това не е толкова малко, колкото си мислех — поздравявам те. Но в разсъжденията ти има едно слабо място.

— И кое е то?

— Смяташ, че си ловец, причакващ дивеч, а аз мисля, че ти самият си дивеча, преследван от ловците.

— Шико!

— И междувременно в Париж се появи една особа.

— Коя?

— Една жена.

— Сестричката ми Марго?

— Не, херцогиня дьо Монпансьо.

— Дори това да е истина, аз никога не съм се страхувал от жени.

— Да, трябва да се боим само от мъжете. Но не бързай. Тя е дошла като вестоносец, разбираш ли? Да съобщи за пристигането на брат см.

— На господин дьо Гиз?

— Да.

— Подай ми мастилото и хартията.

— Защо? За да напишеш на господин дьо Гиз заповед да не напуска Нанси?

— Точно така. Явно мисълта не е лоша, след като хрумна едновременно и на двама ни.

— Напротив, тя нищо не струва.

— Защо?

— Щом получи тази заповед, той ще се досети веднага, че присъствието му в Париж е необходимо и ще тръгне насам.

Кралят почувствува, че го обхваща гняв. Той погледна ядосано Шико.

— Ако сте се върнали, за да ми правите забележки като тази, можехте да не си правите труда.

— Какво да правим, Анри, призраците не могат да ласкаят.

— Значи признаваш, че си призрак?

— Не съм го отричал.

— Шико!

— Е, добре, не се сърди: доста си късоглед, може и да ослепееш… Казваш, че брат ти е във Фландрия?

— Да, мисля, че така е правилно.

— Сега ме слушай и не се дразни: с каква цел според теб господин дьо Гиз стои в Нанси?

— Събира армия.

— Добре, стой спокойно… За какво му трябва тази армия?

— Ах, Шико, омръзваш ми с този разпит!

— Нищо, Анри, нищо. Затова пък ти обещавам след него да спиш спокойно. И така, казахме, че тази армия му трябва…

— За борба с хугенотите на север.

— Или по-точно, за да досажда на брат ти, херцог д’Анжу, който постигна да бъде провъзгласен за Брабантски херцог и се мъчи да получи макар и малък престол във Фландрия, за което непрекъснато иска помощ от теб.

— Която аз му обещавам, но никога няма да му пратя.

— За най-голяма радост на господин дьо Гиз… Слушай, Анри, какво ще те посъветвам. Престори се, че наистина имаш намерение да изпратиш войска в помощ на брат си и нека тя тръгне към Брюксел дори да се наложи да измине само половината път.

— Правилно — извика Анри, — разбирам те: господин дьо Гиз няма да мръдне и на крачка от границата!

— И обещанието, дадено ни на нас, лигистите, от госпожа дьо Монпансьо, че в края на седмицата господин дьо Гиз ще бъде в Париж…

— Ще се разсее като дим.

— Ти сам го каза, повелителю мой — каза Шико и седна по-удобно. — Е, как ти се струва моят съвет?

— Да, той е добър, само че…

— Какво има още?

— Докато господата са заети на Север…

— Безпокои те Югът? Ти си прав, Анри — обикновено бурите идват от юг.

— Няма ли да се нахвърли върху мен третият ми роднина. Знаеш ли какво прави Беарнеца?

— Не, гръм да ме удари!

— Той иска…

— Какво?

— Градовете, влизащи в зестрата на съпругата му.

— Ама че е нагъл! Не му стига честта да се сроди с френския кралски дом, но си позволява и да иска това, което му принадлежи!

— Господин Шико!

— Смятай, че не съм ти казал нищо: не се меся в семейните ти работи.

— Да се върнем към най-важните неща.

— Фландрия?

— Наистина ще изпратя хора във Фландрия при брат ми… Но кому да поверя това важно дело?

— Да, въпросът е сложен!

— Замини ти, Шико.

— Как ще отида във Фландрия, след като съм мъртъв?

— Та нали ти вече не си Шико — ти си Робер Брике.

— Е, не става — буржоа, лигист, привърженик на господин дьо Гиз и изведнъж — твой посланик при херцог д’Анжу.

— Отказваш да ми се подчиниш?

— А нима съм длъжен?

— Не си ли длъжен, нещастнико?

— Но откъде-накъде мога да имам такива задължения? Малкото, което имам, съм получил в наследство. Аз съм човек беден и с нищо незабележим. Направи ме херцог и пер, превърни в маркизство земята ми при Шикотери, дай ми заплата от петдесет хиляди екю — и тогава ще говорим.

Анри вече смяташе да му отговори, когато чу шум откъм тежката плюшена завеса.

— Господин херцог дьо Жоайоз — съобщи слугата.

— Ето го твоя пратеник! — извика Шико.

Истина е — промълви Анри, — че нито един от министрите ми не ми е давал такива добри съвети, както този дявол Шико!

— Е, призна ли го най-после? — каза Шико.

И потъна по-дълбоко в креслото, така че и най-добрият кралски моряк, можещ да различи всяка точица на хоризонта, не би могъл да го забележи.

Господин дьо Жоайоз, въпреки че беше главен адмирал на Франция, също нищо не забеляза.

При вида на своя млад любимец кралят радостно възкликна и му протегна ръка.

— Седни, Жоайоз, дете мое — покани го той. — Господи, колко късно идваш!

— Ваше величество, вие сте много добър, че благоволихте да забележите това — отвърна Жоайоз.

Херцогът отиде до повдигнатата част на пода, където беше креватът и седна на една от бродираните с лилии възглавници, разхвърляни върху стъпалата.