Александър Дюма
Четиридесет и петимата (10)

Глава 10

Купувачът на брони

Пертинакс с пълно право съжаляваше за бронята си — точно в този момент той се лиши от нея завинаги.

Едва госпожа Фурнишон беше произнесла вълшебните думи „десет екю“ и лакеят на Пертинакс хукна след търговеца.

Явно купувачът на старо желязо бързаше — когато Самюел излезе от странноприемницата, той беше вече далече.

Наложи се слугата да извика след търговеца и той се обърна с лека тревога.

— Какво искате, приятелю?

— Да свършим с вас една работа — каза слугата и намигна хитро.

— Добре, но по-бърза.

Личеше, че търговецът му няма голяма вяра.

— Като видите какво съм ви донесъл, няма да бъдете толкова припрян.

— И какво носите?

— Нещо чудесно, такава тънка изработка, че…

— Нима не знаете, приятелю, че търговията с оръжие е забранена с кралски указ?

При тези думи той се огледа неспокойно. Слугата предпочете да се направи, че не е разбрал.

— Нищо не знам — каза той. — Пристигнах от Мон дьо Марсан.

— Е, това е друго нещо — отговори купувачът на брони, очевидно поуспокоен. — А щом сте от Мон дьо Марсан, откъде знаете, че купувам оръжие?

— По дяволите, та вие сам го казахте доста високо!

— Къде?

— На вратата на странноприемницата „Мечът на гордия рицар“.

— Там ли бяхте?

— Да.

— С кого?

— С много приятели.

— И откъде са вашите приятели — обикновено в тази странноприемница няма никой.

— От Гаскония, както и самият аз.

— Поданици ли сте на Наварския крал?

— Ами! И тялом, и духом сме французи.

— Да, но сте хугеноти.

— Католици, както и негово светейшество папата, слава на Господа — каза Самюел и свали шапката си. — Но не за това става дума — говорехме за бронята.

— Елате насам, да не стоим насред улицата.

И те се приближиха до една сграда, в каквито обикновено живеят богатите парижки буржоа. Прозорците й не светеха. Над входа й имаше нещо като навес, а до него — пейка, която пътниците използуваха за отмора и да се качат на конете и магаретата си.

— Покажете ми бронята — каза търговецът вече под навеса.

— Ето я.

— Почакайте, стори ми се, че чух вътре шум.

— Не, беше отсреща.

Наистина отсреща имаше триетажен дом и от време на време в прозорците на последния му етаж проблясваше светлина.

— Хайде, по-бързо — каза търговецът, опипвайки бронята.

— Вижте колко е тежка! — каза Самюел. — Истинско произведение на изкуството.

— Шест екю. Съгласен ли сте?

— Шест екю?! А в странноприемницата платихте десет за спукан железен нагръдник!

— Шест екю. Да или не? — повтори търговецът.

— Така! Сега се пазарите — каза Самюел, — а там дадохте колкото ви поискаха.

— Съгласявайте се по-бързо — каза търговецът или да си ходим по живо, по здраво.

— Вие сте странен човек. Вършите работата си тайно, въпреки кралския указ, а си позволявате да се пазарите с порядъчните хора!

— Моля ви, не викайте!

— Няма от какво да се страхувам — повиши глас Самюел, — аз не се занимавам с търговия й няма защо да се крия.

— Добре, добре, ето ви десет екю и млъквайте.

— Десет екю? Така ли мислите да ми се изплъзнете?

— Няма такова нещо, ама че човек!

— И да знаете — заплаши го Самюел, — че ако се опитате да се скриете, ще повикам стражата!

В дома, пред който ставаше пазаренето, се отвори прозорец.

— Добре, добре — каза търговецът ужасен. — Виждам, че трябва да се съглася с всичко! Вземете петнадесет екю и изчезвайте!

— Прекрасно! — каза Самюел и пъхна парите в джоба си. — Но тези петнадесет екю трябва да дам на господаря си — продължи той, — а нали и аз трябва да получа нещо.

Търговецът се огледа и извади кинжал. Но Самюел беше нащрек и отстъпи назад.

— Е, добре, търговецо. Виждам кинжала ти, но виждам и още нещо — ей там на балкона има човек.

Търговецът пребледня от страх и погледна натам, където сочеше Самюел. И наистина видя на балкона някаква нелепа фигура в халат от котешки кожи. Този аргус не беше изпуснал нито една дума от техния разговор.

— Хубаво — каза търговецът и се озъби като чакал. — Ето ви още едно екю — и допълни наум: „Да се задавиш дано!“.

— Благодаря — отвърна Самюел. — Желая ви успех!

Той кимна на търговеца и си тръгна, като се подсмихваше.

— Вие, господине, май купувате стари доспехи — попита буржоата от балкона.

— Не, милостиви господине — отговори нещастникът. — Просто така се случи.

— Тогава случаят е добър за мен.

— В какъв смисъл, господине? — попита търговецът.

— Имам цял куп желязо и ми се иска да се избавя от него.

— За жалост парите ми свършиха.

— Дреболия, ще ви го дам на заем — струва ми се, че сте порядъчен човек.

— Благодаря ви, но ме чакат.

— Странно, лицето ви ми се струва познато.

— Нима? — попита търговецът, като напразно се опита да скрие тревогата си.

— Вие май сте Никола… Никола Трюшу, търговецът от улица Косонери.

— Не, не съм — отвърна търговецът. Той се усмихна и въздъхна облекчено, като че ли планина падна от раменете му.

— Няма значение, имате честно лице. И така — искам да ви продам малко доспехи.

— Господине, моля да отчетете, че тази търговия е забранена.

— Знам, чух го от разговора, с предишния купувач.

— Вие сте ни чули?

— О, да, чух всичко. Платихте му доста щедро и, това ме накара да поговоря с вас. Но бъдете спокоен, аз не съм изнудвач и разбирам от търговия. Навремето бях търговец и ето — сега съм буржоа.

— За което ви поздравявам.

— Обичам удобствата и искам да ви продам старото желязо — само заема място.

— Бих приел бронята.

— Само брони ли купувате?

— Да.

— Странно, нали препродавате желязото на тегло — поне така казахте.

— Така е, но знаете ли, предпочитам…

— Както искате — купете бронята… Или май наистина сте прав — няма смисъл да я продавам.

— Не ви разбирам.

— Искам да кажа, че в такова време оръжието може да потрябва всекиму.

— Какво говорите! Та сега е мир.

— Любезни друже, ако беше така, никой не би купувал брони!

— Господине!

— И при това тайно.

Търговецът направи опит да си тръгне.

— И честно казано, колкото повече ви гледам, толкова повече убеждавам, че ви познавам. Не, вие не сте Никола Трюшу, но все пак ви познавам.

— По-тихо, моля ви.

— И щом купувате брони…

— Какво?

— Поне го правете в името на угодно Богу дело.

— Млъкнете!

— Просто съм във възторг от вас — каза буржоата, протегна дългата си ръка и хвана здраво търговеца за рамото.

— А вие кой сте, по дяволите!

— Аз съм Робер Брике, по призвание страшилище за еретиците, привърженик на Лигата и пламенен католик. И най-сетне ви познах.

Търговецът пребледня като платно.

— Вие сте Никола… Грембло, кожарят от „Кравата без кости“.

— Не, грешите. Довиждане, господин Брике, радвам се, че се запознахме. — И търговецът се обърна да си тръгне.

— Няма ли да вземете моите доспехи?

— Казах ви вече — нямам пари.

— Какво ще правим тогава?

— Нищо, аз си тръгвам.

— За нищо на света, гръм да ме удари, много ми се иска да разбера кой сте.

— А пък аз искам по-бързо да се разделим — отговори търговецът. Той реши да зареже закупените брони, само и само да не го познаят, и се опита да избяга.

Но човек не можеше да избяга така лесно от Робер Брике. Той се прехвърли през балкона, слезе на улицата и догони търговеца.

— Полудяхте ли, приятелю? — попита той, хващайки нещастника за рамото. — Ако исках да ви арестуват, можех просто да извикам — точно сега стражата минава по улицата на Августинците. Но, по дяволите, аз ви смятам за свой приятел. А ето и доказателство за това — спомних си името ви.

Този път търговецът се разсмя.

Робер Брике му прегради пътя.

— Вие се казвате Никола Пулен — каза той — и сте чиновник в парижкия градски съд.

— Загубен съм! — прошепна търговецът.

— Не, спасен сте. Вие никога не бихте направили в името на святото дело това, което смятам да направя аз.

Никола Пулен застена.

— Е, бъдете мъж! — каза Робер Брике. — В мое лице вие намерихте свой брат. Вземете едната броня, а аз ще взема другите две. Освен това ви подарявам своите наръчници, набедреници и ръкавици. А сега — напред и да живее Лигата!

— Вие ще дойдете с мен?

— Ще ви помогна да отнесете доспехите, с чиято помощ ще победим филистимляните^[1]. Водете ме.

В душата на нещастния съдебен чиновник за миг блесна подозрение, но то веднага угасна.

„Ако искаше да ме предаде — помисли си Пулен, — нямаше да ми каже, че ме познава.“

И каза гласно:

— Е, добре — щом толкова желаете, да вървим.

— Аз съм ваш приятел не на живот, а на смърт! — извика Робер Брике, стискайки ръката на съюзника си. С другата си ръка вдигна товара и двамата тръгнаха.

След двадесетина минути Никола Пулен стигна до Маре. Той целият беше в пот не само от бързото ходене, но и от оживената беседа на политически теми.

— Какъв съюзник намерих! — прошепна си Никола Пулен, спирайки недалеч от двореца на дьо Гиз.

„Така си и мислех, че моите доспехи ще пристигнат точно тук“ — рече си наум Брике.

— Приятелю — каза Никола Пулен, — давам ви една минута за размисъл, преди да влезете в леговището на лъва. Все още можете да се откажете, ако съвестта ви не е чиста.

— Какво говорите — каза Брике, — в моя живот е имало и по-страшни мигове! Et non intremuit medulla mea!^[2] — издекламира той. — Ах, извинете, може би не знаете латински.

„Учен, силен, смел, богат — какъв късмет!“ — помисли си Пулен и каза на глас:

— Е, хайде да влизаме.

Отидоха до огромната порта на двореца на дьо Гиз, която се отвори след третия удар с бронзовото чукче. Дворецът беше пълен със стража и някакви хора е наметала, бродещи като сенки.

Прозорците бяха тъмни. Встрани имаше осем коня — оседлани и с юзди.

При звука на чукчето всички се обърнаха и се събраха, за да посрещнат новодошлите.

Никола Пулен се наведе към един човек, който явно беше вратар, и му каза името си.

— Този е наш приятел — добави той.

— Минавайте, господа — каза вратарят.

— Занесете това в склада — каза Пулен и му подаде трите брони и доспехите, получени от Робер Брике.

„Така, значи имат склад. Лека-полека всичко ще стане ясно“ — помисли си той.

— Вие сте прекрасен организатор, господине — добави той гласно.

— Да, добре работим — отговори Пулен и се усмихна самодоволно. — Елате да ви представя.

— Няма смисъл — възрази буржоата, — аз съм много стеснителен. Само ви моля да ми разрешите да остана — това ми стига. Ако успея да докажа, че съм достоен за вашето доверие, то моите дела ще говорят вместо мен.

— Както желаете — отговори, съдебният чиновник. — Почакайте тук.

И той поздрави събралите се, ръкувайки се с всеки от тях.

— Кого чакаме? — попита някой.

— Стопанина.

В същия момент в двора влезе някакъв висок човек, който чу последните думи.

— Господа — каза той, — идвам от негово име.

— Но това е господин Менвил — извика Пулен.

„А, оказва се, че съм сред познати“ — помисли си Брике и се извърна, за да не бъде разпознат.

— Господа, вече всички сме тук. Да започваме — каза отново човекът, който се обади пръв.

„Чудесно — каза си Брике. — Това е господин Марто, прокурорът.“

— Да се качваме, господа — каза Пулен.

Господин дьо Менвил мина пръв, а след него Пулен. Хората с наметалата тръгнаха след Никола Пулен и Робер Брике ги последва.

Всички се насочиха към външната стълба, водеща към някаква сводеста галерия.

Робер Брике вървеше с останалите и си шепнеше: „А пажът, къде е пажът?“