Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Повесть о Ходже Насреддине, 1940–1956 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- , 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Леонид Соловьов. Повест за Настрадин Ходжа
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983
Превод на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Атанас Далчев
Превод на стиховете на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Стоян Бакърджиев
Превод на Книга втора — „Омагьосаният принц“: Иван Костов, Райчо Русев
Художествено оформление Веселин Павлов
Редактор Здравка Петрова
Художник Никола Марков
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Васко Вергилов
Коректор Мария Теодосиева
Книга 1: „Повесть о Ходже Насреддине“, 1940
Книга 2: „Очарованный принц“, 1956
Издательство „Художественная литература“. Ленивградское отделение. Ленинград, 1971 г.
История
- —Добавяне
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Връщайки се по правия път на нашия разказ за делата и дните на Настрадвв Ходжа в Чорак, ще започнем с магарето.
То изживявало дни на приказно блаженство. Никога досега животът не му се бил усмихвал с такова бисерно струпване на неизмеримо щастие и вълшебен късмет. Първо, от колибата на хълма то се преселило в къщата на Агабег, в най-хубавата й част, с изход към градината, където можело да слиза винаги по широко наклонено стълбище и без страх да хрупа каквито си иска цветя и листа; второ, в угода на всичките му желания винаги имало готови тави с питки от всякакви видове, кайсии, ряпа, ранни пъпеши и прочее плодове на щедрата чоракска земя. Водата пиело само облагородена с аромат на гюлов цвят. До такава степен Настрадин Ходжа успял да убеди Агабег в истинността на магарешкото превъплъщаване! Агабег дори замислял да му намери дружка; но срещнал на пътя на своя замисъл неразрешимо съмнение, понеже не било известно от какво трябва да се изхожда при тая работа: от външния облик на превъплътения или от вътрешната му същност.
За останалите неща Агабег не си губел времето напразно — всичките му старания, всичките му разговори и хитрини били насочени към едно: да отврати държавническото сърце на превъплътения от Настрадин Ходжа и да го привлече към себе си. За тази цел той прекарвал край магарето цели дни, сам му прислугвал, кротко понасял магариите му, които били много, понеже „приличното за обора е безобразно за палатите“. Той по всякакъв начин пречел на Настрадин Ходжа да остане насаме с магарето и все гледал да съкрати минутите на техните свиждания. „Сияйният принц е уморен“ или „Принцът е зает с държавни дела“ — внушително казвал той на Настрадин Ходжа и го натирвал към колибата на хълма.
Настрадин Ходжа покорно си тръгвал, макар че много му се искало да разбере какво толкова говори по цели дни Агабег на магарето, когато са сами? И той чул. Веднъж дошъл ненадейно и ги заварил в градината да водят таен разговор. Застанало в лехата, сред благоуханните шибои и карамфили, стъпкало с копитата си пленителния чист цветен ковьор, магарето мляскало, пръхтяло, червата му куркали и то резенче по резенче жвакало от ръцете на Агабег пъпеш, а в дългите му уши се леела коварна реч.
— И след това, о, сияйни принце — шепнел му Агабег, — той си позволи нечувана дързост: хули вашата царствена природа, както и природата на вашия порфироносен родител. Той каза… Не, моят език отказа да повтори мръсотиите, които той говореше. Той каза: принцът е заядлив и глупав. Ама не аз, това той го каза… Принцът е избухлив, дребнав, инат и днешният му прискърбен облик напълно отговаря на вътрешната му същина. Не се ли крие зад това злонамерена мисъл — да изостави великия принц някъде по пътя за Кайро или — което е още по-лошо! — да го продаде на камилари за мизерна цена, като най-обикновено мага… кха, кха!… Като най-обикновено сред другите дългоухи, четирикопитни и така да лиши египетския трон от неговия законен и единствен наследник?… И още каза…
Като се криел зад китайския храст, Настрадин Ходжа тихо се измъкнал, без да го види Агабег.
През нощта той рекъл на крадеца:
— Чух донос — плодът узря.
— Ти, както винаги, действуваш безпогрешно — отвърнал крадецът. — Каква струна в сърцето му избра за тая успешна свирня?
— Завистта. От всички глупави и вредни чувства, които са присъщи на хората, това май е най-силното. Има такава индийска приказка. Аллах рекъл на един: „Искай, каквото ще искаш, всичко ще ти дам, но с едно условие: каквото на тебе — двойно на комшията. Ако на тебе къща, нему две, на тебе кон, нему — чифт. Какво искаш да ти дам?“ „Всемогъщи — отвърнал човекът, избоди ми едното око!…“
Пропели третите петли — сутрешните. Крадецът станал и се поклонил на Настрадин Ходжа.
— Време ми е. Какво поръчение ще ми дадеш, какво ми предстои в най-близко бъдеще?
— Предстои ти още едно отиване в Коканд.
— Тежко ми и горко! Всяко пътуване ми коства чифт обуща. Подметките като че горят по тукашните камънаци!
— За последен път. Няма да се връщаш, аз ще те настигна там.
— Щом се налага, аз съм готов. Кога ще заповядаш да тръгна?
— Ще ти кажа.
В градината на Агабег, в най-отдалечения край, се намирала малка беседка; тук нямало нито шибой, нито зюмбюли, градинарят никога не идвал насам с ножицата си, бръшлян и диви лози растели свободно и обгръщали беседката с омешани листа: сутрин в беседката по-дълго се запазвала росната свежест, миришело на мента и на влажна пръст; и птиците пеели по-дълго, защото гъстата зелена завеса не пропускала ранните слънчеви лъчи. В тая беседка една сутрин между Настрадин Ходжа и Агабег се състоял важният разговор.
Старият слуга — сляп, глух и вечно безмълвен — понесъл една кана вино и две чаши; в къщата бил останал само тоя слуга, другите Агабег изпъдил, да не би да се разчуе тайната на превъплътяването. И сега, без да се страхува от донос, той с увлечение се отдал на мръсния си таен порок — пиянството, като приканвал към същото и Настрадин Ходжа. Него ден започнал да пие от сутринта.
— Чорбаджи, лошо изпълняваш заръката на принца — рекъл Настрадин Ходжа, като поемал от Агабег препълнената чаша. — Наближава време да заминавам, а ти още с нищо не си ме подготвил за длъжността везир и дворцов ковчежник в Египет.
— Да не си решил вече да тръгваш?
— До Кайро е много път.
— Ами нали оня ден казваше, че не щеш да ставаш везир. Мислеше си за науката, за самотна къщичка и за скромна плата.
— Аз и сега мисля така, ама султанът може да не се съгласи. Ако рече: или ставаш везир, или на дръвника! Срещу ръжен не се рита. Затуй реших за всеки случай да се подготвя за длъжността.
Агабег неспокойно замигал с мътните си очи и засумтял.
— Ами тайната стая? — подсетил го той.
— Точно за това исках да си поприказваме — за най-добрите начини да я избягвам. Ти Си врял и кипял в тия работи — дай ми акъл. А за награда — кълна ти се! — ще ти пратя от Египет позлатен чибук и сребърна кана за вино.
Чибук и кана! Това било все едно на жадния в пустинята да обещаеш две капки вода. Не чибук и не кана се мержелеели пред очите на Агабег, а дворцовите мазета в Кайро, натъпкани със злато. И освен това — което е по-скъпо и от парите! — почестите и голямата власт.
Настрадин Ходжа стоял с наведена глава; той не гледал Агабег в лицето, затова пък не свалял очи от ръцете му. И по треперенето на дебелите му пръсти, по трепкането на издутите жили четял всичко в душата му така ясно, както във вълшебна книга. Затова думите на Агабег не били неочаквани за него:
— Узакбай, що не отстъпиш принца на мене?
Не бивало да се съгласява веднага: нека се разгорещи!
— На тебе ли? — усмихнал се Настрадин Ходжа. — Какви по-големи хора са ми предлагали това. Но, първо, принцът желае до Кайро да го съпровождам само аз, второ…
— Можем да придумаме принца. Освен това, докато е в тоя облик, магарешкия…
— Можем да постъпим с него нечестно, така ли? Да го измамим, а? Ех, чорбаджи!
— Хич не съм и помислял таквоз нещо. Но можем да изтълкуваме неговия отговор в желаната посока. Тъй като не може да произнася човешки думи…
— Ами махането с опашката, мърдането на ушите?
— Тъй де, точно тях можем да изтълкуваме!
— Наистина, чорбаджи, ти си роден за придворна длъжност! Но има и втора пречка — ти.
— Как аз?…
— С какво можеш да ме възнаградиш? Неистовото желание да стане египетски везир така разпалило Агабег, че той даже добил дар слово.
— Нали жадуваш за самота? — говорел той, наведен към Настрадин Ходжа. — Къде ще намериш по-голяма самота и тишина, отколкото тука? — Тишината наоколо наистина била като в светъл сън. — Нали искаш пожизнена плата? Моето езеро стига и артисва за богат живот.
— Ами, да си взема белята е това езеро. Пусни водата, спри водата… — опъвал се ужким Настрадин Ходжа. — Губи време, а учените ми занимания…
— Цани си управител. За някоя и друга пара той всичко ще ти върши.
— Вярно бе, мога да взема управител. Как не ми дойде на ум!
— Тъй де! Предай работата на управителя, а ти си бери вълшебно биле!
— Вълшебно биле! — оживи се Настрадин Ходжа. — Баш за мене работа — да събирам вълшебно биле!
— Видиш ли! — подхванал Агабег, зарадван, че е напипал слабото място; разумът му, отдавна прероден в хитрост, се размърдал и разшавал всичките си четирийсет крачета. — Вълшебно биле, я! Тука го има колкото щеш, само че не исках да ти казвам. Навсякъде расте! Ти вече намери едно. Ама колко е това? Една стотна!
— Наистина ли е само една стотна? — прошепнал, като че примирал, Настрадин Ходжа.
— Хилядна! Една хилядна!… Ти не знаеш какви вълшебни билки растат тука!
Агабег, стоплен от виното, плещел, вече без да се страхува, че ще го хванат в лъжа; защото пред него седял човек на учените занимания, следователно в делничните работи досущ като малко дете, който неизбежно трябвало да бъде измамен. Но пред него седял Настрадин Ходжа, който умеел да съедини крилатостта на душата с великата проницателност на ума и който хич не бил склонен да става тлъст овен в ръцете на разните му пълзящи по земята хитри тарикати — ето от кого трябва да вземат пример във всекидневния живот всички учени хора, всички: мъдреци и поети!
— Ей на, гледаш го — бръшлян! — напъвал Агабег. — И той е вълшебен! Оня лопуш — и той! Наоколо всичко е вълшебно биле! Няма обикновена трева, всичката е вълшебна! Тук едно време идва един знахар, той ми разправи всичко. Остави това — тук и камъните са вълшебни. Направо се търкалят по пътя — само събирай. Тоя знахар набра цял чувал! И си взе два ибрика вълшебна вода! Забравих да ти кажа, че тук наблизо има вълшебно аязмо. На две крачки. Тук всичко, всичко е вълшебно!
Кой би могъл да устои срещу това съчетание — вълшебна трева, вълшебни камъни и вълшебна вода!
Настрадин Ходжа се съгласил. Нейсе, той отстъпва принца — срещу езерото, къщата, градината и всичко друго, което е към езерото, и за десет хиляди суха пара отгоре.
— Нямам на ръка десет хиляди — казал Агабег. — Само седем. Но нали трябва да си оставя нещо за из път до Кайро.
— Ами накитите, дето ги взе от Мамед Али? — подсетил го Настрадин Ходжа.
Спазарили се за пет хиляди. На Агабег за из път му останали две хиляди и скъпоценностите отделно.
— А принцът няма да се откаже! — викал Агабег. — За тия дни той бая ме опозна. Най-сетне ти можеш и да се разболееш. Даже да се престориш на умрял. Така ще уйдурдисаме всичко, че той няма да усети нищо и никога няма да научи.
На Настрадин Ходжа не му се умирало нито наистина, нито на ужким.
— Това е вече излишно — рекъл той. — Защо да лъжем за такова праведно дело? Ще се опитаме да придумаме принца.
Отишли да го придумват. Що махане с опашката било, що мърдане на ушите! Нейсе, изтълкували ги! Върнали се в беседката.
— Сега остава най-дребната работа! — тържествувал Агабег. — Всяка година по нашия край минава кадията Абдурахман от голямото село Янги мазар, там живее постоянно. Той гледа тъжбите и сключва сделките. Трябва да е някъде наблизо: днеска ще пратя конници да го намерят. А ти, Узакбай, в туй време приготви повечко вълшебна отвара. И ми напиши на книга всичките заклинания, да не ги забравя.
— Принцът вече е твой, а аз още не съм видял новата си къща — рекъл Настрадин Ходжа.
— Да идем да я видим.
Огледали къщата. Тя се оказала много хубава, строена с тертип, за дълги години. „Таман и сватбен подарък за тия млади безумци — Саид и Зулфия; ще им стигне Да настанят потомството!“ — мислел си Настрадин Ходжа, докато вървял от стая в стая след Агабег. В къщата било чисто, тихо, просторно, светло; през широко отворените прозорци щедро се леели обедните лъчи, застилали в краката на Настрадин Ходжа веселите си китеници, изтъкани от гореща светлина, и гонели по стените цели стада плашливи слънчеви зайчета, когато долетелият от градината вятър разклащал рамките на прозорците.